№ 1751
гр. София, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря В.К.
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20211110155403 по описа за 2021 година
РЕШИ:
РЕШЕНИЕ
№ от г.
град СОФИЯ
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
-во-ти
І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 173 СЪСТАВ
В публично съдебно заседание, проведено на двадесет и втори февруари през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОГДАН РУСЕВ
При секретаря В.К.,
-ва
Като разгледа гражданско дело № 55403 от 2021 година по описа на
1
Софийския районен съд, докладвано от съдията РУСЕВ, и, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по основния съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 59554/27.09.2021г. на
СРС, подадена от С. ЦВ. Д. срещу "***" ЕАД.
Ищцата С. ЦВ. Д. чрез адв. В.Т. - АК-София, е предявила срещу
ответника "***" ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за
признаване за установено между страните, че ищцата не дължи на ответника
сумата от 5055,49 лева представляваща главница за доставена топлинна
енергия за периода м.02.2007г.-м.04.2011г., ведно със законната лихва до
окончателното изплащане, сумата от 1072,33 лева за лихва за забава, както
и сумата от 222,56 лева за съдебни разноски, за които суми на 22.01.2013г.
по ч.гр.д. № 9985/2012г. на СРС, 86 състав, бил издаден изпълнителен лист и
за събирането на които било образувано изп.д. № 20138440400956 на ЧСИ №
844 - С.Я.. Твърди, че вземанията са погасени по давност, както и че
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Затова и задълженията за сумите по изпълнителния
лист били погасени. В насроченото по делото публично съдебно заседание
ищцата не се явява, като се представлява от адв. Т., който поддържа исковата
молба, включително в хода на устните състезания. Допълнителни аргументи
излага в представени в съдебното заседание писмени бележки.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът "***" ЕАД чрез юрк. М.П. е
подал Отговор на исковата молба, вх. № 105042/09.12.2021г. на СРС, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че, макар
изпълнителният лист да бил издаден в заповедно производство, за вземанията
по него бил приложим петгодишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. С
молбата за образуване на изпълнителното дело съдебният изпълнител бил
овластен по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да избира начин на изпълнение. Затова
с образуване на изпълнителното дело давността била прекъсната. Доколкото
изпълнителното дело било образувано при действието на ПП 3/1980г., то от
образуването на изпълнителното дело давност не течала, а с всяко събиране
на сума от длъжницата давността била прекъсвана. Спрямо длъжницата били
предприети и изпълнителни действия. За насроченото по делото публично
съдебно заседание не изпраща представител.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова
молба и предявените с нея искове и становището и възраженията на
ответника в отговора , съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и
вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при
наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове
са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Предявяването на
отрицателен установителен иск за вземанията, независимо от липсата на
висящо изпълнително производство за събирането им, е допустимо. Правната
сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в
полза на кредитора, дори вече бивш взискател, изпълнителен титул, който
2
материализира вземане. Затова отричането това вземане въз основа на факти,
настъпили след приключване на производството, в което е издадено
изпълнителното основание, поражда за ищеца правен интерес да установи, с
оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени права,
погасяването на правата на кредитора. Дори и такива да не биха били заявени,
достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за
иницииране на ново изпълнително производство срещу него, тъй като
обективното държане на изпълнителен лист за спорните вземания от страна
на кредитора-взискател винаги поражда подобна опасност до отричането им
със сила на пресъдено нещо. В този смисъл: опр.513/24.11.2016г.-
ч.т.д.1660/2016г.-Іт.о., опр.220/06.07.2018г.-ч.гр.д.187/2018г.-АпС-Бургас.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по
отрицателния установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК е за
ответника (кредитор и взискател по изпълнителното дело). Същият следва
при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него
суми. В тежест на ищеца (длъжник) е да установи фактите и обстоятелствата,
въз основа на които обосновава възраженията си срещу дължимостта на
вземането. В тежест на всяка от страните е да установи фактите и
обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
В случаите, когато вземането произтича от влязла в сила заповед за
изпълнение и издаден въз основа на същата изпълнителен лист, без да е
проведено състезателно съдебно производство по чл. 422 ГПК, последиците
им не се приравняват на съдебно решение, постановено в исков процес.
Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва с изпълнителна сила, но не и
със сила на пресъдено нещо. Заповедното производство е уредено като част
от изпълнителното производство и представлява факултативна възможност на
кредитора да се сдобие с изпълнително основание без да води исков процес.
