Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София, 28.09.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, I ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на двадесет и шести август през две
хиляди и двадесета година в състав:
Съдия: ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Манолова, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. №5795/2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано е по
искова молба от „Ю.Б.“ АД, с която са предявени срещу Е. И.– Ц., Е.М.Ц. и Р.Е.Ц. искове,
както следва:
- частичен
иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430,
ал.1 ТЗ за сумата от 61053,51 швейцарски
франка, представляваща част от неплатена главница от 116703,21 швейцарски
франка по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL39874 от 30.07.2008г.,
- иск
с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за сумата от 369,60 лв., представляваща дължими нотариални такси
Претендира
законната лихва и разноски.
Ищецът
твърди, че по сключен
Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL39874 от
30.07.2008г. е предоставил сумата от 63750 евро на ответниците
Е. И.– Ц. и Е.М.Ц., които са се задължили да върнат заетата сума в
равностойността й в швейцарски франкове по курс „купува“ за швейцарския франк
към евро в деня на усвояване на кредита, от които: равностойността в швейцарски
франкове на 10495 евро за покупка на недвижим имот (апартамент) и
равностойността в швейцарски франкове на 53255 евро за други разплащания.
Крайният срок за погасяване на кредита е бил 348 месеца (чл. 5 от договора). Банката
е превела на 13.08.2008 г. сума в размер на 105586 швейцарски франка по
уговорената банкова сметка *** Е. И.– Ц.. Страните са се уговорили, че банката
има право във всеки момент едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи
от договора за кредит на дружества и институции от групата на EUROBANK EFG GROUP, вкл. на „Б.Р.С.“ АД или на други
финансови и нефинансови институции или дружества, включително такива, чиято
дейност включва секюритизация (чл. 28, ал. 1 от
договора). Вземането по процесния договор за кредит е
прехвърлено с договор от 02.10.2008 г. на „Б.Р.С.“ АД, за което банката е
уведомила кредиторите при сключване на допълнително споразумение от 04.03.2009 г.,
а също така и с нотариални покани до ответниците:
нотариални покани от дата 07.11.2017 г., адресирани до Е. И.– Ц. и Е.М.Ц. и
нотариална покана от дата 03.11.2017 г., адресирана до Р.Е.Ц.. Към процесния договор за кредит са сключени седем допълнителни
споразумения с дати: 04.03.2009 г., 05.03.2009 г., 30.04.2010 г., 23.12.2010 г.,
30.12.2010 г., 30.09.2011 г., 31.05.2012 г. и един договор за встъпване в дълг
от 30.09.2011 г., с който ответника Р.Е.Ц. се е задължила да отговаря солидарно
за задълженията на Е. И.– Ц. и Е.М.Ц. по договора за кредит. Със седемте
допълнителни споразумения страните се съгласяват съществуващите и непогасени просрочия и начислени за периодите на облекчение договорни
лихви да бъдат реструктурирани към размера на редовната и непогасена главница
като в резултат на капитализациите размерът на
задължението е договорено на 118295,16 швейцарски франка. С чл. 10, т. 3 от
договора за кредит кредитополучателят се е задължил за отговаря за разноските по
организиране и провеждане на принудителното изпълнение по предоставеното
обезпечение и в допълнителната искова молба по отговор на Е. И.– Ц. твърди, че
на това основание претендира разноски за нотариални такси. С договор от
08.12.2014 г. „Б.Р.С.“ е прехвърлил на банката вземанията по процесния договор за кредит, за което ответниците
са уведомени, както следва: с нотариални покани от дата 07.11.2017 г.,
адресирани до Е. И.– Ц. и Е.М.Ц. и нотариална покана от дата 03.11.2017 г.,
адресирана до Р.Е.Ц.. В допълнителната искова молба по отговор на Е. И.– Ц. ищецът
твърди, че Р.Б.Б.и Е. Й.Ц., подписали от името на „Б.Р.С.“
допълнителното споразумение от 03.04.2009 г. към договора за кредит са били
търговски пълномощници на банката и като такива са
уведомили Е. И.– Ц. и Е.М.Ц. за извършената цесия. Твърди, че капитализациите на лихви към главницата, постигани с
допълнителните споразумения се е осъществявало чрез погасяването им посредством
усвояването на допълнителни суми по банковата сделка. Поради неиздължаване на
погасителна вноска с падеж 10.11.2012 г. банката е обявила с нотариалните
покани цялото задължение за незабавно изискуемо и дължимо. В допълнителната искова
молба по отговор на Е. И.– Ц. твърди, че нотариалната покана е връчена на
ответницата и чрез особения представител по делото. Твърди, че размерът непогасената
главница по договора за кредит е 116703,21 швейцарски франка, а размерът на
нотариалните такси - 369,60 лв. Освен тези суми, вземането на банката по
договора за кредит включва и договорна лихва, такси и задължения за
застраховки.
