Р Е Ш Е Н И Е
№
262506 15.11.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, V- ти гр. състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 6680 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”- Париж
чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, срещу М.Г.В., с която се
предявяват обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 302, 20 лв. - главница,
дължима по Договор за потребителски кредит № ********* г., както и сумата
от 16, 52 лева – обезщетение за забава върху главницата, дължимо за периода
от 05.02.2019 г. до 19.01.2020 г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 31.01.2020 г. до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена Заповед № ***/ 03.02.2020 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1545/ 2020 г., по описа на
РС- Пловдив, XVII- ти гр. с-в.
Ищецът твърди в исковата молба, че между
страните е сключен Договор за потребителски кредит № *********г., по силата на който ищецът предоставил на ответника
сумата в размер на 549 лева ( под формата на стоков кредит ), която ответникът
следвало да върне, ведно с договорна лихва, на 10 месечни вноски, всяка по 65,
82 лева. Падежът на последната вноска по договора за кредит бил на дата 05.05.2019г. Ответникът заплатил пет месечни погасителни
вноски, след което преустановил плащанията. Предвид това, ищецът упражнил
правото си да обяви всички вземания по договора за предсрочно изискуеми,
считано от 05.02.2019г., за което изпратил и изрично уведомление до длъжника.
Алтернативно, ако не се приеме настъпила предсрочна изискуемост по договора за
кредит, се посочва, че на 05.05.2019 г. е настъпил
падежът и на последната вноска по кредита, предвид което е дължи цялата
стойност на непогасената част от главницата, ведно с обезщетение за забава. Предвид
изложеното, претендират се горепосочените парични притезания.
Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран
писмен отговор от особения представител на ответника М. В., със становище за
неоснователност на предявените искове. Възразява се, че предсрочната изискуемост
на вземанията по договора не е надлежно съобщена на длъжника. Твърди се и че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, доколкото съдържа неравноправни клаузи. Поради изложеното моли се
предявените искове да бъдат отхвърлени.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“- клон България като заемодател и М.Г.В. е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № *********г.
/ л. 7- 13/, по силата на който на
ответника е предоставена сума в размер на 549 лева ( под формата на стоков
кредит за закупуването на мобилно устройство „*********” ). Отразеният в договора
годишен фиксиран лихвен процент е 22, 81 %, годишният процент на разходите е 25,
36 %, а задължението следва да се погаси на десет равни месечни вноски. Към
договора за кредит била сключена и застраховка по пакет „Закрила на плащанията Плюс”
/ л. 15- 23/, като уговорената застрахователна премия възлизала на сума в
размер от 49, 41 лв. По силата на сключения договор, на длъжника В. е предаден
погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към договора за
кредит.
От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 135- 1139/ се изяснява, че по
силата на процесния договор за кредит, на длъжника е
предоставена сума в размер от 549 лв. Същата е преведена на търговеца,
предоставил стоката- мобилно устройство „*********”, а именно- „Технополис
България“ ЕАД. Ищецът е финансирал и сключената застраховка „закрила на
плащанията“, като застрахователната премия възлиза на сумата от 49, 41 лв.,
която ищецът също включва при формиране на процесната
претенция за главница. В заключението е посочено, че ответникът е осъществявал
плащания по процесния договор за кредит, които са на
обща стойност 369, 10 лв. ( до обявяване на предсрочната изискуемост са
заплатени 329, 10 лв. и след това са заплатени още 40 лв. ).
Съдът
кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно,
обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Съобразно изложеното от
фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А” –
клон България и ответника М.Г.В. е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 549 лв. Сумата е предоставена за
закупуване на мобилно устройство „*********” и е усвоена чрез директното й
превеждане по сметка на ***************** ( търговецът, продаващ посоченото
мобилно устройство ).
Следва да се посочи и
че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А” – клон България е правосубектно,
като е регистрирано в Търговски регистър при „Агенция по вписванията“ като
самостоятелен правен субект. Ответникът е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4
от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност
и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
По
същество- съдът следи служебно за нищожност на
договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице
противоречие с добрите нрави – в тази
връзка решение № 229 от 21.01.2013 год.,
по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на
ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза.
Съгласно чл. 22 ЗПК
вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е 22, 81 %. Липсва обаче, ясна
методика за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита за
целия период или върху остатъчната главница
и
за какъв периода се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Тоест,
не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето и за какъв период
и върху цялата дължима главница ли е изчисляван или съобразно поетапното й
намаляване. Гореизложеното е значимо, особено в светлината на обстоятелството,
че лихвеният процент не е фиксиран за срока на договора. В тази връзка, в чл.
19 от договора е посочено, че кредиторът
може да преразглежда размера на лихвата и таксите всеки месец. В чл. 2 от договора
е посочено на каква база се изчислява ГПР ( годишна ), но не и как и на каква
база се разпределя лихвеният процент. Оттук не се изяснява и как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Предвид това, съдът констатира да са
нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Впрочем, без значение дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени
условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено в процесния случай. На нито една позиция в договора не е
отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва / като глобална сума / и
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при
какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на
посочения от кредитора размер.
