№ 559
гр. София, 10.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Кристина Филипова
Даниела Христова
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20221000503321 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 50142/16.11.2022г. постановено по т.д.№ 1833/21г. по описа на ВКС,
Второ ТО, е отменено решение №411 от 21.04.2021г. по в.гр.д.№3194/2020г. на САС, 2
състав, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС.
С решение №411 от 21.04.2021 г. по в.гр.д.№3194/2020 г. на САС, 2 състав е потвърдено
решение № 26 от 25.06.2020 г. по т.д.№109/2017 г. на ОС- Кюстендил, с което С. С. е осъден
да заплати в полза на „Банка ДСК” АД, на основание чл.430 ТЗ вр.чл.79, ал.1 ЗЗД сумата от
78 858.57 лв., главница по договор за жилищен кредит от 04.04.2007г. и допълнително
споразумение от 16.10.2009г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.08.2017г.
до окончателното изплащане; сумата от 32 267.40лв., договорна лихва по посочените
договор и споразумение; сумата от 302.58 лв., лихва за забава по т.20.1 от ОУ и сумата
1642.45 лв. такси и разноски.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника по
делото.
Жалбоподателят-ответник С. И. С., излага доводи за неправилност. Правят се
оплаквания досежно изводите на съда с които е прието, че не са налице неравноправни
клаузи в сключения договор за кредит и допълнителното споразумение, и въз основа на това
е достигнато до погрешен извод за дължимост на сумите. Посочва, че основен елемент на
договора за кредит е лихвата, а при положение, че клаузите за определяне на лихва са
1
нищожни, то това обстоятелство води до нищожност на целия договор. От там извежда
извод за недължимост на процесните вземания. Моли за отмяна на решението и отхвърляне
на исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Банка ДСК” ЕАД оспорва наведените по жалбата доводи като
неоснователни и моли съда да потвърди решението като правилно и законосъобразно.
Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от надлежни страни в производството и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
В жалбата няма направени доказателствени искания, но доколкото в
отменителното решение на ВКС са дадени задължителни указания, а именно - въззивният
съд в противоречие с посочените разяснения, допускайки съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, не е обсъдил своевременно наведените от ответника в
отговора на ИМ, поддържани и във въззивната жалба доводи, че в допълнителното
споразумение от 16.10.2009г. задълженията на кредитополучателя са определени въз основа
на неравноправни клаузи на първоначалния договор, поради което е нищожно /вкл. и в
частта, с която е фиксиран лихвен процент в размер, по-висок от размера, уговорен при
сключване на договора за кредит/. При новото разглеждане на делото съдът да се произнесе
и по въпроса нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит от
16.10.2009 г. и да определи какъв е размерът на вземанията на кредитора, вкл. и във вариант
на уговорена лихва в размер към момента на сключване на договора за кредит /при
евентуална основателност на възраженията на ответника/ и да установи каква част от тези
задължения е била погасена с извършени плащания по договора.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбата и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени осъдителни искове,
предявени от ДСК АД, с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД, вр.чл.430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
Производството се развива след като банката вече е провела производство по реда на
чл.422 ГПК след издаване заповед за изпълнение и изпълнителен лист, но с решение по
гр.д.№ 4454/2015г. по описа на САС, ГО, 7 състав, решението е отменено, а исковете -
отхвърлени като неоснователни. Издаден е обратен изпълнителен лист, въз основа на
който длъжникът, сега жалбоподател, си е върнал обратно сумите, получени от
банката в резултат на реализираната публична продан на недвижим имот.
От фактическа страна се установява, че между страните по делото е сключен на
04.04.2007 г. договор за жилищен кредит за сумата от 84 300 лева, за рефинансиране на
кредит към „Уникредит Булбанк" АД в размер 41 393.67 лева и ремонт и подобрения на
жилище в гр.Кюстендил. Срокът за издължаване на кредита е 300 месеца, считано от датата
на неговото усвояване - на части със срок до 04.04.2008 г., на два етапа: 61 393.67 лева - за
рефинансиране на другия кредит и за външна топлоизолация и дограма, и 22 906.33 лева за
ОиВ, настилки, облицовки, боядисване и др. Предвидено е погасяването му да става на
2
месечни вноски, съгласно погасителен план, на 4-то число. В чл.7 от договора е уговорена
възнаградителна лихва в размер, както следва: първоначална лихва за срок от 1 година - в
размер на 1.5 %, за останалия срок- лихва в размер на базов лихвен процент за този вид
кредит, определян периодично, и надбавка, подлежаща на намаляване с отстъпка, съгласно
Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК „Уют", като
размерът на базовия лихвен процент към датата на сключване на договора е определен на
3.69%, а стандартната надбавка 5 процентни пункта, или лихвения процент по кредита е
определен на 8.69 %.