Ответникът
Р.Е.Ц. не депозира отговор на исковата молба.
Ответниците Е.М.Ц. и Е. И.–
Ц., чрез назначените им по делото особени представители, оспорват иска. Правят
възражение за погасителна давност, позовават се на автоматична предсрочна
изискуемост, на нищожност на договора за кредит поради неясна цел, за която е
отпуснат кредита, оспорват договорите за цесия да са породили действие поради
нередовното им съобщаване, позовават се на нищожност на клаузите за
капитализация на лихвата.
Съдът, след
като се запозна със становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
По иска по
чл.79, ал.1, вр. чл.430, ал.1 ТЗ:
Относно
материалноправната и процесуалноправна легитимация на
страните по делото:
От процесния Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL39874 от 30.07.2008г. се
установява, че между банката - ищец (с предходно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД)
и ответниците Е. И.– Ц. и Е.М.Ц. е възникнало
правоотношение по договор за банков кредит, по силата на който ищецът се е
задължил да предостави на кредитополучателите кредит в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 63750 евро по курс „купува“ за
швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита като от
тази сума равностойността в швейцарски франкове на 10495 евро е за покупка на
определен в договора недвижим имот – апартамент, а равностойността в швейцарски
франкове на 53255 евро – за други разплащания (чл. 1, ал. 1). В деня на
усвояване на кредита страните подписват приложение №1 към процесния договор, в което
посочват приложимия курс „купува“ за швейцарския франк на банката, както и
конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове
(чл. 1, ал. 3). Разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски
франкове на кредитополучателя Е. И.– Ц. в банката – IBAN *** (чл. 2, ал. 1, изр. първо) и се превалутира
служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ швейцарски франкове към
евро на банката за съответната валута в деня на усвояването, като се превежда
по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро (чл. 2, ал. 3).
Крайният срок за погасяване на погасяване на кредита е 348 месеца, считано от
датата на усвояване (чл. 5, ал. 1). Кредитът се погасява на месечни вноски,
включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план
(чл. 6, ал. 1) като погасяването се извършва във валута, в която кредитът е
разрешен и усвоен – швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на
погасителна вноска по главницата и/или лихвата не е осигурена дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката на кредитополучателя, но има средства в лева
или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да с извърши и
в лева и в евро след служебно превалутиране на тези
средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския
франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава
своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава
банката (чл. 6, ал. 2). Договорът е сключен
в изискуемата от закона писмена форма (430, ал.3 ТЗ).
От
заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза се установява, че на
13.08.2008 г. по уговорената в чл. 2, ал.
1, изр. първо от договора за кредит сметка с
титуляр Е. И.– Ц. е осчетоводена сума в размер на 105586 швейцарски франка с
основание „Усвояване на кредит“. Същата дата на усвояване се установява и от т.
1 от Приложение №1 към договора за кредит, подписан от Е. И.– Ц. и Е.М.Ц..
В приложените по делото допълнителни споразумения и в договора за встъпване в
дълг ответниците са признали размера на дължимата
сума по договора за кредит (т. I от допълнителни
споразумения с дата 04.03.2009 г., 05.03.2009 г., 30.04.2010 г., чл. 2 от
допълнителните споразумения от 30.12.2010 г., 30.09.2011 г., 31.05.2012 г., чл.
2, ал. .1 от договора за встъпване в дълг). Доколкото заявеното от ответниците в споразумението е извънсъдебно признание на
неизгоден за тях факт и поради това – с доказателствена
стойност и тъй като по делото не се оспорва преводът на средствата от
блокираната сметка по уговорената еврова сметка на Е. И.– Ц., съдът приема, че банката е изпълнила задължението
си по договора да предостави на кредитополучателя Е. И.– Ц. уговорената в
договора за кредит сума, а за последната е възникнало задължението да я върне.
