№ 37
гр. Б.С., 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., III-ТИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Цветелина Н. Харалампиева
при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от Цветелина Н. Харалампиева Гражданско дело
№ 20241410100176 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен иск от „ ТИ БИ АЙ БАНК „, рег.
№********* чрез юр.к М. Н., със седалище и адрес на управление гр.С., ул.“
Д. Х. „, №52-54, представлявано от А.Ч.Д. и Н. Г. С. – изп.директори на
дружеството, с правно основание чл.415, ал.2 от ГПК, вр.чл.9 и чл.11, т.7 и
т.11 от ЗПК, вр.чл.240 от ЗЗД, вр.чл.33 от ЗПК, вр.чл.79 от ЗЗД, вр.чл.86 от ЗЗД
срещу А. К. К., ЕГН:**********, с адрес гр.Б.С., обл.В., ул.” Струга „№35 за
приемане за установено по отношение на А. К. К., на вземането на ищцовото
дружество, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 от ГПК №773 от 13.12.2022г., издадена по ЧГД №1493/2022г. по описа
на РС – Б.С., т.е., че ответникът дължи на ищеца по договор за потребителски
кредит № 720031212048 от 01.03.2022г., сключен между ищцовото дружество
и ответника, както следва:
сума в размер на 2000,00 лева - главница;
договорна лихва за периода от 15.05.2022г. до 22.11.2022г. в размер на
431.80 лева;
обезщетение за забава в размер на 22,94 лева за периода от 15.05.2022г. до
01.12.2022г.
законната лихва по чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД върху главницата, от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК в съда – 12.12.2022г. до окончателното изплащане на
сумата;
направените от кредитора разноски в заповедното производство,
възлизащи на 49,09 лева - държавна такса и 50.00 лева - юрисконсултско
възнаграждение;
разноски по настоящето исково производство, юрисконсултско
1
възнаграждение в размер на 300,00лв.;
На 01.03.2022г., ответникът А. К. К., сключила с ищцовото дружество
договор за потребителски кредит № 720031212048 от 01.03.2022г, с който е
предоставена сумата в размер на 2000,00/ две хиляди /лева. Договорът се
усвоявал по банкова сметка, като кредита се считал за усвоен от дена на
постъпване на сумата по банковата сметка на длъжника. Общото задължение
възлизало на 4104,11лв., която сума била разсрочена на 48 погасителни
вноски, от които 47 вноски в размер на 85,51лв. и една, последна в размер на
85,14лв.
Отразено е, че въз основа на индивидуалния кредитен профил на
ответника е бил определен годишен процент на разходите, като е посочена и
общата стойност на плащанията в размер на 41,12%.
Било изпратено уведомление за предсрочна изискуемост, получено на
22.11.2022г.
В подкрепа на иска са представени копия от следните писмени
доказателства – Договор №720031212048 от 01.03.2022г, искане-декларация,
европейски формуляр, обратна разписка, уведомление за предсрочна
изискуемост, списък с разходи, пълномощно.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК, от ответницата не е постъпил
писмен отговор.
С писмено становище чрез пълномощника си – адвокат М., по хода на
делото същата изразява становище за неоснователност на претенциите. На
първо място, счита, че процесния договор е нищожен поради противоречие с
добрите нрави, съобразно със ЗПК. Освен това, се позовава на нищожност на
клаузата за ГЛП, възлизаща на над 40%. Моли се претенцията да бъдат
отхвърлена, като противоречаща на добрите нрави и морал.
Претендират се разноски по реда на чл.38 ЗА, както и се въвежда
възражение за прекомерност на претендирания хонорар от ищеца.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
съвкупност се установи от фактическа страна следното:
Видно от приложения договор за потребителски кредит № №
720031212048 от 01.03.2022г е, че „Ти Би Ай банк” ЕАД гр. С. предоставило
на А. К. К. сума в размер на 2000,00 лв. В чл. 9.1 е предвидено, че лихвеният
процент, с който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен
лихвен процент е 41,12%. В чл. 9, ал.4 от Договора е посочено, че при
просрочие потребителят дължи и лихва за просрочие в размер на законната
лихва върху просрочената сума за периода на просрочието. Според чл. 10,
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
2
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определение в ЗПК начин възлиза на 45,35%. Общата сума, дължима от
потребителя е в размер на 4 104,11 лева. В договора се съдържа и
погасителния план, по който К. следвало да плаща дължимите суми.