Безспорно е установено, че са допуснати закъснения в обслужването на отпуснатия кредит,
поради което на 16.10.2009г. е сключено Допълнително споразумение за предоговаряне на
кредита към Договора за кредит между БАНКА ДСК ЕАД - кредитор и С. С. /което именно е
дало основание на ВКС да върне делото на САС/.
В допълнително споразумение от 16.10.2009г. са постигнати следните договорки: остатъкът
от дълга към датата на подписване на споразумението е определен на 82 988.62 лв., от които
главница в размер на 80 549.93 лв., възнаградителна лихва в размер на 2 438.69 лева и
наказателна лихва в размер на 200.72 лева. Кредиторът се е отказал от вземането си за
наказателна лихва в размер на 200.72 лева, за периода от 23.09.2009г. до 16.10.2009 г.
Предвидени са и други условия за погасяване на остатъка от дълга в размер на 82 988 лева,
като гратисен период за издължаване на главницата за срок от 6 месеца, без промяна на
крайния срок, без плащане на лихва по погасителен план с изключение на лихва до 370 лева;
капитализиране на непогасената част от лихвата към остатъка от главницата, на първия
работен ден - следващ последната падежна дата от периода по т.1; изключена е
капитализация на лихвата при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита по време
на гратисния период; лихва в размер на 10.19 %; уточнено, че при предсрочна изискуемост
на кредита, настъпила след изтичане на гратисния период, поради осъществяване на някое
от обстоятелствата, предвидени в Общи условия, капитализацията по т. 1.2 отпада, считано
от датата на предсрочната изискуемост и капитализираните суми се считат отново за
дължими; уточнен е нов погасителен план за дължимите месечни вноски, след първата
падежна дата, следващ датата на сключване на споразумението; посочена е друга
разплащателна сметка за погасяване на кредита - №02/13766325; начисляване на сторнирана
лихва, при неплащане на две поредни погасителни вноски по новия погасителен план.
Поради неплащане на дължимите падежирали вноски по кредита по главница и лихви от
страна на ответника, „БАНКА ДСК” ЕАД на основание сключения договор за кредит и
допълнително споразумение е предприела необходимите действия за събиране на дълга по
съдебен ред. Въз основа на подадено заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл.417 ГПК. По заповедното производство е образувано гр.д. №
1346/2013г. на РС-Кюстендил, а по исковото производство по установителния иск – т.д.
149/2013 г. на ОС-Кюстендил. И в двете производства, банката-кредитор се позовава на
т.нар. „автоматична предсрочна изискуемост” съгласно раздел VІІ „Отговорност и санкции”,
т. 20.2 от ОУ към процесния договор за банков кредит от 04.04.2007г. Тезата за
3
„автоматичната предсрочна изискуемост” бе отречена от ВКС с постановеното ТР №
4/18.06.2013г. по ТД № 4/2013г. на ОСГТК за заповедното производство.
Затова с решение на САС, ГО, 7 състав е отменено решение № 30, постановено на
18.05.2015 г. по т.д.№ 149/2013 г. на ОС - Кюстендил, в частта, с която е приел за
установено, че С. И. С., ЕГН: **********, дължи на Банка „ДСК” ЕАД, сумите, както
следва: 80 914.86 лева – главница по договор за банков кредит от 04.04.2007 г., 960.72 лв. –
договорни лихви, начислени от 19.08.2011 г. до 04.05.2012 г., 147.23 лева – заемни такси,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.07.2013 г. до окончателното й
изплащане, за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 ГПК по гр.д. № 1346/2013 г. по описа на РС – Кюстендил, както и в частта за
присъдените от първата инстанция разноски и вместо това е отхвърлен като неоснователен и
недоказан иска по чл.422 ГПК, предявен от Банка „ДСК” ЕАД, против С. И. С., с които е
поискано да се признае за установено, че С. дължи на банката сумите, както следва: 80
914.86 лева – главница по договор за банков кредит от 04.04.2007 г., 960.72 лв. – договорни
лихви, начислени от 19.08.2011 г. до 04.05.2012 г., 147.23 лева – заемни такси, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 25.07.2013 г. до окончателното й изплащане,
за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК
по гр.д. № 1346/2013 г. по описа на РС – Кюстендил.