С чл. 1, ал. 4 от договора за кредит
изрично е уговорена солидарна отговорност на Е.М.Ц. за всички задължения по
договора за кредит, поради което, на осн. чл. 121,
ал. 1 ЗЗД Е.М.Ц. е солидарно отговорен за задълженията по договора.
Установява се от приложения Договор
за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 02.10.2008 г. и приложение към
него, че банката е прехвърлила на „Б.Р.С.“ АД вземането си по процесния договор за кредит, а с Договор за прехвърляне на
вземания по договори за кредит от 08.12.2014 г. и приложение към него „Б.Р.С.“
АД е прехвърлило вземането по процесния договор за
кредит на банката. След първата цесия цесионерът „Б.Р.С.“
АД и длъжниците по кредита - Е. И.– Ц. и Е.М.Ц. са сключили седем допълнителни споразумения. В споразуменията
от 04.03.2009 г. и от 05.03.2009 г. страните изрично са се договорили, че споразуменията
са сключени като неразделна част към процесния
договор за кредит, сключен с банката (раздел X от
двете споразумения). „Б.Р.С.“ АД е посочен изрично в седемте споразумения като
кредитор по договора за кредит. Не се твърди, а и не се доказва по делото ответниците Е. И.– Ц. и Е.М.Ц. да са сключили с „Б.Р.С.“ АД друг договор за кредит, идентичен по номер с процесния и споразуменията
да са към този друг договор. Ясно изразена е волята на ответниците
с допълнителните споразумения да изменят клаузи в процесния
договор за кредит с новия кредитор, поради което е неоснователно твърдението на
ответника Е. И.– Ц., че не е обвързана от
допълнителните споразумения. Този извод следва и от подписания
договор за встъпване в дълг по № HL39874 от 30.09.2011
г., сключен между „Б.Р.С.“ АД, Е. И.– Ц., Е.М.Ц. и Р.Е.Ц., с който последната встъпва в дълга
по процесния договор за кредит. В него изрично е описано,
че на основание процесния договор за кредит банката е
предоставила на Е. И.– Ц. и Е.М.Ц.
равностойност в швейцарски франкове на 63750 евро, договореното по кредита обезпечение,
лихвените условия (чл. 2, ал. 1 от договора за встъпване в дълг); извършена
цесия между банката и „Б.Р.С.“ АД, на основание на което последното е придобило
вземането по договора за кредит. Изявлението за знание за извършената цесия е
извънсъдебно признание на неизгоден за ответника факт и при оценката му наред
със сключените допълнителни споразумения доказва, че ответникът е бил уведомен
за извършената цесия. Действително, съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД съобщението за прехвърлянето на
вземането следва да се съобщи на длъжника от предишния
кредитор и оттогава прехвърлянето има действие спрямо длъжника и
спрямо третите лица. Съобщаването
на договора за цесия, обаче, не е елемент от фактическия състав на
прехвърлянето, тъй като вземането преминава върху цесионера
по силата на постигнатото съгласие за прехвърляне на вземането. Уведомяването
на длъжника от предишния кредитор е условие за противопоставимост
на цесията на длъжника и на трети лица. До съобщаването на длъжника той може
валидно да изпълни на предишния кредитор с погасителен ефект, без цесията да
може да му бъде противопоставена. Прехвърленото вземане вече е преминало върху цесионера с привилегиите, обезпеченията
и другите му принадлежности и цесионерът има качеството
на кредитор по отношение на цедирания длъжник (в т.
см. решение № 139/27.04.2008г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 4025/2008г.). В
настоящия случай не са наведени възражения, че след извършената цесия от 02.10.2008
г. плащанията по кредита са отишли в полза на първоначалния кредитор, няма
събрани такива доказателства; първоначалният кредитор – банката, не само че не
оспорва валидността на извършената цесия, но и се позовава на същата,
установява се волята на ответниците да третират „Б.Р.С.“
АД за кредитор по договора за кредит, поради което неуведомяването от банката на
длъжника за цесията не се отразява на валидността и съществуването на вземането,
не се отразява и на валидността на допълнителните споразумения.
Видно от чл. 2, ал. 2 на договора за
встъпване в дълг от 30.09.2011 г. Р.Е.Ц. е встъпила като съдлъжник по смисъла на чл. 101 ЗЗД в задълженията на Е. И.– Ц. и Е.М.Ц. по процесния
договор за кредит. Ето защо на основание чл. 101, изр. второ ЗЗД, вр. чл. 122, ал. 1 ЗЗД кредиторът по процесния
договор за кредит може да иска изпълнение на задължението и от този длъжник.
