№ 7621
гр. София, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100505156 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. М., С. М. и В. Ж. срещу
решение № 124/04.01.2024г., постановено по гр. д. № 2273/2023г. на СРС, 35 с-в.
С обжалваното решение В. Е. Ж., ЕГН **********, М. Ж. М., ЕГН **********
и С. Ж. М., ЕГН ********** и тримата с адрес: гр. София, с. Чепинци, ул. ****, и със
съдебен адрес: гр. София, бул. ****, са осъдени да заплатят на Л. М. И., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, на
основание чл. 31, ал. 2 ЗС, сумата в общ размер на 18 800 лева или всеки по 6 266,67
лева (припадащата му се 1/3 идеална част от общата искова сума), представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на собствената на ищцата ½ идеална част от
недвижим имот, представляващ дворно място – Поземлен имот с идентификатор
80409.5995.776, находящ се в с. Чепинци, обл. София, ул. „**** и съставляващо УПИ
VI-776 от кв. 8 по плана на с. Чепинци - гр. София, с площ по скица от 610 кв.м., ведно
с находящата се в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор 80409.5995.776.3,
състояща се от приземен и два жилищни етажа с РЗП от 334,39 кв.м., при съседи –
имоти с идентификатори: 80409.5995.777; 80409.5995.779; 80409.5995.780;
80409.5995.775 и 80409.5996.45, за периода от 09.01.2019 г. до 16.01.2023 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане.
Предмет на въззивна проверка е и решение № 780/16.01.2025г. по гр. д. №
1
2273/2023г. на СРС, 35 с-в, постановено по реда на чл. 250 ГПК, с което В. Е. Ж., ЕГН:
**********, М. Ж. М., ЕГН: ********** и С. Ж. М., ЕГН: ********** са осъдени да
заплатят на Л. М. И., ЕГН **********, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС допълнително
сумата в общ размер на 631 лева или всеки по 210,33 лева (припадащата му се 1/3
идеална част от общата искова сума), във връзка с допуснатото увеличение на
исковете, по която претенция съдът не се е произнесъл с първоначално постановеното
решение.
В жалбите са развити доводи за недопустимост, евентуално неправилност на
решенията. Твърди се, че при постановяване на решенията съдът е допуснал
нарушение на материалния и процесуалния закон. Излагат доводи, че и към момента е
налице висящо делбено производство във втората фаза на делбата за същия процесен
имот. Твърдят, че по искане на ищцата, сега въззиваема, във втората фаза на делбата,
СРС е постановил всеки от ответниците, сега въззивници, да й заплаща по 117.50 лв.
месечно обезщетение, за лишаване от правото на ползване на ½ ид. ч. от имота.
Считат, че постановената от СРС привременна мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК, обхваща
периода до окончателно приключване на делото с решение по втората фаза. С оглед на
така изложеното намират решението на СРС за недопустимо, поради влязлото в сила
определение по чл. 344, ал. 2 ГПК, което се отнася и за процесния период. По тези
съображения, молят решението да бъде обезсилено и производството по делото
прекратено, а в условията на евентуалност правят искане за отмяна на решението и
отхвърляне на предявените искове. Претендират разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговори на въззивните
жалби. В тях се излагат съображения за неоснователност на жалбите. Счита, че
решенията са допустими, тъй като постановеното от съда определение по чл. 344, ал. 2
ГПК обхваща периода само до постановяване на решението по втората фаза на
делбата, но не обхваща процесния период, следващ датата на постановяване на
решението. Моли решението на районния съд, както и постановеното такова по реда
на чл. 250 ГПК, да бъде потвърдено, като й бъдат присъдени сторените пред
въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими,
а разгледани по същество - неоснователни.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
2
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
По наведените в жалбата оплаквания относно допустимостта на
първоинстанционното производство, предвид влязлото в сила определение по чл. 344,
ал. 2 ГПК, въззивният съд намира следното.
Видно от преписа от решение № 5845 от 09.01.2019 г., постановено по гр.д. №
49003/2011 г. по описа на СРС, 56 състав, СРС се е произнесъл по извършването на
делбата в нейната втора фаза, като е осъдил В. Ж., С. М. и М. М. да заплатят на Л. И.,
на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК сумата от по 117,50 лева месечно, представляваща
обезщетение за лишаване от ползване на ½ идеална част от имота, находящ се в с.
Чепинци, ул. „****, „считано от 20.04.2015 г. до постановяване на решението по
извършване на делбата“, ведно със законната лихва от 20.04.2015 г. до окончателното
плащане.
