№ 3073
гр. София, 04.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Рени Коджабашева
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512703 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „П. И.Б.“ АД, ответник
пред СРС, срещу решение № 20169402 от 09.08.2021 г., постановено от СРС,
Първо ГО, 24 състав по гр.д.№ 35259 по описа за 2020 г. с което на основание
чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД са обявени за нищожни чл.9, чл.9.2 и чл.9.3 от договор
№ 046LD-R-000056/25.07.2008 г. за банков кредит, сключен между Г. Н. Ш. и
С. Р. Ш. и П. И.Б.. Банката е осъдена да заплати на Г. Н. Ш. и С. Р. Ш., на
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 10 809,97 евро, платена без
основание за периода от 25.07.2013 г. до 25.07.2018 г., представляваща
възнаградителна лихва по договор № 046LD-R-000056/25.07.2008 г. за банков
кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
депозиране на исковата молба – 27.07.2018 г. до окончателното й изплащане;
ОСЪЖДА „П. И.Б.“ АД, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, да заплати на
Г. Н. Ш. и С. Р. Ш., сумата от 179,68 евро, платена без основание сума за
периода 25.07.2013 г. до 25.07.2018 г., представляваща надплатена такса за
управление на кредита по договор № 046LD-R-000056/25.07.2008 г., ведно със
1
законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата
молба – 27.07.2018 г. до окончателното й изплащане.
Със същото решение е отхвърлен иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД
досежно таксата за управление на кредита по договор № 046LD-
R-000056/25.07.2008 г., за разликата над 179,68 евро до 190,90 евро.
В тежест на всяка една от страните са възложени разноски.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на така
постановеното от СРС, решение, както и се твърдят допуснати процесуални
нарушения при събирането и обсъждането на доказателствата по делото, вкл.
и във връзка с недопускането на съдебно-счетоводна експертиза /ССче/.Сочи
се, че изслушаната от СРС съдебно-счетоводна експертиза не отговаряла на
спорните по делото въпроси. Твърди се, че ищците не били извършвали
плащания, които да надхвърлят размера на първоначално уговорения размер,
съгласно договора за кредит и приложения към него погасителен план
„Приложение“ № 1. Още в отговора по искова молба било посочено, че
банката била сторнирала разликата между размера на дължимите договорни
лихви, съгласно размера, договорен в договора за кредит и увеличения през
годините размер на референтния лихвен процент. Сторнираната сума
възлизала на 18 554, 10 лева и това било станало на 25.07.2018 г., което
обстоятелство се установявало от счетоводните записвания на банката и от
всички останали доказателства по делото. На 29.05.2015 г. от Г. Н. Ш. било
входирано заявление за преструктуриране на договора за кредит и съответно
намаляване на лихвените размери. Тъй като заявителят /ищец/ бил
дългогодишен клиент на банката, последната решила да сторнира сумата,
равняваща се на разликата между първоначално уговорените между страните
договорни лихви и начисляваните след изменението на съответния лихвен
процент суми. Това означавало, че ищците не били платили в повече от
уговорените в погасителния план, суми. Затова счита, че не било налице
неоснователно обогатяване. Сочи, че СРС бил тълкувал превратно събраните
по делото доказателства. Решението било неправилно и тъй като СРС бил
приел, че клаузите били неравноправни, защото според въззивника били
уговорени индивидуално. Освен това лихвата представлявала основен
предмет и интерес на банката и затова били извън предметния обхват на
търсената защита. Счита, че клаузите били ясни и разбираеми, а
2
Методологията за определяне на лихвения процент била достъпна.Сочи, че
още с подписването на договора за кредит било ясно, че размера на лихвата е
ориентировъчен. Счита, че лихвата е съобразена с чл.58, ал.1,т.2 ЗКИ. Затова
твърдението на ищците за наличие на неравноправни клаузи било
неоснователно и недоказано.
Иска се обжалваното решение в частта в която ищцовите претенции са
уважени да бъде отменено и вместо това постановено друго с което същите да
бъдат прието за неоснователни и като такива отхвърлени. Претендират се
разноски.