Смисълът на заповедта за изпълнение е да се провери дали твърдяното
субективно право е спорно и, ако се установи, че то е безспорно вследствие
бездействието на длъжника, който не е подал възражение по чл. 414 ГПК, то
заповедта за изпълнение влиза в сила, придобива качеството на изпълнително
основание и има за последица преклудиране на възраженията на ответника,
свързани със съществуване вземането на кредитора. В този смисъл, освен
изпълнителна сила, заповедта за изпълнение се ползва и със стабилитет и
спор между същите страни за същото основание е недопустим. Влязлата в
сила заповед за изпълнение все пак не притежава правозасилващото действие
на силата на пресъдено нещо, която е материалноправна последица,
характерна само за влязлото в сила решение, постановено в спорно исково
производство и е изрично предвидена в разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Затова срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния
срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение (по арг. от:
р.42/26.02.2016г.-гр.д.1812/2015г.-ІVг.о., р.94/27.07.2010г.-т.д.943/2009г.-Іт.о.,
р.45/30.03.2017г.-гр.д.61273/2016г-ІVг.о., р.2782/21.11.2018г-
в.гр.д.3210/2018г.-САС, р.1771/01.07.2018г.-в.гр.д.2108/2018г.-САС и др.).
Така процесното вземане за главница, доколкото съставлява периодично
плащане (ТР 3/2011-2012-ОСГТК), ще се погаси с изтичането на тригодишна
3
погасителна давност, доколкото по делото липсват доказателства, даващи
основание да се приеме за приложим друг срок. Същото се отнася до
вземанията за лихви. Вземанията за разноски се погасяват в общия
петгодишен срок на давността по чл. 110 ЗЗД.
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес
обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото
чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи.
В изпълнителното производство за събиране на парични вземания могат да
бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени
множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника
от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка
на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и
т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. (така ТР 2/2015-2013-ОСГТК, т. 10). ПП 3-1980г. приема,
че през времетраенето на изпълнителния процес давност за вземанията,
предмет на същия, не тече. С ТР 2/2015-2013-ОСГТК, т. 10, се възприема, че
при действието на Конституцията от 1991г. бездействието на кредитора със
съдебно потвърдено вземане има правни последици, като в изпълнителния
процес давността не спира поради самото му наличие, тъй като кредиторът
може да избере дали да действа или не. Затова и ВКС постановява с
тълкувателното решение от 2015г., че ПП 3-1980г. е загубило сила.
В същото време обаче следва да се има предвид, че тълкувателните
постановления на Пленума на Върховния съд и тълкувателните решения не
съществуват самостоятелно, а само във връзка с конкретна правна норма,
която е предмет на извършваното със същите тълкуване. Законът не е
предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове.
Поначало съдилищата не могат да прилагат тълкувателните постановления и
решения преди същите да са постановени и обявени по съответния за това
начин. Доколкото обаче те не съществуват самостоятелно и могат да бъдат
прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма,
следва да бъде прието, че, когато се касае до първоначално приети
постановления и тълкувателни решения, те имат обратно действие и даденото
с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е.
счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било
посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на такъв
4
тълкувателен акт да настъпи промяна било в тълкуваната норма или свързани
с нея други правни норми, било в обществено-икономическите условия, които
правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи е възможно постановяването
на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване
и да бъде възприето ново такова. В този случай следва да бъде преценен
въпросът от кой момент действа даденото с новия тълкувателен акт тълкуване
на правната норма. В законите, уреждащи тези актове, не са посочени
изрично правила относно влизането им в сила и действието им във времето,
каквито норми са налице в ЗНА. При постановяването на нов тълкувателен
акт за приложението на правната норма е налице промяна в начина, по който
ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия
тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на правната
норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я прилагат
в смисъла, посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада едва с
отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ,
камо ли с такъв, който още не съществува. От друга страна разпоредбите,
уреждащи задължителната сила на тълкувателните актове, не предвиждат
задължително действие на същите по отношение на правни субекти извън
посочените в тях. Последните, макар и да не са адресати на задължителната
сила на тълкувателните актове, могат да изискват от съответния орган да
съобрази решението си с тях. В случай, че това не бъде направено, те имат
възможността да оспорват взетите от съответните органи решения по
установения за това ред. Те обаче не могат да изискват от тези органи да
съобразяват действията си с бъдещи и все още несъществуващи тълкувателни
актове, нито пък самите органи могат да прилагат последните преди те да са
постановени. С оглед на това следва да бъде прието, че последващите
тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно
действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и
обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява
тълкувателният акт, се състои от две части. С първата от тях се дава новото
тълкуване на правната норма, а в втората се обявява за загубил сила
предшестващ тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на
постановяването на новото тълкувателно решение, поради което и от този
момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Затова
установеното с новото тълкувателно решение тълкуване на правната норма
ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е
задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато
въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото
тълкувателно решение или по такива, които са били заварени към този
момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото решение са се
осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, то тези
последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното
постановление или решение, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците. В противен случай ще се придаде същинско
обратно действие на новото тълкувателно решение, което е недопустимо и
съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз основа на
5
изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на новото тълкуване
би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в
правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага
тълкуването, дадено с предшестващото такова. Съгласно даденото с ПП
3/1980 година тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността и по време на изпълнителното производство давност не
тече. С ТР 2/2013-2015-ОСГТК, т. 10, е дадено съвсем различно разрешение,
като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с
всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е
отменено цитираното ПП 3/1980г. Прилагането на даденото с посоченото
ново тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му
би имало за последица погасяването по давност на вземания, които са били
предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани
действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се
счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което
би довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент
постановление. Поради това даденото с отмененото тълкувателно
постановление тълкуване на правната норма следва да намери приложение и
след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт,
като новото тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще.
С оглед на горното извършената с ТР 2/2013-2015-ОСГТК, т. 10, отмяна на
ПП 3/1980г. поражда действие от датата на обявяването на новото
тълкувателно решение, като в тази си част то се прилага от тази дата и то
само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и към тези, които са приключили преди това. В този
смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – р.170/17.09.2018г.-
гр.д.2382/2017г.-ІVг.о., р. 51/21.02.2019г.-гр.д.2917/2018г.-ІVг.о. Въпросът,
когато по един и същ правен въпрос има две задължителни решения на ВКС –
едно по-старо постановление и едно по-ново тълкувателно решение, от кой
момент се отменя по-старото постановление и от кой момент съдилищата са
длъжни да спазват приетото по-ново тълкувателно решение, не е бил предмет
на разглеждане и произнасяне в ТР 2/2013-2015-ОСГТК, в което само е
посочено, че с него се отменя ПП 3/1980г. (така опр.292/04.06.2019г.-
гр.д.559/2019г.-Іг.о.).
Във връзка със Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 28.05.2012г. по
ч.гр.д. № 9985/2012г. на СРС, 86 състав, е издаден изпълнителен лист от
22.01.2013г., съобразно който длъжницата С. ЦВ. Д. следва да заплати на
"***" ЕАД сумата от 5055,49 лева за доставена от дружеството топлинна
енергия за периода м.02.2007г.-м.04.2011г., ведно със законна лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане, мораторна лихва в размер на 1072,33 лева за
периода 31.03.2007г.-11.05.2012г. и 222,56 лева съдебни разноски. Няма
данни кога е влязла в сила издадената заповед за изпълнение, затова съдът
приема, че най-късният възможен момент за това е датата, на която е издаден
изпълнителният лист – 22.01.2013г.
6
За събиране на вземанията по изпълнителния лист по молба на "***"
ЕАД от 01.03.2013г. е образувано изп.д. № 20138440400956 на ЧСИ № 844 -
С.Я., като с молбата на същия са възложени права по чл. 18 ЗЧСИ. С
Разпореждане от 15.07.2013г. e разпоредено налагане на възбрана върху
собствения на взискателката-ищца апартамент в град София, ж.к. "Дружба",
бл. 34, вх. 1, ап. 10, ведно с припадащите се площи, права и помещения. С
Молба от 22.07.2015г. ищцата е заявила готовност да изплаща всеки месец по
150,00 лева по делото, като е изтъкнала, че е самотна майка с три деца, едното
от които тежко болно, и работи срещу минимална заплата. Видно от
Счетоводна справка, изх. № 39898/01.09.2021г. на ЧСИ № 844 - С.Я., по
делото са постъпили плащания в общ размер от 4270,00 лева, от които
3807,95 лева са за взискателя, а 362,85 лева и 99,20 лева - за такси по
изпълнителното дело. Плащанията са в периода 14.08.2015г.-18.06.2021г.