От приетата пред първоинстанционният съд експертиза се установява, че лихвения процент
по кредита е променян 3 пъти до 02.06.2017г. /датата на подаване на исковата молба/, както
следва: 1/ на 04.04.2008 год. съгласно решение на КУАП от 1,50 % на 9,69 %; 2/ на
21.10.2008 год. съгласно решение на КУАП от 9,69 % на 10,69 % и 3/ на 04.11.2009 год.
съгласно подписаното допълнително споразумение на 16.10.2009 г. към договора за кредит
№ П/13776146 лихвения процент по кредита се променя от 10,69 % на 10,19 %. Вещото лице
установява, че ако не се взима предвид увеличението на лихвения процент, съгласно
решенията на КУАП за периода от 04.04.2008 г. до 16.10.2009 г., непогасеният остатък по
кредита до момента на получаване препис от исковата молба е както следва: главница - 78
858.57 лева; договорна лихва - 32 734.90 лева; лихва по т.20.1 от ОУ-327.66 лева.
Така САС, 2 състав, е прогласил за нищожни клаузите досежно изменението на лихвата,
каквито са предприети за периода до подписване на допълнителното споразумение, в което
е бил фиксиран лихвеният процент и което има действие занапред по отношение на
ответника, който го е подписал, предвид което не следва да се вземат предвид сочените
изменения на лихвения процент в този период. Счел е, че изключението на чл.144, ал.2, т.1
от ЗПП даващо възможност за едностранно изменение на цената при сделки с финансови
инстР.ти, е приложимо към договорите за банков кредит, само ако същите по ясен и
недвусмислен начин формулират начина на изменение на дължимата се насрещна престация
/лихвата по кредита/ и то в зависимост от обективни критерии, които не са под контрола на
страните по договора, а в случая не се установява изменението да е било с оглед договорно
очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран
видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти,
4
съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии, чието
настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при упражняване
правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент, при което
изменение на база решения на КУАП не следва да се отчетат и това води до промяна на
структурата и размера на дълга към момента на допълнителното споразумение. Ето защо е
достигнал до извод, че не следва да се вземат предвид измененията на лихвения процент в
периода 04.04.2008г. -16.10.2009г., а при горните изводи за действителността на клаузите от
договора в останалите им части, с оглед на общите правила за тълкуване на договорите,
съдържащи се в чл.20 ЗЗД и заключенията на вещото лице /съгласно което ако не се взима
предвид увеличението на лихвения процент, съгласно решенията на КУАП за периода от
04.04.2008 г. до 16.10.2009 г., непогасеният остатък по кредита до момента на получаване
препис от ИМ е: главница - 78 858.57 лв.; договорна лихва - 32 734.90 лв.; лихва по т.20.1 от
ОУ-327.66 лв./, е приел, че исковете са основателни за уважените с първоинстанционното
решение суми.
ВКС, ІІ ТО е преценил, че въззивният съд не е обсъдил своевременно наведените от
ответника в отговора на ИМ, поддържани и във въззивната жалба доводи, че в
допълнителното споразумение от 16.10.2009г. задълженията на кредитополучателя са
определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, поради което е
нищожно /вкл. и в частта му, с която е фиксиран лихвен процент в размер, по-висок от
размера, уговорен при сключване на договора за кредит/.
Въз основа на депозираното на л.