Постъпил е отговор от ищците пред СРС Г. Н. Ш. и С. Р. Ш., с който
се излага становище за допустимост на въззивната жалба, но за
неоснователност на същата. Излагат се доводи за правилност на така
постановеното съдебно решение. Твърди се, че от СРС не били допуснати
сочените от въззивника нарушения при допускане и обсъждане на
доказателствата. Счита, че доводите във въззивната жалба не кореспондират
със събраните по делото доказателства. Сочат, че в хода на съдебното
производство се установило, че увеличението на лихвата е сторено
едностранно от банката на база неравноправни клаузи. От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установило, че банката не е представила
методология за определяне на лихвения процент по кредита. Наред с това се
установило, че сумата в размер на 18 554,10 лева не била сторнирана от
банката. Точно обратното се установило- че от банката не е извършвано
извънредно намаление на главницата по кредита. Не твърдят, че на 25.07.2018
г. са извършили плащане в размер на 18 554,10 лв. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 12.08. 2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 26.08.2021 г.; следователно същата е в срока
по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване в частта в която претенциите на
ищците са били уважени.
Следователно въззивната жалба е допустима.
В частта в която претенцията на ищците по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД
е била отхвърлена за таксата за управление на кредита по договор №
3
046LD-R-000056/25.07.2008 г., за разликата над 179,68 евро до 190,90 евро,
решението като необжалвано следва да се приеме за влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
страните не спорят, че уговорената в чл.9 от договора годишна лихва се
формирала от БЛП за банката в евро, увеличен с надбавка от 4 пункта като
БЛП бил в размер на 5,79 % годишно. От заключението на вещото лице,
изготвило съдебно-счетоводната експертиза се установило, че е налице
промяна на лихвите на банката /ответник през процесния период. Такава
едностранна промяна на лихвата била посочена в чл.9.3 от договора. Ищците
твърдели, че клаузите на чл.9, чл.9.2 и чл.9.3 от договора са нищожни. Тези
клаузи според СРС попадали в приложното поле на чл.143 ЗЗП. Тези клаузи
били уговорени във вреда на потребителя и не отговаряли на изискванията за
добросъвестност, водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и ищцата като потребител. В случая в самия договор
било посочено, че БЛП не подлежи на договаряне. Налице била хипотезата на
чл.143, т.10 от ЗЗП. Наред с това методиката на формиране на БЛП била
неясна за клиента. Оспорените от ищците клаузи били неравноправни и на
основание чл.143, т.12 ЗЗП, тъй като лихвата била завишена значително.
Клаузите не били индивидуално уговорени затова попадали в обхвата на
чл.146, ал.2 ЗЗП. Договорът бил предварително подготвен и представлявал
бланка. В случая липсвали равнопоставени страни, които да договарят и да
обсъждат клаузите по него. Според СРС в случая не било налице
изключението на чл.144, ал.2,т.1 ЗЗП, защото договорът не бил безсрочен,
нито предвиждал възможност да се прекрати безсрочно, без съответните
санкции за ищците. Неприложима била разпоредбата на чл.144, ал.3 ЗЗП, тъй
като в случая промяната на лихвения процент била изцяло във властта на
банката. Клаузите в процесния договор за банков кредит били в противоречие
4
и с Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която директива била
станала част от българското право. Банката не била доказала, че клаузите са
уговорени индивидуално, а ищците не били имали възможност да се
запознаят с клаузите предварително. Банката се била възползвала от
неравнопоставеността на страните и увеличила лихвата многократно по време
на договора като по този начин ги била наложила на кредитополучателите.
Затова клаузите на чл.9, чл.9.2 и чл.9.3 от договора са прогласени за
нищожни. При основателност на главния иск се явявал основателен и
акцесорния по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД. Плащането от страна на ищците било
сторено по нищожните клаузи. Липсвало основание още при престирането на
сумите. От заключението на вещото лице-счетоводител се установило, че
ищците са надплатили лихви в размер на сумата от 10 809,97 евро. Затова и
претенцията по т.2 от петитума на исковата молба била изцяло основателна.
Претенцията относно надвнесената такса за управление на кредита била
основателна за сумата в размер на 179,68 евро, а за разликата до предявения
размер от 190, 90 евро по т.4 от петитума на исковата молба претенцията като
неоснователна е отхвърлена.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
За валидността на клаузите по договора съдът следи служебно.