От приложеното ч.гр.д. №1493/2022 г. по описа на РС- Б.С. се
установява, че „Ти Би Ай банк“ ЕАД подало по реда на чл. 417 от ГПК
заявление на 12.12.2022 г., по което била издадена заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 773/13.12.2022 г. по
ч.гр.д. №1493/2022г. по описа на РС-Б.С. срещу ответницата за сумите,
предмет на предявените в настоящото исково производство. В срока по чл.
414, ал. 1 от ЗЗД, К. депозирала възражение срещу издадената заповед.
Съгласно заключението на извършената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, ответницата усвоила предоставения кредит в размер на 2000,00
лв. на 01.03.2022 г. Към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, задълженията на ответницата били следните: главница
– 2000,00 лв., договорни лихви – 431,80 лв. и обезщетение за забава – 22,94
лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема от
правна страна следното:
По допустимостта на исковете:
Исковете са предявени от „Ти Би Ай банк“ ЕАД по реда и в срока по
чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по
заявление на ищеца, в качеството му на кредитор срещу ответницата А. К. К. в
качеството й на длъжник, на заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК № 773/13.12.2022 г. по ч.гр.д. №1493/2022г. по
описа на РС-Б.С. и след депозирано в срок възражение срещу заповедта.
Претендира се установяване на вземания, съответни на задълженията,
посочени в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият състав, предвид
единството на настоящото и заповедното производство, приема, че исковете
са допустими.
По основателността на исковете:
Съдът е сезиран с положителни установителни искове за признаване за
установено, че съществуват вземания в полза на ищеца срещу ответницата,
произтичащи от договор за кредит от 01.03.2022 г.
Предявяването на иск по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК и на основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с издаването на заповед за изпълнение на
парично задължение очертава пределите на предмета на настоящото дело, а
именно – съществуването на посочените в исковата молба вземания по
заповедта за изпълнение. Доказателствената тежест, на осн. чл. 154, ал. 1 от
ГПК, е върху ищеца. В тази насока, доказателствените средства на ищеца са
материалите по приложеното заповедно производство, представените писмени
3
документи в настоящото исково производство и заключението по изготвената
експертизи.
С оглед на изложеното, настоящия състав прави следните правни
изводи:
Установи се по делото, че на 01.03.2022г г. между ищеца и ответницата
бил сключен договор за кредит. Регламентацията на договора за банков кредит
се съдържа в Търговския закон и в Закона за кредитните институции (ЗКИ).
Съгласно легалното определение, съдържащо се в чл.430, ал.1 от ТЗ, с този
договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за
определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да
ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По
своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен,
възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска
сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. Тоест,
ищецът и ответницата са страни по валидно двустранно облигационно
правоотношение, представляващо търговска сделка по смисъла на чл. 286 от
ТЗ, създадено чрез сключване на договор за кредит. В изпълнение на вече
сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за
отпускане на уговорената с договора парична сума, в рамките на уговорения
между страните срок за усвояване на кредита. Доказа се, че предоставената на
А. К. сума в размер на 2000,00 лв. била изцяло усвоена от ответницата.
Доказа се, чрез заключението на изготвената по делото съдебно-
счетоводна експертиза, че до датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед за незабавно изпълнение, К. платила сума в общ размер на 50,00
лева. Тоест, същата не изпълнила основното си задължение като
кредитополучател – да плаща уговорените месечни погасителни вноски.
Ответницата, чрез пълномощника си, прави възражение за нищожност
на договора за кредит поради накърняване на добрите нрави. Според приетото
в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г. на
ОСТК, добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. При
възмездните сделки (каквато е процесната), накърняване на добрите нрави е
налице когато се нарушава принципа на справедливостта, респ.
еквивалентността на престациите. В случая, ищцата се позовава на
обстоятелството, че уговорения в договора за заем размер на
възнаградителната лихва надвишава драстично приетото в правната доктрина
допустимо надвишение в трикратен размер над законната лихва.
Действително, в сключения договор е предвиден размер на възнаградителната
4
лихва – 41,012%. Според настоящия състав, обаче, това становище е
неотносимо при наличието на нормите на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. Именно
с нормативното уреждане на максимален размер на годишния процент на
разходите е предвидено максимално допустимото оскъпяване на кредита.
Съгласно цитираните разпоредби, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
определена с Постановление на МС. Възнаградителната лихва съставлява
компонент от ГПР и законовото изискване е тя, в съвкупност с останалите
части на същия да не надвишават петкратния размер на законната лихва. В
случая от заключението по изготвената ССЕ се установява, че ГПР възлиза на
45,65%. Тоест, същият не надхвърля размера, предвиден в ЗПК, поради което
съдът намира, че клаузата за възнаградителна лихва е действителна и не е
налице твърдяното от ответната страна основание за недействителност на
договора за кредит. В тази насока, настоящият състав не споделя
съществуваща съдебна практика, приемаща, че възнаградителна лихва над
трикратния размер на законната лихва представлява нищожна клауза.