Изпълнителното дело е прекратено с Постановление от 19.08.2021г. на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като възбраната е вдигната.
Прекратяването на изпълнителното дело по силата на закона на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по себе си няма отношение към
дължимостта на вземанията по изпълнителния лист, а към
законосъобразността на действията на съдебния изпълнител, която подлежи
на проверка по различен процесуален ред – чл. 435 и следващи от ГПК.
Взискателят е оправомощил съдебния изпълнител по чл. 18 ЗЧСИ за преценка
и предприемане на изпълнителни действия за събиране на вземанията. Срокът
по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК започва да тече от последното валидно
изпълнително действие (ТР 2/2013-2015-ОСГТК, т. 10, р.48/14.07.2016г.-
т.д.404/2015г.-ІІт.о.). В настоящия случай първото изпълнително действие по
делото е налагането на възбрана на 15.07.2013г. Наложената възбрана, макар
принципно да прекъсва давността, не прекъсва срока по чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, доколкото пряко от нея не следва постъпване на суми по делото или
възможност за това /за разлика от наложен запор/, което от своя страна да
обезмисли необходимостта от последващи искания за извършване на
изпълнителни действия. Плащанията, с оглед ТР 2/2013-2015-ОСГТК и
липсата на изрично заявено признание на задължението, не прекъсват
давностния срок. Следва да се отбележи, че последното изпълнително
действие - възбраната, е наложена на 15.03.2013г. Оттогава до 15.03.2015г. не
са поискани/извършени никакви изпълнителни действия. Поради това с
изтичането на двугодишния срок изпълнителното дело следва да се счита за
прекратено по смисъла на закона. Молбата на длъжницата и извършените
плащания са последващи - след като делото е прекратено по смисъла на
закона. Затова и след 15.03.2015г. не е имало основание нито да остане
наложената възбрана, нито да бъдат приемани и разпределяни извършените
плащания. Считано от 15.03.2015г. е започнала да тече нова давност за
вземанията, която за главницата е изтекла през 2020г., съответно за лихвите и
разноските - през 2018г. Съответно с погасяване на вземането на главница
през 2020г. са се погасили и вземанията за законна лихва за забава върху него
на основание чл. 119 ЗЗД.
С оглед горното предявените искове са основателни и следва да
бъдат уважени.
По разноските:
7
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната,
в полза на която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от спора
право на разноски има само ищцата.
В полза на ищцата следва да бъдат присъдени доказаните разноски за
държавна такса по делото в размер на 302,22 лева. Основателно е
възражението на ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение. Защитаваният по делото материален интерес е 6350,38 лева.
Съобразно чл. 7, ал. 2 НМРАВ минималният размер на адвокатското
възнаграждение е 647,52 лева. Делото е приключило в едно съдебно
заседание, предметът му и налагащите се в тази връзка процесуални действия
не се отличават с каквато и да е фактическа, правна и професионална
сложност. Делото е решено въз основа единствено на писмени доказателства
и без усложнения в процеса по доказване. В същото време съдът приема, че
адвокатът не е длъжен да работи на минимален хонорар. Затова определя като
съответен хонорар от 1000,00 лева, който следва да се присъди на ищцата.
Така общо разноските в нейна полза възлизат на 1302,22 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на "***" ЕАД, ЕИК
*********, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че С. ЦВ. Д., ЕГН **********, не
дължи на "***" ЕАД сумата от 5055,49 лева представляваща главница за
доставена топлинна енергия за периода м.02.2007г.-м.04.2011г., ведно със
законната лихва от 22.05.2012г. до окончателното изплащане, сумата от
1072,33 лева за лихва за забава за периода 31.03.2007г.-11.05.2012г., както и
сумата от 222,56 лева за съдебни разноски, за които суми на 22.01.2013г. по
ч.гр.д. № 9985/2012г. на СРС, 86 състав, бил издаден изпълнителен лист и за
събирането на които било образувано изп.д. № 20138440400956 на ЧСИ №
844 - С.Я..
ОСЪЖДА "***" ЕАД, ЕИК *********, да заплати на С. ЦВ. Д., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1302,22 лева,
представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. № 55403/2021г.
на СРС).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с
въззивна жалба, подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от
съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8