допълнително заключение на вещото лице по ССЕ, прието от съда като обективно и
компетентно дадено и неоспорено от страните пред въззивна инстанция се установява, че
неплатен остатък от главница е в размер на 74 632.87 лв.. от който неплатена просрочена
главница - 6 746,80 лв., по месечни вноски с настъпил падеж до депозиране на ИМ, за
периода от 04.10.2013г. до 02.06.2017г. /колона 22 на приложение 1 към заключението/ и
неплатен остатък за редовна главница към 02.06.2017 г. - 67 886,07 лв., изчислена в колона 4
на приложение 1 към заключението. Неплатена възнаградителна лихва в размер на 22 726.28
лв,. за периода от 04.11.2013 г. до 02.06.2017г. /колона 23 на приложение 1 към
заключението./ Неплатени четири годишни такси за управление общо 38.00 лв.. за периода
от 04.04.2014г. до 02.06.2017 г.. /колона 24 на приложение 1 към заключението/. Неплатена
лихва върху просрочена главница/лихва за забава/ в размер на 1 362.89 лв. за периода от
28.04.2018г. до 02.06.2017г./колона 21 на приложение 1 към заключението/.
В о.с.з. на 23.04.2024г. вещото лице уточнява, че лихвата за просрочие от 28.04.2014 г. до
02.06.2017 г., до исковата молба. Общо изчислената дължима лихва е 1691 лева, но има
частично погасяване по нея, а неплатеният остатък е 1362,89 лева. Относно неплатените 4
броя годишни такси „Управление“ да се четат общо 380 лева, като всяка такса е с размер 95
лева съгласно тарифата на банката. С оглед факта, че първоначално сключения между
страните договор преференциалният лихвен процент в размер на 1,5% за първите 12 месеца
с анюитетен размер 337,15 лева, т.е. малко по-малък неплатен остатък за главница заради
5
анюитетната вноска. В случая през време на гратисния период има главници по около 230
лева, след това, след като мине преференциалната лихва, главницата става по около 80 и
няколко лева погасителната вноска, т.е. ще има още една погасена вноска с по-голяма
главница, т.е. малко по- голямо погасяване за главница. Разликата между дванадесета поред
вноска за главница при преференциалната лихва и приложената вноска за главница в
изчислението по дванадесета поред вноска при актуалната лихва 8,69% е 152,22 лева. Това е
главницата, която трябва да бъде дължима по дванадесета вноска при преференциален
лихвен процент 1,5%. Това е разликата, а цялата дванадесета вноска за главница при
преференциална лихва трябва да бъде 234,98 лева общо и понеже са приложени 82,76 лева,
разликата е 152,22 лева между двете главнични вноски при двата лихвени процента.
Крайният резултат трябва да се коригира с разликата 152,11 лева. След направената
корекция - изваждане на разликата от 152,22 лева се получава неплатен остатък за главница
в общ размер 74 480,65 лева. Лихвата е 22 хиляди, но понеже се прилага анюитетна вноска,
която съдържа в себе си и главница, и лихва, трябва да бъде коригирана и
възнаградителната лихва в случая. След извършената корекция се получава, че неплатената
възнаградителна лихва е в размер на 22 236,57 лева, т.е. с 489,71 лева се намалява
задължението за възнагадителна лихва.
При така установената фактическа обстановка САС, като въззивна инстанция, в
рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени
в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, а като косвен резултат от решаващата
си дейност счита същото за неправилно.
Първо - няма спор, че с влязло в сила решение са отхвърлени претенциите на Банка ДСК“
ЕАД по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземания на банката по
същия договор за банков кредит, като съдът е приел, че не се доказва настъпването на
твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на задълженията на кредитополучателя. Със
сила на пресъдено нещо между страните са отречени вземанията на банката като
неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене, предвид задължението на
съда да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили до този
момент . В хипотезата на отхвърляне на искове, не защото е отречено възникването на
спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания, няма процесуална
пречка същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов непреклудиран
факт- настъпване на изискуемост на вземанията след края на съдебното дирене по
предходното дело. Затова осъдителните искове са процесуално допустими.
Второ - съгласно константната вече практика на ВКС, обективирана в множество решения,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. №
4452/2014 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. №
1899/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение № 51 от 04.04.2016 г. по т.д. №
504/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 95 от 13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015
г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 205 от 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на
6
ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК,
Първо отделение, решение № 201/02.03.2017 г. по т.д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК, Второ
отделение, решение № 299 от 15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г. на ВКС, ТК, Второ
отделение и мн.други. В обобщение, в посочените решения се приема, че една договорна
клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е
индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността;
3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията
на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Основният критерий за
приложимост на изключението по чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи
на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а
са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор, тъй като
само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в
чл.143 ЗЗП, доколкото увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко
от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този
критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл.143 ЗЗП, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е
получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин.
Уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна
промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор
основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства,
които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата
дефиниция на чл.143 ЗЗП. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти -
пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за
начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на
този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията,
създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора
за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т. 1 ЗЗП.
Уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване
от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при
необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни
правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното
7
погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по
отношение на тази клауза изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП е неприложимо. Посочената
разпоредбата изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т.7, 10 и 12
ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори,
които са извън волята и контрола на търговеца, но когато кредиторът се позовава на такива
фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия
пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не
може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на
независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят
изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на
финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на
обвързаността на страните от нея, независимо че ощетената при увеличение на цената
страна, винаги е по-слабата - потребителят, чиито права са предмет на закрила.
Изключението следователно е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на
търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното
отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на
добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността
норма на чл.144, ал. 3, т.1 ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от
систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 от ЗЗП - при клауза в
потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец
предпоставя "методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора".
Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при
които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на
банката, произтичащо и от текста на чл.147 ЗЗП. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да
внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна
осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
Настоящият състав споделя напълно посочената практика, а при постановяване на
решението си първостепенният съд, правилно е преценил нищожността на клаузите
на чл.7 от договора и чл.25.3 от Общите условия. По делото е приета недействителност на
клаузата на чл.7 от договора за кредит и въз основа на това е посочено, че не следва да се
вземат предвид сочените изменения на лихвения процент в този период /04.04.2008 год.-
16.10.2009 год./. От друга страна неправилно е преценено допълнително споразумение
от 16.10.2009г., което е недействително, доколкото освен гратисен период, включва
капитализиране на изтекли лихви към главница, както и увеличен лихвен процент.
Така съдът се е отклонил от дадените разрешения, а от друга страна е допуснал и
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като не е изложил каквито
и да е било мотиви по отношение на клаузите на чл. 9.1, чл. 9.4, чл. 20.3, чл. 21, т. 1, т. 2,
т. 3, т. 5 и т. 7 от Общите условия, поради което ВКС е върнал делото на САС.
С чл. 7, изр.1 от процесния договор за ипотечен кредит от 04.04.2007г. кредитополучателят е
8
поел задължение да заплаща за предоставения от кредитора "Банка ДСК" ЕАД кредит
първоначална лихва за срок от 1 година - в размер на 1.5 %, за останалия срок- лихва в
размер на базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично, и надбавка,
подлежаща на намаляване с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален
лихвен процент по програма ДСК „Уют", като размерът на базовия лихвен процент към
датата на сключване на договора е определен на 3.69%, а стандартната надбавка 5
процентни пункта, или лихвения процент по кредита е определен на 8.69 %. В чл. 9.1 от
Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити, версия септември 2007г., е
предвидено, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов
лихвен процент и надбавка, посочени в договора, както и че кредиторът има право да
променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по подходящ
начин. Съгласно чл. 25.3 от Общите условия кредиторът има право едностранно да променя
базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните условия:
При изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; При
изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; При
изменение от поне 0, 5% за месец на индекса на потребителските цени на България (CPI);
Въвеждане на рестрикции от страна на Централната Банка върху банковата система и/или
върху Банка ДСК; Промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната
Банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; При изменение от поне 10%
за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените
депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната Банка;
Съществена промяна в паричната политика на Централната Банка, като премахване на
валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
Клаузите на чл. 7 от договора за кредит, предвиждаща, че базовият лихвен процент се
определя периодично от кредитора и на чл. 9.1 от Общите условия, предвиждащ, че
кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен
процент и надбавка, посочени в договора, като кредиторът има право да променя базовия
лихвен процент, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Промяната на базовия лихвен
процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за
промяната му, с която да може да се аргументира основателна причина по чл. 144, ал. 2, т. 1
ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по
отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими. В клаузата на т. 25.3 от
ОУ, се съдържа единствено изброяване на обективните фактори като условия, при които
банката може да извърши промяната, но не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по
които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за
обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите
на факторите, които са посочени като основание за промяната.
