Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на двадесет
и осми ноември през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 6150 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
11598 от 15.01.2019 г., постановено по гр. д. № 34457/2018 г., по описа на СРС,
51ви състав, е признато за установено по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове, че С.Н.С. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание с
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 150 от ЗЕ сума в размер на 821.93 лева,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.02.2015
г. до м.04.2017 г. в топлоснабден имот – апартамент 2, находящ се в гр.София,
бул. „********, аб.№ 308731, ведно със законната лихва от 05.02.2018г. до
окончателното заплащане на сумата, както и на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД
сумата от 14.39 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2017г. до
18.01.2018г., като са отхвърлени исковете за горницата над 821.93 лева до
пълния предявен размер от 1562.24 лева и за периода от м.05.2014г. до
м.01.2015г., както и за горницата над 14.39 лева до пълния предявен размер от
226.76 лева и за периода от 16.09.2015г. до 14.09.2017г., а също и исковете за
сумата от 122.50 лева – възнаграждение за извършена услуга дялово разпределение
за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г. и за сумата от 23.88 лева – мораторна
лихва върху сумата от 122.50 лева за периода от 16.09.2015г. до 18.01.2018г. С
решението си съдът се е произнесъл и по искането на страните за присъждане на
сторените от всеки от тях разноски.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Б.“
ООД.
В срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. №
5012761/28.01.2019 г. срещу първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени предявените от дружеството искове. В жалбата се излагат
съображения, че неправилно съдът е приел за погасени по давност сумите, дължими
от ответника за м.05.2014г. – м.01.2015г. Поддържа се, че от представените по
делото документи се установявало, че вземанията за процесния период са
обективирани в обща фактура, сумата по която е станала изискуема едва на
15.09.2015г., от който момент започвал да тече давностния срок. Подчертава се,
че съгласно чл. 32, ал. 1 от Общите условия на дружеството дължимите суми по
издадените фактури за топлинна енергия следвало да се заплащат в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Ето защо претендираните суми от
ищеца не били погасени по давност. Излагат се и съображения относно дължимостта
на лихвата за забава върху главницата, представляваща цена на топлинна енергия,
доставена до топлоснабдения имот през исковия период. В жалбата се поддържа, че
цената за услугата дялово разпределение се дължи на дружеството. Във връзка с
това въззивникът се позовава на чл. 22 от Общите му условия, съгласно който
клиентът заплаща на продавача стойността на услугата дялово разпределение.
Уточнява, че съгласно чл. 139 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия между
потребителите в сграда ЕС се извършва по система за дялово разпределение при
наличие на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. С оглед
изложеното се моли решението на Софийски районен съд да бъде отменено в
обжалваната част и вместо това да бъде постановено друго, с което изцяло да се
уважат предявените от ищеца искове, като в полза на дружеството бъдат присъдени
и сторените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК от името на С.Н.С. не е депозиран отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 05.02.2018 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД,
с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу длъжника С.Н.С. за
следните суми: 1/ сумата от 1562,24 лева, предсталяваща доставена от
дружеството топлинна енергия през периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г.,
отразена в общи фактури № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г.
и № **********/31.07.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул.
„********, ап. 2, аб. № 308731, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 05.02.2018 г. до изплащането ѝ; 2/ мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия в размер на 226,76 лева за периода 16.09.2015 г.
– 18.01.2018 г.; 3/ главница за такса за дялово разпределение на топлинна
енергия в размер на 122,50 лева, дължима за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017
г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 05.02.2018 г. до изплащането
ѝ ; 4/ мораторна лихва върху главницата за такса за дялово разпределение
в размер на 23,68 лева за периода 16.09.2015 г. – 18.01.2018 г.
На 15.02.2018 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 8196/2018 г., по описа на СРС,
51 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Т.С.“ ЕАД
посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
лично на длъжника С.Н.С., ЕГН ********** на 07.03.2018 г., като в законоустановения срок същият е депозирал
възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което и на основание чл. 415,
ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността да предяви
иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис
от разпореждането на съда. В указания срок
и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу С.Н.С., ЕГН **********
за претендираните в заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника С.Н.С.,
ЕГН **********. Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се
намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „Б.“ ООД, като в тази връзка се
посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия
за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от
Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
за топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК от името на ответника С.Н.С., чрез
адвокат Р. е депозиран отговор на исковата молба. В отговора се излагат
съображения за неоснователност на заявените с исковата молба претенции. Релевира
се възражение за погасяване по давност на претенциите на ищцовото дружество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 51-ви състав, решение за валидно и
допустимо в обжалваната част.