Добросъвестността и справедливостта са основен принцип в гражданските и
търговски взаимоотношения. Спазването им предотвратяват несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Преценката дали е
нарушен някой от основните правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай,
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред
СРС/ съдебно-счетоводна експертиза се установява, че изчислената
възнаградителна лихва при първоначално уговорен ГЛП за периода от
25.07.2013 г.- 27.07.2018 г. възлиза на 13 254,07 евро, съгласно колона 3,
таблица 1 от заключението. Същевременно вещото лице е констатирало
плащания за възнаградителна лихва по представеното извлечение на
разплащателна сметка на кредитополучателя за същия период в размер на
24 064, 04 евро, съгласно колона 8 от таблица 1. Така изчислената разликата
5
между тези две величини възлиза на сумата в размер на 10 809,97 евро
/таблица 1/.
От отговора на въпрос № 2 се установява, че съгласно методиката на
банката за определяне на базов лихвен процент /БЛП/, т.6, текущата стойност
на БЛП се изчислява като сбор от по-голямата от планираните разходи по
пасива и пазарните лихвени проценти + премиите за валутен риск + премия за
ликвидност и капитал + корекцията за пазарна среда за съответната валута и
сегмент. От отговора на въпрос № 3 се установява, че част от компонентите
от които се определя БЛП се определят от самата банка – от нейната
преценка относно планираните разходи за пасива, нивата на съответния вид
риск, нивата на премията за ликвидност на капитала, както и корекцията за
пазарна цена. Липсват данни за нивата на отделните компоненти, които са
прилагани при определяне на БЛП по процесния кредит. При това положение
вещото лице не може да отговори на въпрос № 4- при отчитане движението
на тези компоненти, какъв би следвало да бъде БЛП на банката за периода от
сключване на процесния договор – 25.07.2008 г. до датата на завеждане на
исковата молба, респ. какъв следва да е размерът на месечната вноска като се
направи разбивка на главница и лихва.
От така дадените отговори от страна на вещото лице-счетоводител се
достига до извода, че ответната банка не може да обоснове наличието на
обективни критерии при които може едностранно да увеличи размера на
възнаградителната лихва в конкретния случай до нивата, които ги е
определила.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС досежно
неравноправността на клаузите на чл.9, чл.9.2 и чл.9.3 от договора за банков
кредит и съответно на извода за тяхната нищожност, поради което по арг. от
чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
С решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14 на ВКС, Трето гр.
отд. на ГК е прието, че уговорката в договор за кредит, предвиждаща за
едностранната възможност за промяна от страна на банката на размерите на
договорените лихви и такси за управление въз основа на непредвидено в
самия договор основание, а за сделките по чл. 143, ал. 3, т. 1 ЗЗП и когато
такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства -
колебания или изменения на борсовия курс или индекс или с размера на
6
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на
доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция в
чл. 143 ЗЗП. Като такава, при това без да е сключена индивидуално, подобна
уговорка е нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
В решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.,
решение № 205/7.11.2016 г. по т.д. № 154/2015 г. на ВКС, І т.о. и решение №
165/3.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т.о. се застъпва становището,
че за да е налице изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ не е достатъчно само едностранната промяна на цената
на договора да е свързана с измененията на размера на лихвения процент на
финансовия пазар, които са извън контрола на доставчика на финансова
услуга. Според отговора, даден в решение № 205/7.11.2016 г. по т.д. №
154/2015 г. на ВКС, І т.о, изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е
неприложимо, когато липсват ясни правила за условията и методиката, при
които може да се променя едностранно от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент. В решение № 165/3.12.2016
г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т.о. са изложени аргументи в подкрепа на
тезата, че дори да се налице условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП,
валидността на клаузата, свързана с възможност за едностранна промяна на
от страна на кредитора на лихвения процент, е обусловена от
добросъвестността на търговеца като изискване за поведение по см. на чл.
143, ал. 1 ЗЗП.
Според чл. 143, ал. 1 ЗЗП не отговаря на изискването за
добросъвестност клауза която води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Настоящият състав споделя изложените по-горе становища в
цитираните решения на ВКС в подкрепа на тезата, че валидността на
клаузата, с която се предвижда възможност на банката едностранно да
променя цената на договора с оглед измененията в лихвения процент, зависи
не само от наличието на условията по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, но и от
необходимостта клаузата да е ясна, да съдържа методика за промяната във
връзка с изменението на лихвения процент, както и да отговаря на
изискванията за добросъвестност. Разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ГПК
цели да гарантира заплащането на справедлива цена за финансовата услуга в
7
случаите, когато нейният размер се влияе от независими от страните
фактори., но не изключва изискването за добросъвестност на клаузите в
договора относно равнопоставеността на страните.