Страните по процесния договор са потребител и доставчик на финансови услуги по смисъла
на § 13, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗЗП, като в хода на производството ответникът "Банка ДСК"
9
ЕАД /чиято е доказателствената тежест с оглед чл.146 ал.4 ЗЗП/ не е представил
доказателства, че включването на оспорената клауза в договора, е в резултат на изричното й
обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на нейното съдържание, а
от друга страна е несъмнено, че като предварителни и едностранно формулирани от
кредитора, клаузите на Общите условия за сключване на съответния вид кредитен договор,
относими за неопределен период от време и неопределен кръг правни субекти, също не са
индивидуално уговорени. Клаузите на чл. 7 от договора за кредит, в частта, предвиждаща,
че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора, на чл. 9.1 от Общите
условия, в частта /изр.2/, предвиждаща, че кредиторът има право да променя базовия лихвен
процент /договорът за банков кредит е възмездна сделка, заплащането на лихва, чийто
размер се определя на базата на два компонента, е престация, представляваща съществен и
характерен елемент на този договор и която представлява дължимото на търговеца
възнаграждение за предоставените от него услуги, поради което уговорките за заплащането
й в чл. 7 от договора и в чл. 9.1, изр.1 от Общите условия, не водят изобщо до неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя/, на чл. 9.4 и на чл. 25.3 от
Общите условия, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. С тези клаузи, промяната на
базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена
методика за промяната му, с която да може да се аргументира основателна причина по
чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП, поради
което по отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими. Единствено в
клаузата на т. 25.3 от Общите условия е налице изброяване на обективни фактори като
условия, при които банката може да извърши промяната, но не са предвидени каквито и да е
било алгоритъм или правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен,
съответно отсъства и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по
кредита с изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за
промяната.
По изложените съображения следва да се приеме, че клаузите на чл. 7 от договора за
ипотечен кредит и на т. 9.1. от Общите условия в посочените части, както и на чл. 9.4 и
чл. 25.3 от Общите условия са нищожни на основание чл.146 ЗЗП. Затова САС намира,
че следва да се прилага първоначално уговорения лихвен процент.
Нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП /предвидената в посочената разпоредба,
вр.чл.146 ЗЗП нищожност, се основава на противоречието с добрите нрави/ се явява и
разпоредбата на чл. 20.3 от Общите условия. С тази разпоредба е установено начисляване на
неустойка за забава, без да са уредени каквито и да е било правила за изчисляването й с
оглед размера на неизпълненото задължение от потребителя - във всеки случай на
неизпълнено задължение /дори и в размер на 0.01 лв. по договора за кредит, по който е
налице забава/, потребителят дължи заплащане освен на лихва за просрочие за
неизпълненото задължение, така и на лихва за просрочие върху вноските по друг/и
договор/и за кредит, които вноски обаче се погасяват точно и в срок и чийто размер може да
надвишава многократно размера на неизпълненото задължение. Т.е. определената изцяло от
10
банката методика на изчисляване на неустойка в размер, многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, води до извод, че
неустойката излиза извън присъщите с оглед разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от
15.06.2010 г., по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, поради което като нарушаваща добрите нрави, създава и значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, като
потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка. /така решение № 60095
от 16.08.2021г. по т.д.№ 663/2020г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290
ГПК/.
На следващо място на настоящата инстанция е ноторно известна казуалната практика
на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК по въпроса представлява ли анатоцизъм по
смисъла на чл.10 ал.3 ЗЗД и допустима ли е при действието на Наредба № 9/03.04.2008 г. за
оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични
провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр. 38/11.04.2008 г., отм. ДВ бр. 40/30.05.2014 г.)
уговорка в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за преструктуриране
на кредитно задължение на физическо лице - кредитополучател чрез прибавяне на
просрочени задължения за лихви и такси към размера на редовната главница. Според
практиката, застъпена и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №
118/11.12.2020г. по т.д. № 2278/2019г. на ВКС, I т. о, и решение № 132/13.01.2021г. по т.д. №
2195/2019г. на ВКС, I т. о, уговорката в допълнителни споразумения към договор за банков
кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва
представлява анатоцизъм по см. на чл.10 ал.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци
на основание чл.294 ал.1 ТЗ респ. е недопустим към процесния договор. С допълнителното
споразумение от 16.10.2009г. е постигнато съгласие просрочената към този момент
възнаградителна лихва да бъде прибавена към дължимата главница, в рамките на 12 месечен
гратисен период да не се плаща главница, а само част от възнаградителната лихва, като
непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на
кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период /чл.