В решение № 262600/21.04.2021 г., постановено по гр.д. № 6584/2019 г. по описа
на СГС, II „в“ въззивен състав е отбелязано, че първоинстанционното решение № 5845
от 09.01.2019 г., постановено по гр.д. № 49003/2011 г. по описа на СРС, 56 състав е
влязло в сила в необжалваните части, в това число и в частта, с която съдът е осъдил
В. Ж., С. М. и М. М. да заплатят на Л. И., на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК сумата от
по 117,50 лева месечно, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на ½
идеална част от имота, находящ се в с. Чепинци, ул. „****, считано от 20.04.2015 г. до
постановяване на решението по извършване на делбата, ведно със законната лихва от
20.04.2015 г. до окончателното плащане. Тоест, постановен е влязъл в сила съдебен
акт. Същият не е обжалван, не е инициирано производство по чл. 247 ГПК, не е
направено искане и за изменяне на определението по реда на чл. 344, ал. 3 ГПК. Ето
защо, това определение е влязло в законна сила.
По реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК съдът може да постанови кой от съделителите
от кои от делбените имоти ще се ползва до окончателното извършване на делбата или
какви суми ще следва да бъдат заплащани между съделителите срещу ползването, като
по този начин се извършва привременно разпределение на ползването на имотите,
предмет на делбата, до приключване на делбеното производство. Така определените
суми, които следва да бъдат заплащани между съделителите по реда на чл. 344, ал. 2
от ГПК, уреждат отношенията им по повод ползването само по време на висящността
на делбеното производство и имат характер на привременна мярка досежно
ползването. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК, има действие
3
и значение само за делбеното производство и с него съответната привременна мярка
може да бъде постановена само занапред във времето и само до окончателното
приключване на делбеното производство. Един от съделителите може да бъде осъден
да заплаща по този ред на друг съделител суми срещу ползването на имота,
следователно, винаги и само занапред във времето, т. е. - от момента на влизане на
постановения по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК акт в сила.
От друга страна, претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е допустимо да бъде предявена и да бъде разгледана от
съда за период от време, предхождащ делбеното производство или следващ
предявяването на иска за делба, но предхождащ влизането в сила на определението по
чл. 344, ал. 2 от ГПК (включително, когато то е инкорпорирано в решението по
допускане на делбата). Тази материалноправна претенция за обезщетение по чл. 31, ал.
2 от ЗС обаче е допустимо да бъде разгледана единствено и само по реда на чл. 346 от
ГПК - във втората фаза на делбеното производство, дори и тя да е предявена още с
иска за делба. Правната квалификация на отправено до съда искане за присъждане на
обезщетение се основава на изложените при предявяването му факти и обстоятелства.
Ако искането касае обезщетение за ползване за минал период от време, то е налице
самостоятелна претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за
ползване на имота за този период, т. е. - претенция по сметките между съделителите,
която следва да се разгледа по реда на чл. 346 от ГПК. Ако обаче в делбеното
производство се претендира от съсобственика заплащане на суми срещу ползването на
имота от другите съсобственици занапред до окончателното извършване на делбата,
следва да се приеме, че е налице искане за постановяване на привременни мерки по
чл. 344, ал. 2 от ГПК. Възможно е един съделител да предяви още преди
постановяване на решението по допускане на делбата, както искане за постановяване
занапред на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 от ГПК, така и претенция за
обезщетение за изминал период от време по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
По искането за привременни мерки съдът следва да се произнесе най-рано с
решението си по допускането на делбата (което има характера на определение в тази
част и може да бъде изменено от същия съд - чл. 344, ал. 2 и ал. 3 от ГПК), а по
материалноправната претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС - най-рано с
решението си по чл. 346 от ГПК (аргум. и от чл. 351 от ГПК, като в него съдът следва
да посочи изминалия период от време, за който се присъжда обезщетението (така и
Определение № 308 от 24.04.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1773/2014 г. на IV ГО на
ВКС).
Действително, както се посочва във въззивната жалба, мярката по чл. 344, ал. 2
ГПК е привременна и може да бъде постановена само занапред. Както беше посочено
по – горе обаче, това определение е влязло в законна сила и с него е присъдено
обезщетение за определен период, а именно - периодът от 20.04.2015г. до
4
постановяване на решение по извършване на делбата, което в случая е постановено на
09.01.2019г. Не може поради позоваването в решението на СРС на нормата на чл. 344,
ал. 2 ГПК да се извлече извод, че СРС е имал предвид, че тази мярка действа до
окончателното извършване на делбата, след като изрично в решението е посочен друг
краен период – „постановяване на решението по извършване на делбата“. Ето защо,
периодът по настоящето дело – 09.01.2019г. до 16.01.2023г. не се припокрива от
периода, за който съдът се е произнесъл с решението, постановено по гр. д. №
49003/2011 г. по описа на СРС, 56 състав, поради което решението е допустимо.