По делото са
приложени нотариални покани от банката и „Б.Р.С.“ АД, чрез нотариус М.Д.-С., до
длъжниците
Е. И.– Ц., Е.М.Ц. и Р.Е.Ц., с които са направени уведомявания за двете цесии - за цесията от 02.10.2008 г., с която банката е прехвърлила на „Б.Р.С.“
АД вземането по процесния договор за кредит и за
цесията от 08.12.2014 г., с която „Б.Р.С.“ АД е прехвърлило вземането на
банката. Нотариалните покани са подписани от пълномощник на двете дружества – адв. Х. Х.И. с право да прави уведомления за извършени
цесии до длъжниците, което се установява от
приложените по делото пълномощни. С поканите кредитът е направен предсрочно
изискуем от банката, като, видно от приложените пълномощни, пълномощникът на
банката, подписал поканите, е бил надлежно упълномощен да извършва
волеизявления в този смисъл. Видно от нотариална покана с рег. №
7421, том 3, № 172 на н-с
М.Д.С.до Е. И.– Ц., разписка и
удостоверение за връчването й адресатът е посещаван на неговия постоянен и
настоящ адрес:***. Този адрес се разминава с посочения в последното
допълнително споразумение адрес за кореспонденция на Е. ***). Съгласно чл. 30
от договора за кредит всички уведомления и изявления във връзка с договора се
считат за получени, ако са достигнали до адреса на страните, посочени в
договора, а в случай на промяна – адресът, за който е уведомена другата страна.
В конкретния случай, поканата е изпратена на адреса на Е. И.– Ц., посочен в
договора, но лицето е посочило друг постоянен адрес и адрес за кореспонденция в
последното допълнително споразумение. Като не е адресирала поканата до заявения
адрес за кореспонденция на Е. И.– Ц. е нарушена разпоредбата на чл. 30, адресантът
не е проявил необходимата добросъвестност за уведомяване на длъжника, поради
което съдът приема, че връчването на нотариалната покана на Е. И.– Ц. не е
редовно извършено. Съгласно формираната съдебната практика, която съдебният
състав споделя, връчването
на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчването
правни последици (в т. см. Решение № 198 по т.д. № 193/2018г. на ВКС,
ТК, I oтд.).
Следователно, нотариалната покана за извършената цесията
и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем от банката е извършено с
връчването на приложената към исковата молба нотариална покана на особения
представител на Е. И.– Ц..
Видно от приложените по делото
доказателства – процесния договор за кредит и
последното допълнително споразумение към същия от 31.05.2012 г., нотариална
покана с рег. № 7334, том 3, № 160 до Р.Е.Ц.
и разписка за връчването й, поканата е адресирана до адреса на лицето, посочен
в договора и допълнителното споразумение, нотариусът е констатирал, че адресът
съвпада с постоянния и настоящ адрес на адресата, оформил е връчването като
извършено на 28.03.2018 г. при условията на чл. 47, ал. 1-5 ГПК. Разписката за
връчване е редовно оформена, няма възражения за връчване на поканата, поради
което съдът приема за установено, че на 28.03.2018 г. Р.Е.Ц. е уведомена за
договора за цесия от 08.12.2014 г., с който „Б.Р.С.“ АД е прехвърлило вземането
на банката, както и, че до нея е достигнало волеизявлението на банката, с което
кредитът е направен предсрочно изискуем.
Видно от приложените по делото
доказателства – процесния договор за кредит и
последното допълнително споразумение към същия от 31.05.2012 г., нотариална
покана с рег. № 7420, том 3, № 171 до Е.М.Ц.
и служебна справка за адреса на лицето, че покана е адресирана до постоянния
адрес на лицето (гр. София, ул. „Св. **********), но освен на този адрес връчителят е търсил лицето и на адреса, посочен в договора,
представляващ и него в настоящ адрес ***),
връчването е оформено като извършено на 15.03.2018 г. при условията на чл. 47,
ал. 1-5 ГПК. Разписката за връчване е редовно оформена, няма възражения за
връчване на поканата, поради което съдът приема за установено, че на 15.03.2018г.