2.3./. Клаузите, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към
главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви, са нищожни
като противоречащи на закона /чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10, изр.3 ЗЗД/. С постановени по чл. 290
ГПК решения на ВКС /решение № 66 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г., II т.о.; решение
№ 30 от 20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г., I т.о./ е прието, че уговорката в допълнителните
споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на
просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, изр.3 ЗЗД,
който е допустим само между търговци съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането на
дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на
рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск
(отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли
лихви по чл. 10, изр.3 ЗЗД.
11
ПО РАЗМЕРА на дълга и предвид факта, че исковете са осъдителни, а не установителни по
реда на чл.422 ГПК след проведено заповедно производство по реда на чл.417 ГПК.
Нищожността на клаузите на допълнителното споразумение за капитализиране на
просрочените лихви, както и прогласената от въззивния съд нищожност на клаузата на чл. 7,
пр.последно от договора за кредит, регламентираща правото на банката-кредитор да
променя едностранно размера на възнаградителната лихва имат за последица
недействителност и на установителната част от споразумението относно размера на
дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта на дължимите суми. Затова
САС възприема варианта от заключението на ССЕ, депозиран пред въззивна инстанция, при
който изчисленията на дължимите суми са направени съобразно първоначалния договор за
банков кредит и погасителен план /без капитализация на лихви/, при съобразяване, че
клаузата на чл.7, пр.последно е нищожна, т.е. без да се вземат предвид последващите
увеличения от страна на банката на размера на възнаградителната лихва, респ. и размера на
договорените наказателни лихви.
Според мотивите към постановката по т. 2 на задължителното за съдилищата в Републиката
тълкувателно решение № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г., са
изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение
между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене,
което "задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска,
ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват -
например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието
става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването
на иска". Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено
материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва
да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл.235 ал.3
ГПК.
При предявен осъдителен иск по общия ред /общ исков процес или производство по
търговски спорове/ с твърдение в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, но действително обявена предсрочна изискуемост в хода на исковото
производство, този факт следва да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.Тази
изискуемост е настъпила с връчване на препис от ИМ на ответниците - 28.08.2017г., когато
целият кредит става предсрочно изискуем.
С оглед горното съдът намира, че е доказано пълно и главно наличието на виновно
неизпълнение - неплатени три последователно месечени вноски към 04.01.2014г.
/последната частично платена вноска е от 04.10.2013г./, както и настъпила в хода на
производството предсрочна изискуемост на целия дълг.
С оглед гореизложеното и при несъвпадане изводите на първа и настоящата инстанции
решението следва да бъде частично отменено в осъдителната му част единствено над сумата
от 74 480.65 лв./седемдесет и четири хиляди четиристотин и осемдесет лева и шестдесет и
12
пет стотинки/ до сумата от 78 858.57 лв./ главница, за разликата над сумата от 22 236.57 лв.
/двадесет и две хиляди двеста тридесет и шест лева и четиридесет стотинки/ до сумата от 32
267.40лв./тридесет и две хиляди двеста шестдесет и седем лева/, договорна лихва за периода
от 04.11.2013г. до 02.06.2017г. Що се отнася до наказателните лихви, те са предявени само за
302.58 лв. и няма увеличение на размера на този иск. В отхвърлителната част решението е
влязло в сила.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
Жалбата е частично основателна, затова разноските за трите инстанции следва да бъдат
преизчислени. Обща цена на исковете 115 056.11 лв., а уважената част от тях общо е
97 399.78 лв.
На осн.чл.78 ал.1 ГПК кредитополучателят дължи в полза на банката направените по делото
разноски, които за първа инстанция са общо 5313.23 лв. съгласно списък на л.198. От тях
дължими са само 4498 лв.
На осн.чл.78 ал.3 ГПК банката дължи в полза на кредитополучателя разноски по
компенсация, които общ оса в размер на 4672.98 лв. съгласно списък по чл.80 ГПК на л.197.
От тях дължими са само 720 лв. с оглед отхвърлената част от исковете.
Пред въззивна инстанция и ВКС жалбоподателят е направил разноски общо 2810.37 лв.