По правилността
на решението в обжалваната част, въззивният съдебен състав намира следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания
за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за
обезщетение за забава на плащане на същото, за възнаграждение за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода, както и за обезщетение за
забава на плащането на същото, за които е издадена заповед за изпълнение по
реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за
ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен
начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и
ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му
потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот
топлинна енергия за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на
претендираната сума, че е носител на вземане за възнаграждение за дялово
разпределение, поради което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо
задължение за заплащане на процесните главници, като е изпаднал и в забава за
изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при
множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал.
1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично
известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна
енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот
– в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17
май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Първоинстанционното
решение е влязло в сила в необжалваните части, с които е признато за
установено, че ответникът С.Н.С. дължи на ищцовото дружество сумата от 821.93 лева,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.02.2015
г. до м.04.2017 г. в топлоснабден имот – апартамент 2, находящ се в гр.София,
бул. „********, аб.№ 308731, ведно със законната лихва от 05.02.2018г. до окончателното
заплащане на сумата, както и на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД сумата от 14.39
лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2017г. до 18.01.2018г.
Следователно, настоящият съдебен състав намира, че е формирана сила на
пресъдено нещо по отношение на обстоятелствата относно наличието на валидно
възникнало облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия
между страните в настоящото производство през претендирания в исковата молба
период за процесния имот. Същевременно това обстоятелство не се оспорва от
ответника С.С., който в отговора си на исковата молба не оспорва качеството си
на клиент на топлинна енергия и наличието на облигационна връзка между страните
в производството с предмет доставка на топлинна енергия.
Предвид
гореизложеното, настоящият състав намира, че в настоящото производство е
установено при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е имал
качеството клиент на топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент 2,
находящ се в гр.София, бул. „********, аб.№ 308731, през процесния период.
Относно въпроса
за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество
и качество, въззивният съд намира следното:
По делото е
установено, от представените към исковата молба доказателства, че общи условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди са одобрени от ДКЕВР през 2014 г.,
като се установи от прието заключение по съдебно-техническата експертиза, че
ищецът е доставял енергия в сградата етажна собственост, в която се намира
процесния имот, поради което съдът приема за установено по делото, че през
процесния период страните са били обвързани от договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, чието съдържание се
определя в Общите условия от 2014 г., както и от действащата към съответния
момент нормативна уредба, а именно Закон за енергетиката и Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
От заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява, че количеството
топлинна енергия от конкретната абонатна станция се измерва и отчита съгласно
ЗЕ от средство за търговско измерване – общ топломер. Посочва, че са взети
предвид и технологичните разходи в абонатната станция за процесния период,
които са за сметка на топлопреносното предприятие, като същите са изчислени по
Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването и са били отчислявани
ежемесечно от отчетената от общия топломер топлинна енергия, преди нейното разпределение
между абонатите. Установява се също, че за процесния период дяловото
разпределение на топлинна енергия е извършвано от „Б.“ ООД, съгласно
изискванията на Закон за енергетиката, Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. и Общи
условия на Т.С. ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови нужди в гр.
София, приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на
директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Установява
се още, че през процесния период за топлоснабдения имот има монтирани 8
радиатора и лира в банята, всички с монтирани ИРРО, като е посочено, че през
процесния период в имота не се е ползвала топлинна енергия за отопление на
имот, освен дяловите единици, които уредите отчитат при първоначалното пускане
на инсталацията за обезвъздушаване. Установява се също, че за топлоснабдения
имот е начислявана топлинна енергия за отопление на общите части – стълбище
разпределяна от ФДР между всички абонати, като е установено от вещото лице, че
в сградата етажна собственост има монтирани радиатори с обща топлинна мощност
от 6916 вата. От заключението по съдебно-техническата експертиза се установява
още, че в топлоснабдения имот за процесния период е начислявана и топлинна
енергия отдадена от сградна инсталация, като е установено също, че за имота
през процесния период не е ползвана топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване. Установява се също, че през процесния период фирма за дялово
разпределение „Б.“ ООД редовно и на конкретна дата е изготвяла изравнителни
сметки за реално потребеното количество топлинна енергия от имота на ответника.