В случая не се доказа и че тези клаузи са били индивидуално уговорени,
обстоятелство в доказателствена тежест на доставчика на услугата-
банката/въззивник.
Според вещото лице-счетоводител депозирал заключение пред СРС,
сторниране на част от главницата не е било извършвано /л.28/. По данните
предоставени от самата банка вещото лице не установява намаление на
остатъчната главница, което да е различно от намаление след внасяне на
месечните вноски. Вещото лице не констатира и отписване на
сумата10 809,97 евро, представляваща надвзети лихви.
В заключението си вещото лице П., по назначената от въззивната
инстанция съдебно-счетоводна експертиза, е разяснила на съда, че
„сторнирането“ е счетоводен способ за отстраняване на допуснати грешки
при счетоводните записвания. Сторнирането е корекция на счетоводни
записи, като при този способ се сторнира грешния счетоводен запис и се
съставя нов коректен. В счетоводството при задължения, сторно се използва
за корегиране на надплатено или неправилно плащане. Сторнирането се
използва за поддържане на счетоводството точно и актуално. „Отписването“
от счетоводна гледна точка е отписване по давност. За целите на коректната
счетоводна отчетност, отписването на активи и пасиви се извършва с
изтичане на регламентирания законов срок.
След извършена проверка по данните по делото и при „ПИБ“ АД
вещото лице П. констатира че е налице нареждане към кредитната
администрация за пълно погасяване на кредита. Това нареждане е за сумата в
размер на 18 554,10 евро и същото е с дата 25.07.2018 г. с посочено основание
– предсрочно погасяване на името на кредитополучателя Г. Н. Ш.. От
представените от банката документи вещото лице достига до извода, че в
банката няма постъпила сума от ищците на 25.07.2018 г. и те не са
извършвали плащане на датата 25.07.2018 г. в размер на 18 554,10 евро. В
този смисъл е и признанието на въззиваемите пред настоящата инстанция.
Вещото лице П. също не констатира да е извършено от банката
отписване на дълг, съответно намаление на главницата по кредита, нито
8
погасяване на дълг чрез плащане. Крайният срок за погасяване на кредита е
25.07.2018 г. и на тази дата е последната падежна вноска.
Видно от таблица 1 /л.24 пред СРС/ , колони 6 и 8, съответно
отразяващи плащания по кредита за главница и лихва, платената от ищците
главница възлиза на 36 054, 15 евро, а платената възнаградителна лихва –
24 064,04 евро като последното плащане е сторено на 25.07.2018 г., когато е
последната падежна вноска по договора.
Вещото лице П. констатира, че Банката е отразила счетоводната
операция на 25.07.2018 г. в размер на 18 554,10 евро като погасяване на
кредит, а не касов или банков превод от страна на ищеца Н.. Такава сума не е
постъпвала на тази дата, нито са връщани по сметката на ищеца. Вещото
лице е констатирало наличие на заявление от страна на ищеца за сторниране
на част от дълга /виж л.179 по гр.д.№ 49642 по описа за 2018 г. на СРС, ГО,
24-ти състав/, а именно за разликата между размера на дълга по погасителния
план и този по системата в размер на 18 554,06 евро към 15.06.2016 г. като
към този момент размера на главницата по системата е 37 020,35 евро, а по
първоначалния погасителен план, който е подписан от клиента е 23 296,08 лв.
или сума в размер на 13 724,27 евро.
Следва да отбележим, че заявлението на ищеца за преразглеждане на
кредита и намаляване на лихвата е постъпило на 29.05.2015 г., а счетоводната
операция на която се позовава въззивника е с дата 25.07.2018 г., когато е
изтекъл срока на договора за кредит и на която дата е последната падежна
вноска.
Вещото лице П. констатира, че сумата в размер на 10 809, 97 евро по
заключението на вещото лице С., представлява надплатена под формата на
лихви сума и представлява разликата между платената възнаградителна лихва
и дължимата такава по първоначалния погасителен план.
От отговора на въпрос № 8 по заключението, депозирано от вещото
лице Р. С., е видно, че за периода от 25.07.2013 г.- 25.07.2018 г. по процесния
кредит от ищците са заплатени суми за комисионни за управление в общ
размер на 642, 80 евро, посочени в таблица 2. Изчислена съобразно правилото
на чл.13 от договора за кредит, на база неплатена главница по първоначално
уговорения и подписан погасителен план, комисионната за управление
възлиза на 451,90 евро /колона 4 на таблица 3/. При това положение
9
получената разлика между платените суми за комисионна за управление и
изчислената комисионна по първоначалния погасителен план при ГЛП от 9,79
% възлиза на 190,90 евро , които според вещото лице са платени повече.
При положение, че се прие, че клаузите по договора за кредит, даващи
възможност на банката едностранно и при липсата на обективни критерии да
определя БЛП и то, както се установи по делото, в посока на само на
увеличение, са нищожни, то претенцията по т.4 от петитума на исковата
молба също се явява основателна.
Следва да отбележим, че в частта в която същата е била отхвърлена
поради липсата на подадена въззивна жалба от страна на ищците, решението е
влязло в сила и настоящата инстанция не може да упражни въззивен контрол.
С оглед гореизложеното налага се извод, че правилно СРС е приел
наличието на неоснователно разместване на блага:
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато
още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото. Искът по чл. 55 от
ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на
ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на
процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за
получаването, съответно за задържане на полученото, т.е. ответникът следва
да установи, че престацията е извършена в изпълнение на валидно
задължение на ищеца.
С оглед събраните по делото доказателства и доказателствени средства
от страна на ищците се доказана, че са извършили плащане на
възнаградитгелна лихва по неравноправни клаузи в претендирания от тях
размер. Противно на соченото от въззивника, същиятне можа да докаже
наличието на основание за получаването на сумата в размер на 10 809,97 евро
– възнаградителна лихва /пункт 2 по петитума на исковата молба/ и сумата в
10
размер на 179, 68 евро – такса за управление на кредита.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
обжалваната му част първоинстанционното решение ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Пред П.та съдебна инстанция:
При този изход на спора първоинстанционното решение не търпи
промени в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемите претендират разноски, изразяващи се в
адв.възнаграждение в размер на 4000 лв.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е основателно- при материален интерес от 21 493,56 лв. и
съобразяване с правилото на чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ, съгласно което
минималния размер на адв.възнаграждение възлиза на 1174,80 лв., както и
при липсата на фактическа и правна сложност на спора пред въззивната
инстанция, съдът намира, че на въззиваемите следва да се присъди
адв.възнаграждение в размер на 1800 лв. общо на двамата въззиваеми
доколкото се касае до защита на общ интерес по исковете по чл.55,
ал.1,предл.1 ЗЗД и по неоценяемия иск – 600 лв. или общо в размер на 2400
лв .
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20169402 от 09.08.2021 г., постановено
от СРС, Първо ГО, 24 състав по гр.д.№ 35259 по описа за 2020 г., в частта в
която на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД са обявени за нищожни чл.9, чл.9.2 и
чл.9.3 от договор № 046LD-R-000056/25.07.2008 г. за банков кредит, сключен
между Г. Н. Ш. и С. Р. Ш. и П. И.Б. АД ; Банката е осъдена да заплати на Г. Н.
11
Ш. и С. Р. Ш., на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 10 809,97 евро,
платена без основание за периода от 25.07.2013 г. до 25.07.2018 г.,
представляваща възнаградителна лихва по договор № 046LD-
R-000056/25.07.2008 г. за банков кредит, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба – 27.07.2018 г.
до окончателното й изплащане; ОСЪЖДА „П. И.Б.“ АД, на основание чл.55,
ал.1, предл.1 ЗЗД, да заплати на Г. Н. Ш. и С. Р. Ш., сумата от 179,68 евро,
платена без основание сума за периода 25.07.2013 г. до 25.07.2018 г.,
представляваща надплатена такса за управление на кредита по договор №
046LD-R-000056/25.07.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на депозиране на исковата молба – 27.07.2018 г. до
окончателното й изплащане, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА“ П. И.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул. „*******, да заплати на Г. Н. Ш., ЕГН
********** и С. Р. Ш., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София,
ул.“******* В., сумата в размер на 2400 лв., представляваща разноски за
адв.възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-
месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1
и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12