На следващо място, не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Първите две изисквания са спазени, като
е посочена общата сума и размерът на ГПР. Не
е налице последното изискване- да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита включва общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Дефиниция на понятието „общ разход по кредита” е дадено в §. 1 т.1 от ДР на ЗПК
/ред. към ДВ, бр. 61 от 25.07.2014 г./, а именно: всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да предполага кои суми точно ще дължи. В конкретния случай
е посочено, че ГПР е 25, 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече- както вече бе коментирано от фактическа страна, към договора е сключена
застраховка / л. 15- 23/ и дължимата застрахователна премия по нея
представлява разход, който е следвало да бъде включен в посочения в договора
ГПР.
Гореизложеното се явява
и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва
да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично,
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР.
В допълнение към гореизложеното,
съдът счита за нужно да акцентира и върху факта, че липсата на ясна, разбираема
и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР ( предвид невключването на
застрахователната премия, която е сигурен разход за потребителя ), представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна
и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/,
тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение
за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност
на договора в неговата цялост.
С оглед приетите по-горе постановки, то
следва да се приеме, че договор за потребителски кредит ********* е
недействителен на основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да
се посочи, че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва да
бъде предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от
прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва
да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е
предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения
финансов ресурс- доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника (в тази насока е
и актуалната практика на Окръжен съд- Пловдив-
Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен
съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен
съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г. на
Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269 /
2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др.).
От материалите по делото и предвид
дадените по- горе разяснения се установява, че чистата стойност на усвоения от
длъжника финансов ресурс възлиза на 549 лв. ( това е сумата, която е преведена
от кредитора на продавача на закупената чрез стоков кредит вещ ). От
заключението по назначената съдебно- счетоводна експертиза се изяснява, че
длъжникът е извършил плащания по недействителния договор за кредит, които са в
общ размер от 369, 10 лв. ( л. 137 от делото ). Общо предоставената на длъжника
главница е в размер от 549 лв., като след приспадане на осъщественото плащане в
размер от 369, 10 лв., оставащата главница възлиза на сума в размер от 179, 90 лв. Съдът счита за нужно да
посочи, че доколкото целият договор за потребителски кредит е недействителен,
то към главницата не следва да се включва застрахователната премия в размер от 49,
41 лв. ( която кредиторът е финансирал при сключване на договора ).
Съобразно
изложеното, ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, поради
което за сумата от 179, 90 лв. предявеният иск с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и следва
да бъде уважен. За разликата от посочената величина до пълния претендиран размер от 302, 20 лв., искът следва да бъде
отхвърлен като неоснователен. Върху уважената част от главницата се дължи и
законна лихва за периода от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда /
31.01.2020г. / до окончателното й изплащане.
По отношение на иска с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то доколкото договорът за потребителски кредит е
недействителен, ответникът дължи единствено връщане на незаплатената от него
главница, но не и акцесорните вземания, каквото е
това за мораторна лихва ( арг.
чл. 23 ЗПК ). Предвид изложеното, искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира да бъде
признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 16, 52 лв.- мораторна лихва за периода
05.02.2019г.- 19.01.2020г., следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца, съобразно
уважената част от иска. Ищцовото дружество се
представлява от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78, ал.8 ГПК има
право на присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената разпоредба размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер на
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ за защита по
дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 300 лв.
Съдът счита, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, следва да се
определи възнаграждение в размер на 100 лв., като съобразно уважената част от
исковете ответникът следва да заплати 56, 44 лв. Освен разноските за
юрисконсулт, съобразно уважената част от исковете, следва да се присъди и
сумата от 268, 11 лв. – разноски в исковото производство за държавна такса,
депозит за особен представител и депозит за изготвяне на ССчЕ.
Следва да бъдат присъдени и разноските, сторени в заповедното производство,
които съобразно уважената част от исковете възлизат на 42, 33 лв. Съобразно
гореизложеното, то ответникът следва да заплати на ищеца разноски за исковото и
заповедното производство в общ размер от
366, 88 лв.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК ответникът
има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от предявените искове. Не
са представени доказателства за извършване на такива, поради което не следва да
бъдат присъждани.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.Г.В.,
ЕГН: **********, дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”- Париж
чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, ЕИК *********
следните суми: на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
23 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД сума в размер на 179, 90 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит ********* г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК
/31.01.2020г. / до окончателно й погашение, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата от
179, 90 лв. до пълния претендиран размер от 302, 20
лв. и иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
16, 52 лв.- мораторна лихва, дължима за периода
05.02.2019г.- 19.01.2020г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 662/ 03.02.2020г., по ч.гр.д. № 1545/ 2020г., по описа на
РС- Пловдив, XIII- ти гр. с-в.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.Г.В.,
ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, Париж чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”, клон
България, ЕИК *********, сума в размер на 366,
88 лева, представляваща сторени разноски в исковото производство и в
рамките на заповедното производство по ч.гр.д. № 1545/ 2020г., по описа на РС- Пловдив, XIII- ти гр. с-в.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