Е.М.Ц. е уведомен за договора за цесия от 08.12.2014г., с който „Б.Р.С.“ АД е
прехвърлило вземането на банката, както и, че до нея е достигнало
волеизявлението на банката, с което кредитът е направен предсрочно изискуем.
Поради гореизложеното, съдебният
състав приема, че по делото е установена материалноправната
и процесуалноправна легитимация на банката да предяви исковете срещу ответниците по делото.
Относно
съществуването на претендираното вземане и неговия
размер:
Ответниците Е. И.– Ц. и Е.М.Ц.
са физически лица, на които по силата на сключения с банката договор е
предоставен банков кредит за покупка на апартамент и за други разплащания, а
ответникът Р.Е.Ц. е солидарен длъжник за задълженията им. Не се твърди, а и от
събраните по делото доказателства не се установява кредитът да е предназначен
за извършване на търговска или професионална дейност от страна на ответниците, поради което същите имат качеството на
потребители по см. на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а
банката – ответник съответно се явява търговец по см. на пар.13,
т.2 от ДР на ЗЗП. Следователно, за ответниците са
приложими разпоредбите за защита на потребителите в същия закон.
Настоящият
състав споделя формираната съдебна практика с решение № 295/22.02.2019г. по т.
дело № 3539/2015г. на ВКС, ТК, II отделение, според която е неравноправна
неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя
и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може
да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер
бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във
вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики
приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. За формиране на този
извод съдебният състав се е позовал на задължителната практика на СЕС,
постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /решение от
20.09.2017 г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703, определение от 22.02.2018 г.
по дело С-119/17, EU:C:2018:103, решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13,
EU:C:2014:282, решение от 23.04.2015 г. по дело C-96/14, EU:C:2015:262, решение
от 03.06.2010 г. по дело C-484/08, EU:C:2010:309/, както и практиката на ВКС по
реда на чл. 290 ГПК /решение № 95/13.09.3016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС,
II т. о./.
Съгласно чл.
21 от договора за кредит кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове
съответно в евро/лева по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски
франкове за датата на превалутирането като за превалутирането се дължи и комисионна. С чл. 23, ал. 1 кредитополучателят
е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към
български лев/евро, както и превалутирането по чл. 21
от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2,
повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в
евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и
пропуснати ползи), произтичащи от промяна на валутните курсове и новите лихви,
приложими по превалутирания кредит. С чл. 23, ал. 2 кредитополучателят
е декларирал, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните
последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от този договор, както и
че е съгласен с настъпването им. С клаузата на чл. 23 кредитополучателят е поел
за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс
купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които
могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в лева/евро.
Разпоредбата
на чл. 147, ал. 1 ЗЗП предвижда клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно
ал. 2 при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по
благоприятен за потребителя начин. Договорната клауза на чл. 23, ал. 1 не
отговаря на изискването за яснота и разбираемост.
По делото не
са представени доказателства банката да е представила на кредитополучателя
подобна информация и да му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове
на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. Поради
това, кредитополучателят не е могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който
поема със сключването на договора за кредит в швейцарски франкове. Предвид
липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на
швейцарския франк, той не е могъл да прецени потенциално значимите икономически
последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със
сключването на договора за кредит в тази валута, и се е съгласил с установените
предварително от търговеца /банката/ условия, без да може да повлияе на
съдържанието им, вкл. на изявленията в чл. 23 от договора, че е „запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл.
21 - 23 от договора“. С непредоставянето на необходимата информация на
потребителя, банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на
добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на
неговото изпълнение процесната договорна клауза на
чл. 23, ал. 1 е довела до значителна неравнопоставеност между страните.
Потребителят не е защитен и от клаузата на чл. 21 от договора, тъй като
упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от съгласието на банката, която има
противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за
кредитополучателя. Поради това че с клаузата на чл. 23, ал. 1 във вреда на
потребителя върху него се прехвърля изцяло валутния риск, в процесния
договор е създадено значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Съгласно чл. 143 и чл. 146, ал. 1
ЗЗП нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, която е в
негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Предвид
изложените по-горе съображения, клаузата на чл. 23, ал. 1 е неравноправна, тъй
като не е индивидуално договорена, последиците от нея са цялостно прехвърляне
на валутния риск върху потребителя, същата не е съставена по прозрачен начин,
така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора, сключена е в
нарушение на принципа за добросъвестност и създава във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
Предвид неравноправния й характер, спорната клауза се явява нищожна на
основание чл. 143, т. 19 във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
С чл. 1 от
договора за кредит е уговорено кредитният лимит да се предостави в швейцарски
франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 63750 евро. В чл.