Съдът приема, че
от събраните по делото доказателства вкл. и от заключението на съдебно-техническата
експертиза по делото е установено, че през процесния период за топлоснабдения
имот потребената топлинна енергия е на стойност от общо 1572,12 лева. Доколкото
в исковата молба се претендира главница за доставена в топлоснабдения имот през
процесния период топлинна енергия в по-малък размер, а именно 1562,24 лева, то
въззивният съд намира, че претенцията на ищцовото дружество за главница за
доставена топлинна енергия е доказана по размер.
В отговора на исковата
молба е релевирано възражение за погасяване по давност на сумите начислени от
ищеца през исковия период. По отношение на което настоящият състав намира
следното:
Съгласно
разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г.
на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за
периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност по чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не
променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от
повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид
това в разглеждания случай следва да намери приложение тригодишният давностен
срок, установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните
за главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение). В
частност задълженията на ответницата за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни.
За вземанията
възникнали при действието на ОУ от 2014г.:
Приложими за
тези вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от ОУ от 2014 г., съгласно
които плащане на месечното задължение се дължи до 30-то число на месеца,
следващ този, за който е публикувана фактурата за задължението на
интернет-страницата на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се
плащат след публикуване на фактура, то съдът приема, че изискуемостта на същите
настъпва след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва
след поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към
длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при
публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприето
съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал.2 от ЗЗД и началният
момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на възникването му.
Моментът на
издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен
сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на енергията и
за всяко от тях са издавани ежемесечните фактури. Издаването на обобщена
фактура през юли 2015 г., за вземания
възникнали за период 01.5.2014 г. – 30.04.2015 г., които са по изравнителни
сметки и включват и начислени задължения за месеци през целия отоплителен сезон
без да се сочи конкретно потребление за процесните месеци, не е от естество да
промени момента, от който започва да тече погасителната давност за процесните
вземания. Вземането е за доставена топлинна енергия в определен месец.
Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за това вземане не е от
естество да промени вземането и да обоснове извод, че погасителната давност за
него тече от последната издадена фактура за това вземане. Да се приеме
обратното би означавало да се допусне от поведението по издаване на фактури на
кредитора да зависи началният момент на погасителната давност, което
противоречи на целите на института на погасителната давност. Моментът, от който
започва да тече погасителната давност е определен от законодателя в зависимост
от възникване на вземането и от изискуемостта му. Изискуемостта на вземането и
изпадането в забава на плащането на същото са различни факти, от тях произтичат
и различни последици. В случая разпоредбата на ОУ от 2014 г. сочи изискуемост
на месечното вземане, което не е обвързано с изравнителната сметка, поради
което и обвързването от ищеца на началния момент на погасителната давност за
месечните задължения с издаването на обобщена фактура по изравнителната сметка
е неоснователно.
При така
възприето и като съобрази дата на подаване на заявление - 05.02.2018 г., и по
съображения изложени по-горе за началния момент на погасителната давност на
вземанията възникнали при действието на ОУ от 2014 г., то съдът приема, че
вземанията за част от процесния период, а именно от м.05.2014 г. до м.01.2015
г. са погасени по давност, тъй като вземането за м. 01.2015 г. е възникнало на
01.02.2015 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено на 05.02.2018 г.
Следователно
непогасени по давност са вземанията за период м. 02.2015 г. – м. 04.2017 г.,
както правилно е приел и първоинстанционният съд. В тази връзка съдът намира за
неоснователни възраженията изложени във въззивната жалба, че неправилно
първоинстанционният съд е приел за погасени по давност вземанията за периода от м.05.2014 г. до
м.01.2015 г.