/списък на чл.36/, от които дължими са само 390 лв. с оглед уважената част от жалбата –
15 670 лв. В полза на адв.дружество е дължимо адв.възнаграждение за оказано безплатно
процесуално представителство /пред първа инстанция е платен адв.хонорар/, изчислено
върху уважената част от жалбата, което възлиза на 1810.30 лв. без ДДС.
На осн.чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателят-ответник дължи в полза на банката направените
разноски за двете инстанции, но такива няма направени и не следва да се присъждат. На
осн.чл.78 ал.8 ГПК е дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Воден от горното и на основание чл. 271 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 26/25.06.2020г. постановено по т.д.№ 109/2017г. по описа на ОС-
Кюстендил, в обжалваната осъдителна част за разликата над сумата от 74 480.65
лв./седемдесет и четири хиляди четиристотин и осемдесет лева и шестдесет и пет стотинки/
до сумата от 78 858.57 лв./ главница, за разликата над сумата от 22 236.57 лв. /двадесет и две
хиляди двеста тридесет и шест лева и четиридесет стотинки/ до сумата от 32
267.40лв./тридесет и две хиляди двеста шестдесет и седем лева/, договорна лихва за периода
от 04.11.2013г. до 02.06.2017г., и разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “БАНКА ДСК”ЕАД СОФИЯ, със седалище и адрес на
управление: гр.София, СО, Район „Оборище”, ул.’’Московска” № 19, ЕИК *********,
съдебен адрес гр.София, бул.Витоша 15, ет.3, срещу С. И. С., ЕГН **********, гр.***, ул.
„***” № **, обективно съединени искове с правно основание чл.430 ТЗ вр.чл.79 и чл.86 ЗЗД
13
за заплащане на разликата над сумата от 74 480.65 лв./седемдесет и четири хиляди
четиристотин и осемдесет лева и шестдесет и пет стотинки/ до сумата от 78 858.57
лв./седемдесет и осем хиляди осемстотин петдесет и осем лева/, главница по договор за
жилищен кредит от 04.04.2007г., както и за разликата над сумата от 22 236.57 лв. /двадесет и
две хиляди двеста тридесет и шест лева и четиридесет стотинки/ до сумата от 32
267.40лв./тридесет и две хиляди двеста шестдесет и седем лева/, договорна лихва за периода
от 04.11.2013г. до 02.06.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
28.08.2017г. до окончателното изплащане; като неоснователни в тази им част.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата осъдителна част.
ОСЪЖДА С. И. С., ЕГН **********, гр.***, ул. „***” № **, ДА ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА НА
“БАНКА ДСК”ЕАД СОФИЯ, със седалище и адрес на управление: гр.София, СО, Район
„Оборище”, ул.’’Московска” № 19, ЕИК *********, съдебен адрес гр.София, бул.Витоша 15,
ет.3, сумата от 4498 лв./четири хиляди четиристотин деветдесет и осем лева/ направени
разноски пред първа инстанция, както и сумата от 100 лв./сто лева/ юрисконсултско
възнаграждение за явяване пред въззивна инстанция.
ОСЪЖДА “БАНКА ДСК”ЕАД СОФИЯ, със седалище и адрес на управление: гр.София, СО,
Район „Оборище”, ул.’’Московска” № 19, ЕИК *********, съдебен адрес гр.София,
бул.Витоша 15, ет.3, ДА ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА НА С. И. С., ЕГН **********, гр.***, ул.
„***” № **, 720 лв./седемстотин и двадесет лева/ направени разноски пред първа инстанция,
както и сумата от 390 лв. /триста и деветдесет лева/ направени разноски пред въззивна и
касационна инстанция с оглед уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА “БАНКА ДСК”ЕАД СОФИЯ, със седалище и адрес на управление: гр.София, СО,
Район „Оборище”, ул.’’Московска” № 19, ЕИК *********, съдебен адрес гр.София,
бул.Витоша 15, ет.3, ДА ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА НА адвокатско дружество А. и К. вписано в
АК-кюстендил, ул.Демокрация № 36-а, сумата от 1810.30 лв. /хиляда осемстотин и десет
лева/ без ДДС за явяване пред въззивна инстанция.
В отхвърлителната му част решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му на страните с
касационна жалба пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14