Решение по дело №5357/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. София, 07.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                      Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5357 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца М.Й.К. срещу решение от 12.12.2019 г. по гр.д. №31350/2018 г. по описа на СРС, 85 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „А.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от 3000,00 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от злополука от 21.02.2018 г. /падане в баня/, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, немотивирано и неотговарящо на действителното правно и фактическо положение. Сочи, че по делото е установено наличието на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.49 ЗЗД – противоправно поведение на служители на ответника, вина, вреди за ищеца и причинна връзка между противоправното поведение и претърпените вреди. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „А.Б.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

 Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Основен принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В чл.49 ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от негово противоправно действие при или по повод изпълнението и. За възникване на отговорност по чл.49 ЗЗД е необходимо да бъдат установени следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия, вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил някаква работа, да са причинени от противоправно действие при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника и причинителят на вредата да има вина за причиняването и. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на които са: деяние /действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинна връзка и вината, съединени от правна норма в едно единство. Деянието трябва да е противоправно и виновно, вината се предполага до доказване на противното, а основният елемент на непозволеното увреждане е вредата и тя се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на имуществото, телесната цялост и здраве, душевност и психическо състояние на човека. Причинната връзка е обединяващият елемент на всички останали елементи, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, като вината не се предполага, а следва да се докаже от увредения.

За основателността на исковете за вреди в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно деяние на работници или служители на ответника, е претърпял вреди, както и какъв е техният действителен вид и размер.

В тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на обезщетението.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло решаващия извод на първоинстанционния съд, че по делото не е установено от събраните по делото доказателства наличието на виновно и противоправно поведение на служители на ответното дружество, изразяващо се в бездействие. На първо място, по делото не е установен при условията на пълно и главно доказване механизмът на процесното падане, респ. дали причината се дължи на мокрия под в помещението. Единственото доказателство в тази насока са показанията на свид. Н.К. /дъщеря на ищеца/, които показания съдът преценява и с оглед родствената и връзка с ищеца, но и от които показания не се установява механизмът на падането на ищеца, доколкото свидетелят не очевидец на самото падане. На второ място, не е установено и наличието на противоправно бездействие от страна служители на ответното дружество, изразяващо се в неосигуряване на табели за мокър под и неподсушаване на пода. Твърдението за неосигуряването на табели за мокър под е лишено от каквато и да е житейска логика, доколкото се касае за падане в баня и където се предполага, че винаги има вода, което е могло да бъде предвидено и при най-елементарната положена грижа от страна на ищеца, тъй като тази опасност е от същия характер, както и при същите обичайни дейности в ежедневието, а по отношение твърдението за наличието на събрала се и неподсушена вода – същото не е доказано, доколкото единственото доказателство в тази насока отново са само показанията на свид. Н.К., които показания съдът преценява, както вече бе посочено, с оглед родствената и връзка с ищеца, но и които показания в тази си част се разколебават от показанията на свид. Р.Р..

От всичко изложено следва изводът, че поради липсата на доказано виновно и противоправно поведение на служители на ответното дружество, предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло, без да се разглежда наличието на останалите елементи от фактическия състав на съдебно предявените права.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №299559/12.12.2019 г., постановено по гр.д. №31350/2018 г. по описа на СРС, ГО, 85 състав.

ОСЪЖДА М.Й.К., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „А.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.