Установи се, че между страните по делото е налице сключен договор за
кредит, за неравноправния характер на който съдът следи служебно. Съгласно
разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са
изброени такива клаузи. В случая, не е спорно, че А. К. притежава качеството
„потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Подписаният от
кредитополучателя договор от 16.03.2022 г. съдържа ясна информация за
конкретния размер на всяко едно задължение и основанието за неговата
дължимост, като е представено и детайлно описание на всеки компонент на
задълженията, включително чрез предоставяне на погасителен план, поради
което и не са налице неравноправни, респ. нищожни клаузи от същия.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че в договор за кредит № №
720031212048 от 01.03.2022г., не са налице недействителни клаузи.
В конкретния случай, страните по валидно сключения договор за банков
кредит и в съответствие с разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ, свободно
уговорили размера на т. нар. възнаградителна лихва. Доказа се настъпването
на изискуемостта на целия размер на уговорената договорна лихва.
Съгласно нормата на чл. 79, ал. 1, пр. 1-во от Закона за задълженията и
договорите, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът
има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. В
процесния случай се установи, че страните уговорили такова обезщетение при
неизпълнение в клаузата в чл. 9.4 от договора. Доказа се, че в случая е налице
неизпълнение от страна на ответницата на парично задължение.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, размерът на
дължимата главница по договора възлиза на 2000.00 лева, дължимата
5
договорна лихва възлиза на 481.80 лева и дължимото обезщетение за забава
възлиза на 22.94 лева.
Съобразявайки обстоятелството, че предмет на иска по чл.422, ал.1 от ГПК
е установяване на съществуването на оспореното с възражението вземане и
предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1
вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК , вр.чл.79 от ЗЗД, вр.чл.86 от ЗЗД се явява основателен
и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за
установено, че съществува вземане на „Ти Би Ай банк“ ЕАД гр. С. от А. К. К.
за парична сума в размер на 2454.74 лв., представляващо задължение на
заемател за връщане на отпусната парична сума по договор за потребителски
кредит от 01.03.2022 г., от които: сума в размер на 2000,00 лева – главница,
договорна лихва за периода от 15.05.2022г. до 22.11.2022г. в размер на 431.80
лева, 22,94 лева обезщетение за забава за периода от 15.05.2022г. до
01.12.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
12.12.2022 г., до окончателното изплащане на задължението.
При този изход на спора и направеното искане от ищеца, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на „Ти Би
Ай банк” ЕАД направените разноски по настоящото исково производство в
размер на 649,09 лв., представляващи държавна такса в размер на 49.09 лева,
адвокатско възнаграждение в размер на 300.00 лева, депозит за ССЕ в размер
на 300.00 лева и уважените разноски по заповедното производство в размер на
99,09 лв., представляващи държавна такса в размер на 49.09 лева и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК , вр.чл.79 от ЗЗД, вр.чл.86
от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. К. К.,
ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес гр.Б.С., обл.В., ул.” Водотечна
„№18 и „ ТИ БИ АЙ БАНК „, рег.№*********, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул.“ Д. Х. „, №52-54, представлявано от А.Ч.Д. и Н. Г. С. –
изп.директори на дружеството, че съществува вземане на „ТИ БИ АЙ
БАНК“ ЕАД от А. К. К. в размер на 2454.74 лв., представляващо задължение
на заемател за връщане на отпусната парична сума по договор за
потребителски кредит от 01.03.2022 г., от които: сума в размер на 2000,00
лева – главница, договорна лихва за периода от 15.05.2022г. до 22.11.2022г. в
размер на 431.80 лева, 22,94 лева обезщетение за забава за периода от
15.05.2022г. до 01.12.2022г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 12.12.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, за
което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК № 773/13.12.2022 г. по ч.гр.д. № 1493/2022 г. по
описа на Районен съд – Б.С..
6
ОСЪЖДА А. К. К., ЕГН:********** ДА ЗАПЛАТИ на „Ти Би Ай
банк” ЕАД гр. С., направените по настоящото исково производство деловодни
разноски в размер на 649,09 лв. /шестотин четирдесет и девет лева и 09
стотинки/.
ОСЪЖДА А. К. К., ЕГН:********** ДА ЗАПЛАТИ на „Ти Би Ай
банк” ЕАД гр. С., направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 1493/2022 г.
на РС-Б.С. в размер на 99,09 лв. /деветдесет и девет лева и 09 стотинки /.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – В..
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
7