По наведените в жалбата оплаквания по същество на спора, съдът намира
следното.
Предявен е иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. По така предявения иск
ищцата следва да докаже, че имотът е бил съсобствен между страните през исковия
период, че същият е ползван от ответниците през времето, за което претенциите са
предявени, че ищцата е поискала писмено обезщетение от ответниците за ползите, от
които е лишена, както и какъв е размерът на дължимото обезщетение за лишаване от
ползването за процесния период.
Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ
съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици
да си служат с нея според правата им. Според ал. 2 когато общата вещ се използва
лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Правото да си служи с
общата вещ е ограничено от правата на останалите съсобственици. Разпоредбата на чл.
31, ал. 2 от ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с
осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ. Необходимо е
неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на
обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия
вещта съсобственик. При наличие на горните предпоставки, ползващият съсобственик
дължи обезщетение, равняващо се на средния пазарен наем на вещта за съответния
период.
По делото безспорно се установява съсобствеността между страните върху
имота при посочените в решението по първа фаза на делбата квоти за исковия период.
Веднъж отправено, писменото поискване действа занапред без ограничение във
времето до настъпване на правопогасяващ факт – прекратяване на съсобствеността или
преустановяване на ползването от съсобственика / Тълкувателно решение № 7 от
2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК/. За да възникне задължението за
заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез лично ползване
лишава другите съсобственици от възможността да ползват и те общата вещ, законът
изисква само едно условие - писмено поискване. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2
5
от ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи заплащането на
обезщетение. Не се спори и, че единствено ответниците, сега въззиваеми ползват
съсобствения имот.
По наведените във въззивната жалба доводи за извършени плащания, съдът
намира следното. Пред СРС са приети като доказателства две платежни нареждания и
е изслушана ССЕ, която съдът изцяло кредитира, като обективно и компетентно
изготвена. От същата се установява, че платените суми по тези преводни нареждания
включват присъденото от СРС по реда на чл. 344 ГПК обезщетение за периода от
20.04.2015г. до постановяване на решението по извършване на делбата, както и
лихвите и разноските по делата, които подробно са изследвани от експертизата.
Действително вещото лице е констатирало, че са надвнесени 265,21 лева. Тази
надвнесена сума обаче не е посочено да се заплаща за обезщетение за процесния
период по настоящето дело, а като основание за плащане е вписано „обезщетения,
лихви и разноски по решение 5845/2019“, поради което и не следва да се приспада от
присъденото по настоящето дело обезщетение.
По направените във въззивната жалба оплаквания във връзка с постановеното по
реда на чл. 250 ГПК решение, съдът намира следното.
СРС е бил сезиран с искане по 247 ГПК, евентуално такова по чл. 250 ГПК във
връзка с непроизнасянето на съда по размера на претенцията за разликата между
първоначално предявената и увеличената такава. Правилно първоинстанционният съд
е приел, че искането следва да бъде квалифицирано като такова по чл. 250 ГПК, тъй
като липсва произнасяне и в мотивите и в диспозитива по увеличения размер на
претенцията.
Мотивите на СРС за основателността на иска са изложени изцяло в
постановеното първоначално решение. Констатирано е, че в това решение не е взето
предвид извършеното увеличение на иска във връзка с приетата експертиза. Поради
изложеното, с допълнителното решение съдът единствено се е произнесъл за
разликата в размера.
С оглед изложеното по - горе, поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по съществото на спора, постановеното от СРС решение, допълнено по
реда на чл. 250 ГПК, следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата. На основание чл.
273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на Л. И. следва да бъдат присъдени направените по
делото разноски за адвокатско възнаграждение за сумата от 1000 лв., до който размер
въззивният съд намира, че следва да бъде намалено същото, предвид направеното от
насрещната страна възражение за прекомерност, фактическата и правна сложност на
6
делото и извършените процесуални действия, както и предвид размерът на заплатения
адвокатски хонорар на насрещната страна.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 124/04.01.2024г., постановено по гр. д. №
2273/2023г. на СРС, 35 с-в, допълнено с решение № 780/16.01.2025г., постановено по
гр. д. № 2273/2023г. на СРС, 35 с-в, по реда на чл. 250 ГПК.
ОСЪЖДА В. Е. Ж., ЕГН **********, М. Ж. М., ЕГН ********** и С. Ж. М.,
ЕГН **********, и тримата с адрес: гр. София, с. Чепинци, ул. ****, да заплатят на Л.
М. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 273 ГПК вр. чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 1000 лв., представляваща направените във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационе н
съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7