2, ал. 1 е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, но
сметката е блокирана и практически кредитополучателят не е имал достъп до тази
сметка. Съгласно чл. 2, ал. 3 швейцарските франкове от блокираната сметка се превалутират служебно от банката в евро по курс „купува“
швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на
усвояването и се превеждат по еврова сметка на
кредитополучателя в банката. В приложеното по делото искане за жилищно ипотечен
кредит №HL39874 от
29.05.2008 г. изрично е отбелязано искане за предоставяне на кредит „в евро“ и
„равностойността на евро в швейцарски франкове“. Действително, е приложено
искане на кредитополучателя за усвояване на суми по кредит от 13.08.2008 г., в
което е записано нареждане да се завери сметката на кредитополучателя със
105586 CHF, но
посочената сметка е посочената в договора за кредит като блокирана сметка (чл.
2, ал. 1). Това искане е след сключване на договора за кредита от датата на
усвояване на договорената сума и явно е изготвено само за целите на
извършваните от банката счетоводни операции. Това е видно и от молба на
кредитополучателя, в която се иска сумата във франкове да бъде преведена по евровата й сметка съгласно чл. 2, ал. 3 от договора за
кредит. Следователно, страните са договорили сумата да бъде предоставена в
евро, реален паричен поток от банката - кредитодател
към кредитополучателя в швейцарски франкове не е осъществен, а действителното
усвояване на кредита е в евро - резервната валута на страната (режимът на
Паричен съвет е регламентиран в чл.29 и сл. на ЗБНБ), поради което процесният
договор не следва да се приравнява на договор за кредит, индексиран в швейцарски
франкове, а като договор за кредит в евро (в т.см. - т. 20 от определението от
22.02.2018 г. по дело С-119/17 на СЕС, постановено по чл. 99 от Процедурния
правилник на СЕС). След като кредитът е уговорен и усвоен в евро съдът не може
да присъди равностойността на дължимата сума във франкове и приема, че е
сезиран с иск за заплащане на част от заетата сума в евро (арг.
от ТР 4/2014 от 29.04.2015г. на ОСГТК).
Установява
се от допълнителните споразумения, че страните са договаряли т. нар.
капитализиране на лихва - преоформяне на просрочена
лихва към главницата по кредита (т. IV от допълнително споразумение от
05.03.2009 г., т. III от допълнително споразумение от 30.04.2010 г., чл. 3 от
допълнително споразумение от 30.12.2010 г., чл. 4 от допълнително споразумение
от 30.09.2011 г., чл. 3 от допълнително споразумение от 31.05.2012 г.). Съдът
споделя формираната съдебна практика, че уговорката в допълнителни споразумения
към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на
просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна
лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294,
ал.1 ТЗ, какъвто не е настоящия случай (в т.см. Решение № 66 от 29.07.2019 г.
на ВКС по т. д. № 1504/2018г., ТК, II отд.), какъвто
не е настоящия случай. Поради това съдът приема, че размерът на дължимата главница
следва да се обследва без уговорките в допълнителните споразумения за
капитализиране на лихвата. Твърдението на ищеца, че капитализациите
на лихви към главницата, постигани с допълнителните споразумения се е осъществявало
чрез погасяването им посредством усвояването на допълнителни суми по банковата
сделка не съответства на уговореното в допълнителните споразумение и е
неоснователно и недоказано.
Установява
се от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, че последната вноска за
погасяване на задълженията по кредита е направена на 10.12.2012 г. Съгласно чл.
18, ал. 1 от договора за кредит кредиторът може да направи кредитът предсрочно
изискуем при непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и при
неизпълнение на което и да е задължение по договора. Следователно, за банката е
възникнало правото да направи кредитът предсрочно изискуем и същото е основателно
упражнено. Установява се от приетата по делото експертиза, че при усвоен кредит
в евро и без капитализация на лихвата непогасената главница е в размер на
63215,05 евро. Ищецът претендира вземането частично – за сумата от 61053,41 швейцарски
франка. Размерът на претендираната сума, изчислен в
евро, по курс CHF/EUR към датата на предявяване на исковата
молба – 30.04.2018 г., е 51016,23 евро. Действителният размер на вземането превишава
частично претендирания, поради което искът е
основателен.