Първоинстанционният
съд правилно е определил размера на дължимата сума за доставена топлинна
енергия през периода от м.02.2015 г. до м.04.2017 г. в топлоснабден имот –
апартамент 2, находящ се в гр.София, бул. „********, аб.№ 308731, съобразявайки
събраните по делото доказателства, включително заключението на вещото лице по
приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Предвид липсата на конкретни
оплаквания във въззивната жалба по отношение на тази част от обжалваното
първоинстанционно решение, то решението в частта по предявеният иск за главница
за доставена топлинна енергия през периода от м.02.2015 г. до м.04.2017 г. в
топлоснабден имот – апартамент 2, находящ се в гр.София, бул. „********, аб.№
308731 следва да бъде потвърдено.
По отношение на
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за доставена и незаплатена топлинна
енергия, настоящият съдебен състав намира, че доколкото конкретни оплаквания в
жалбата по този иск не са наведени и не се установи да е нарушена императивна материално
правна норма от СРС, то решението по този иск следва да се потвърди.
По отношение на претенциите
за възнаграждение за дялово разпределение и мораторна лихва върху главницата,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение, настоящият съдебен
състав намира следното:
В случая ищецът
е навел твърдения, че дялово разпределение и изравнителни сметки са изготвени
от трето лице, което е фирма за дялово разпределение, а не от ищеца. Това
обстоятелство се установява и от събраните по делото доказателства, в това
число индивидуални справки за използваната топлинна енергия за процесния период
за аб. № 308731 и формуляри за отчет на уредите за дялово разпределение на
топлинна енергия. Вземането за възнаграждение за дялово разпределение на
топлинна енергия принадлежи на правния субект, сключил договор за тази услуга и
извършило същата. Действително ищецът е посочил, че правоотношението между
страните по делото е възникнало въз основа на договор за доставка на топлинна
енергия, сключен при общи условия, съобразно чл. 150 и сл. ЗЕ. Това
обстоятелство, обаче, не е достатъчно, за да се приеме, че на ищецът принадлежи
вземането за възнаграждение за дялово разпределение. Законодателят с
разпоредбата на чл. 140 ЗЕ е посочил, че в сграда- етажна собственост, дялово
разпределение се извършва от лице, регистрирано да извършва услугата дялово
разпределение, избрано от етажните собственици, сключило договор с тях за
същото, който договор задължително сочи условия и начин на плащане на услугата
дялово разпределение.
По делото не се
спори, а и е установено от приетите доказателства, в това число: заключение по
съдебно-техническата експертиза, изравнителни сметки, констативни протоколи за
извършен отчет, протокол от общо събрание на етажната собственост на вх. А и
вх. Б на адрес, находящ се в гр. София, бул. ********, проведено на 24.09.2002
г. и договор от 03.10.2002 г., сключен между етажната собственост на вх. А и
вх. Б на адрес, находящ се в гр. София, бул. ******* и Б.Б.ООД, че дялово
разпределение на енергията през процесния период в сградата етажна собственост,
в която са намира процесния имот е извършвано от фирма за дялово разпределение по
сключения за това договор с етажните собственици на вх. А и вх. Б на адрес, находящ
се в гр. София, бул. ******** срещу възнаграждение. Не е доказано това вземане
да е придобито от ищцовото дружество по предвидените за това способи, нито
ищцетът да се е суброгирал в права на третото лице – помагач.
Предвид
гореизложените съображения правилно СРС е отхвърлил претенцията за главница,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение.
Предвид
неоснователността на претенцията за главница за възнаграждение за дялово
разпределение, неоснователна се явява и акцесорната претенция за лихва за
забава за периода 16.09.2015 г. – 18.01.2018 г. върху главницата за
възнаграждение за дялово разпределение.
Предвид всичко
гореизложено първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а
подадената срещу него въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК има въззиваемия. От името на същия е направено искане за присъждане на
разноски в проведеното по делото открито съдебно заседание на 28.11.2019 г. От
друга страна, обаче, по делото липсват доказателства за действително извършени
разноски от страна на въззиваемия С. в производството пред СГС, предвид което и
такива не следва да му бъдат присъждани.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11598 от 15.01.2019 г., постановено
по гр. д. № 34457/2018 г., по описа на СРС, 51-ви състав, в обжалваната му
част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Б.” ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.