По възражението за погасителна давност:
Частично
основателно е възражението на ответниците за изтекла
погасителна давност. Неоснователно
е възражението на ответниците Е. И.– Ц., Е.М.Ц., че кредитът се е трансформирал в автоматично
в предсрочно изискуем с неплащането на последната вноска на 10.11.2012 г.,
посочено в исковата молба като неиздължена погасителна вноска. Действително
съгласно уговорките в ал.1 на чл.18 от договора е предвидена автоматична
предсрочна изискуемост при неплащане на която и да е вноска по кредита, но тази
уговорка е нищожна поради противоречие със закона – чл.60, ал.2 ЗКИ, която разпоредба
изисква за настъпване на предсрочна изискуемост да е достигнало изрично
изявление от банката до длъжника (по този въпрос – виж т.18 от ТР №4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС).
Вземането
за главница се погасява с общата 5-догишна давност, която тече за всяка месечна
вноска от падежа й. Искът е предявен на 30.04.2018 г. и всички месечни вноски,
чиито падеж е настъпил преди 30.04.2013 г., са погасени по давност. От приетата
счетоводна експертиза (Приложение №3) с изчисления на дължимата главница без
капитализация на лихвите и за кредит в евро се установява, че за периода
13.08.2008 г. - 30.04.2013 г. общият размер на непогасените вноски по главница
е в размер на 563,64 евро. За падежиралите вноски за
главницата за периода 13.08.2008 г. - 30.04.2013 г. искът, предявен срещу Е. И.–
Ц. и Е.М.Ц., е неоснователен поради изтекла погасителна давност. Доколкото
обаче искът е предявен като частичен за сума, по-малка от общия дължим размер и
след приспадане на погасените по давност вноски, възражението за изтекла
погасителна давност не се отразява на основателността на иска относно размера
му.
Частичният
иск за главница следва да се уважи в размера, в който е предявен, след служебно
превалутиране в евро – за сумата от 51016,23 евро.
По иска по чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр. чл.430, ал.1 ТЗ за нотариални такси:
С чл.10, т.
3 от договора кредитополучателят се е задължил да отговаря за разноските по
организиране и провеждане на принудително изпълнение върху предоставеното
обезпечение. С приложените по делото нотариални покани кредитополучателят е
отправил уведомления за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което е
елемент от фактическия състав за основателно предприети принудителни действия,
поради което, ответниците следва да бъдат осъдени да
платят направените от ищеца разноски за връчване на нотариалните покани. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че непогасените
нотариални такси за връчване на нотариалните покани са в размер на 369,60 лв.,
колкото са претендирани, поради което, искът следва
да бъде уважен в пълен размер.
По разноските:
С оглед искането по чл.78, ал.1 ГПК и изхода на делото на ищеца следва да се присъдят
направените разноски, съразмерно с уважената част от исковете – за сумата от 8905,86 лв. – съдебно-деловодни разноски, 1794 лв. за
особен представител на Е.
И.– Ц. и 1794 лв. за
особен представител на
Е.М.Ц..
По
изложените съображения Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Е. И.– Ц., ЕГН **********,
Е.М.Ц., ЕГН **********, и Р.Е.Ц., ЕГН **********, да заплатят на Ю.Б. АД, ЕИК ********, както следва:
на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ сумата от 51016,23 евро, представляваща част от дължима
главница по Договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL39874 от 30.07.2008 г., заедно със законната лихва от 30.04.2018
г. до окончателното плащане;
на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ сумата от 369,60 лв., представляваща
нотариални такси;
на основание
чл.78 ГПК сумата от 8905,96 лв., представляваща съдебни разноски,
като ОТХВЪРЛЯ иска, предявен срещу Е. И.– Ц. и Е.М.Ц.,
в частта му относно падежиралите вноски за главница в
периода 13.08.2008 г. - 30.04.2013 г.;
ОСЪЖДА Е. И.– Ц., ЕГН **********, да заплати на Ю.Б. АД, ЕИК ********, на основание чл.78 ГПК сумата от 1794 лв.,
представляваща възнаграждение за особен представител.
ОСЪЖДА Е.М.Ц., ЕГН **********, да заплати на Ю.Б. АД, ЕИК ********, на основание чл.78 ГПК сумата от 1794 лв.,
представляваща възнаграждение за особен представител.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: