РЕШЕНИЕ
№ 1063
гр. гр. Хасково, 20.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640102057 по описа за 2024 година
Предявени са в условията на евентуалност обективно съединени искове с
правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от Т. М. М. от гр.Хасково, чрез
пълномощника адв. Д.М. от АК-Пловдив, против „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление - гр.Шумен, пл.“*****.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за кредит № 694493/17.05.2021г.,
сключен с ответното дружество. Съгласно чл.1 от договора за кредит
Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в
размер на 800 лева, а Кредитополучателят да върне сумата от 1040 лева,
съгласно условията на договора, при срок на договора от 12 месеца. ГПР по
кредита бил в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер на 36 %. В чл.23, ал.1 от
договора било предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително
обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Съгласно ал.2 от същата разпоредба, неустойката
се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка се
поддържа от ищцата, че била начислена неустойка в общ размер на 216 лева,
добавена към дължимата главница и лихва. Ищцата погасила изцяло
1
задълженията си по процесния договор за кредит като заплатила сумата от 800
лева главница, 10 лева лихва и 100 лева неустойка. Ищцата счита, че
договорът е нищожен на основание чл. 26, ап. 1 ЗЗД, поради това, че бил
сключен при неспазване на нормите на чл.22 ЗПК, а в условията на
евентуалност - че неустойката е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД
и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 ЗПК, както и
по чл. 143, ап.1 ЗЗП. Излага подробни съображения в тази насока. На първо
място посочва, че сключеният договор бил недействителен на специалните
основания по чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11 ал.l т.9 ЗПК, тъй като в него не
били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.
Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият
срок за кредита, или е променлив. Тази неяснота съществено ограничавала
правата на ищцата. Наред с това, било налице нарушение и на разпоредбата на
чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Годишният процент на разходите следвало да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална
формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В
случая, в договора за потребителски кредит била посочена само абсолютна
стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият/. В посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена
дължимостта на неустойка, не ставало ясно, дали същата е включено в ГПР,
нямало информация, какво точно е включено в процента на ГПР. Създавали се
предпоставки кредиторът да кумулира тези разходи, завишавайки цената на
ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка.
Поради това, договорът за потребителски кредит бил нищожен поради
неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Наред с това, посочената
годишна лихва в договора, не било ясно как точно се съдържа и как е
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване
2
на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на
чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, според ищцата, следвало в договора да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере
действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния
заем, невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в
чл.11 ал.l т.10 ЗПК. На следващо място, с оглед разпоредбата на чл.19, ап.1
ЗПК, заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй
като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно
било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне
на разпоредбата на чл.19, ап.4 ЗПК като с уговорките за заплащане на
допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не
бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Наред с
това, посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално
прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2 т. 1 ЗЗП. С
преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-448/17, С-344/14, С-
290/19, С 535/2020 г. било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Достигало се до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите ищцата с цел извличане на собствена изгода на
кредитора. Неустойката била и неравноправна по смисъла на чл. 143 т.19 ЗЗП.
В настоящия случай, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка,
изцяло се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост в
гражданските и търговски взаимоотношения. Предвидената клауза била и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата
предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава
3
четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл
било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити. Разгледана в този аспект, неустойката по процесния договор за
кредит, дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията се намирала в
пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., OCТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикалял и чл. 33, ал. 1 ЗПК. С неустойката в полза на
кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от
извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката
по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала
стойността на договора. В тази връзка, доколкото процесният договор бил
недействителен и кредитополучателят дължал само връщането на чистата
сума по кредита и не дължал заплащането на лихви, неустойки и други
разходи по кредита, то на основание чл.23 ЗПК, ответното дружество следвало
да бъда осъдено да заплати на ищцата сумата от 110 лева, а при условията на
евентуалност - сумата в размер на 100 лева, представляваща недължимо
платена неустойка по същия договор. Предвид изложеното, моли съда да
постанови решение, с което, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, ответникът
да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 240 лева /след допуснато
изменение в размера на предявения иск в съдебно заседание, проведено на
11.09.2025г./, недължимо платена по недействителен Договор за кредит №
4
694493/17.05.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.08.2024г., до
окончателното й изплащане, а в условията на евентуалност – ответникът да
бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 100 лева, недължимо платена по
недействителна клауза за неустойка по договора, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда –
06.08.2024г., до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
В едномесечния срок по чл.131 от ГПК е депозиран отговор, в който
ответникът счита предявените искове за допустими, но неоснователни.
Признава, че в действителност на 17.05.2021г. между „СТИК – КРЕДИТ“ АД
като кредитор и ищеца Т. М. М. като потребител по смисъла на ЗПК бил
сключен Договор потребителски кредит, предоставен от разстояние № 694493,
по силата на който кредиторът предоставил на ищеца заемна сума в размер на
800 лв., която сума същият бил длъжен да върне заедно с дължимото
възнаграждение за ползването и съгласно погасителен план. Договорът бил
сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от Кредитора и при спазване на
изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата ответното дружество
предоставило на разположение на ищеца горепосочената сума, съгласно
изразеното от ищеца желание чрез банков превод по посочена от него банкова
сметка в „Банка ДСК“. Следвало да се има в предвид, че в чл.20 и следващите
от горепосочения договор била предвидена хипотеза, съгласно която при
неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, визирани в
договора, можело да бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил
договорно задължен да претендира подобна неустойка. Процесният договор в
случая бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използвали изключително средства за комуникации от разстояние. Редът за
организиране на системата бил посочен в ,,Общите условия уреждащи
отношенията между „Стик - Кредит" АД и неговите клиенти, по повод
предоставяните от Дружеството финансови услуги от разстояние", неразделна
част от индивидуалните договори за кредит. Съгласно приложимите към
настоящият договор ОУ - страните ползват Интернет (и по точно размяна на
електронни съобщения от и до електронната поща, както и уебсайта на
5
„СТИК - КРЕДИТ" АД, находящ се на адрес: www.stikcredit.bg и/или кратки
текстови съобщения (СМС) като средство за комуникация и извършване на
правни изявления. Комуникацията между страните се извършвала по
инициатива на ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за
отпускане на кредит. Кандидатстването можело да се извърши по някой от
следните начини: 1) попълване на електронна форма за регистрация -
заявление (молба) за отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на
Дружеството или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване потребителят
предоставял на кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и
електронна поща (имейл). В раздел 2 ,,Термини и Понятия" на ОУ било
посочено, че „Идентификационен номер" представлява „мобилен телефонен
номер, от който кандидат - заявител кандидатства за заем по Телефонна линия.
Страните се съгласявали, че „във взаимоотношенията между тях (настоящи и
бъдещи), изявленията направени до Дружеството от този Идентификационен
номер са изявления на заявителя". Отделно от горното, ползвайки своята
електронна поща, потребителят можел да създаде т.нар. „Личен акаунт".
Съгласно на ОУ „Профил/Електронен профил/" представлявал „лично
виртуално пространство на потребителя, индивидуализирано от него чрез
предоставяне на информация за електронна поща и парола. Електронната
поща посочена от потребителя във Формата/Заивлението за кандидатстване
представлява средство за индивидуализация на същия от страна на
Кредитора". В допълнение, в ОУ било посочено, че използването на
Идентификационният номер, „Профил на клиента/Електронен профил" и
електронна поща от потребителя представлявал електронен подпис, като му е
придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ.
В настоящият случай сключването на договора било инициирано от ищеца с
попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на
Дружеството. На 17.05.2021г. чрез създадения от Т. М. М. личен профил
същата попълнила Заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в
зададените полета в заявлението били въведени следните данни - три имена,
ЕГН, номер на документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес,
електронен адрес за получаване на документи и кореспонденция, лице за
контакт, желания размер на кредита, условията при които желае да ползва
кредита и желания начин на усвояване на сумата. В заявлението е посочен и
така нареченият „Идентификационен номер". След попълване на Заявлението
6
за кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл. 6 ал. 2 от ОУ на ищеца
била изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, за
да завърши заявката потребителят натиска бутон „Вземи парите", което
действие било потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на
исканата от потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите" на
потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за
потребителски кредит, като ако е съгласен с неговото съдържание,
потребителят натискал бутона „Подпис", с което действие последният давал
своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със съдържанието на
договора и за неговото сключване. След одобрението на подадената Заявка от
страна на „СТИК КРЕДИТ" АД за отпускане на сумата, посочена от ищеца на
електронна поща, били изпратени автоматично проект на Договор за
потребителски кредит - кредитна линия сключен от разстояние № 694493 от
17.05.2021г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен
Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи
съдържали предвидената в законите пред договорна информация за желаният
кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора
за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от ищеца суми,
заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж,
размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне
на обезпечение. След запознаване с всички условия във връзка с кредита на
17.05.2021г. ищецът натиснал бутона „Подпис", с което последният изразил и
своето недвусмислено съгласие за сключване на Договора. В резултат на тези
предприети от страна на ищеца действия между „СТИК - КРЕДИТ" АД и
ищеца като кредитополучател на 17.05.2021г. бил сключен във формата на
електронен документ Договор за потребителски кредит - кредитна линия
предоставен от разстояние с № 694493. Според ответника, сключването на
договора във формата на електронен документ било съобразено изцяло със
ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи.
Изложени са в отговора доводи за това, че дължимата неустойка при
непредоставяне на обезпечение, независимо, че такава не била начислявана и
събирана от дружеството, била валидна и отговаряла на всички изисквания на
действащото законодателство. Неустойката представлявала самостоятелно
съглашение, което в случая било обективирано в един и същ документ с
7
договора за потребителски кредит. С оглед на това, ответникът счита, че по
отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД. В случая, тя била уговорена за
неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение,
изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се
определял в зависимост от това, дали заемателят по Договора изпълни в
някакъв момент своето задължение. С оглед на което и размерът на
неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се
начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло
от волята на заемателя. Съгласно договора, неустойката се дължала
единствено за периода, в който заемателят реално не бил предоставил
обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие - същата
спирала да се начислява. Тоест причината за евентуалното начисляване на
такава неустойка било единствено виновното поведение на ищеца.
Ответникът намира, че договореният размер на неустойката, като определен
процент съгласно чл. 46 ал. 1 ОУ в размер на 0.9 %, независимо, че в текста на
договора бил посочен вече изчисленият размер, обхващащ целия период на
договора изпълнявал предвидените в чл.92 от ЗЗД цели и не предвиждал
неоснователно разместване на блага. Неустойката освен обезщетителна
функция имала и други функции - обезпечителна и санкционна, като целта
била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение.
В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции.
Неустойката имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно
задълженията си, тъй като в противен случай ще носи отговорност, без
кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техният размер.
При неустойката настъпването на вредите било предполагаемо, макар и
кредиторът да не трябва да доказва техният размер. Основната цел на
уговорената неустойка била да репарира причинените от неизпълнение в срок
вреди. Останалите цели, предвидени с неустойката целяли да реализират
точното изпълнение и ако не се постигне - да санкционират за неизпълнение,
както било в настоящия случай. С оглед изложеното, задължението на
заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него
последици от неизпълнение на това негово задължение били валидни и не
противоречали на добрите нрави. Нямало въведено законодателно изискване
относно размера на неустойката, като нямало въведено ограничение на
8
максималния размер, като дори се приемало, че нейният размер може да бъде
и по - голям от размера на главното задължение. Доколкото по- големият
размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият
не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите
нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се
преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера,
получаващ се в резултат на неизпълнението. Предвид разпоредбата на чл.92,
ал.2 от ЗЗД, както и с оглед утвърдената съдебна практика, дори неустойката
да се приемела за прекомерна, тя представлявала действително задължение,
което можело да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло. Намаляването
не целяло да установи пълна еквивалентност между неустойката и
действително понесените вреди, като този извод се налагал от дефинитивно
определения й обезпечителен и санкционен характер. В този смисъл, ако се
приемело, че същата е прекомерно голяма, нейният размер следвало да бъде
намален и не следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна.
Освен това, според ответника, не била налице изначална невъзможност да се
осигури в уговореният в договора срок поръчител, който да отговаря на
посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на договора, преди
същият да бъде сключен, като същият не бил длъжен да сключва договора
веднага, а разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря
на определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно
отговорно с него и след това да премине към подписването му. Знаейки, че
няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна действала
недобросъвестно, като по този начин нарушила чл. 12 ЗЗД. Неустойката се
начислявала само докато не бъде предоставено обезпечение. Нямало
разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на
обезпечение. Това било допустимо да стане преди подписването на договора,
но било възможно и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същия.
Именно поради това и разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предвиждала възможност,
задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при
непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника. Предвид
изложеното се иска съдът да отхвърли предявените искове и да бъдат
присъдени разноски на ответника. Направено е възражение за липса на
предпоставките за оказване на безплатна правна помощ на материално
затруднено лице.
9
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства - Договор за потребителски кредит под формата на кредитна
линия, предоставен от разстояние № 694493/17.05.2021г.; Погасителен план по
договор за кредит № 694493/17.05.2021г., предоставен от „Стик-Кредит“ АД;
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити с кредитор „Стик-Кредит“ АД за сумата в размер на
800 лева; Общи условия на договора за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, уреждащи отношенията между „Стик-Кредит“ АД и
потребителите от дата 09.02.2024г., се установява, че между “СТИК -
КРЕДИТ“ АД (кредитор) и Т. М. М. (потребител) на 17.05.2021г. е сключен
процесния договор за потребителски кредит № 694493. Предоставен е кредит
под формата на кредитна линия в размер на 800 лева, със срок на действие от
12 месеца (чл.27, ал.1 от договора) и възможност за автоматично удължаване с
една година за не повече от три години – чл.27 ал.2. Съгласно договора за
кредит, лихвеният процент по заема е 36 %, а ГПР е 42.58 %. Посочена е и
общата сума, дължима от потребителя по първия отпуснат транш – 824 лв. и
срок за погасяване на първи транш – 30 дни. Предвидено е, че лихвения
процент, който се прилага при просрочени плащания, е 10 %. Предвидено е и
обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция. В чл.13 от договора е
предвидено, в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят, в
срок до 3 дни от подписване на договора да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по
чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се
задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси или да предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора
всички задължения на потребителя по договора (главница, лихви, неустойки и
други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция
трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска като
третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на
10
изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се
извършва единствено по преценка на кредитора. В представения погасителен
план към Договора за кредит № 694493/17.05.2021г. е посочена датата на
падежа на вноската за погасяване на транша от 824 лева, а именно
16.06.2021г., както и че се дължи сума от 216 лева, за която е посочено, че
същата представлява „неустойка“, когато не е осигурена гаранция, при което
вноската в лева възлиза на сумата от 1040 лв. Съгласно уговореното в чл.23 от
Договора за кредит, страните са се съгласили, че при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя, предвидено в чл. 19, ищецът дължи на
ответника неустойка на ден в размер на 0,9 % от стойността на всеки
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните са се съгласили, че неизпълнението на
задължението по чл.19 причинява на кредитора вреди, в размера на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че
последният ще предостави в срок договореното обезпечение. В случай на
настъпване на дължимостта на неустойката, потребителят се е съгласил да
заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна
вноска – чл.23, ал.2 от договора. Не е спорно по-нататък обстоятелството, а и
същото се установява от приложеното по делото Извлечение за паричен
превод от 17.05.2021г., че на посочената дата ищцата е усвоила заемната сума
от 800 лв.
Съгласно Заповед БНБ – 61374/06.07.2016г. на подуправителя на БНБ,
ръководещ управление „Банков Надзор“, ответното дружество е вписано в
Регистъра на финансовите институции при БНБ с регистрационен номер
BGR00370.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищцата,
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение възприема
като обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните.
От заключението се установява, че общата сума, която ищцата е заплатила на
ответното дружество по процесния Договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № 694493/17.05.2021г.
е 1040 лв., с която са погасени 800 лв. за главница; договорна лихва от 24 лв. и
неустойка за 216 лв. С постъпилите суми кредитът е бил погасен на
16.06.2021г.
11
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е
процесуално допустим. Разгледан по същество, същият е изцяло основателен,
като съображенията за това са следните:
Както бе посочено вече, по делото не се спори, че на 17.05.2021г. между
страните е сключен Договор за потребителски кредит под формата на
кредитна линия, предоставен от разстояние № 694493, по силата на който
“СТИК - КРЕДИТ“ АД е предоставило на ищцата Т. М. М. сумата в размер на
800,00 лв., която е следвало да бъде върната на 16.06.2021г. с плащането на 1
погасителна вноска. Без съмнение, ищцата е физическо лице, което при
сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална
компетентност, а ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е.
страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което
неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид
неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК
предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността
на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.
20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване
на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи. В случая, съдът намира за основателни доводите на ищцата,
че не са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
12
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. От една страна в случая, ГПР не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 42.58 %, а пък лихвата е 36 %, като липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.
Посочената пък лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по
отношение на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да
не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото основание. В договора е уговорена и клауза за
неустойка - чл. 23, за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на всеки
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. За потребителя е предвидено задължение по чл. 13
от договора, в рамките на три дни от сключването му, да предостави
обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на
поръчителство. Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябва
да отговорят на определени изисквания и се одобряват от кредитора. Така,
съгласно чл.20, ал.1 от приложимите Общи условия поръчителят следва да е
дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с
постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права,
което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за
прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на
заявката за кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история
на поръчителя. При неизпълнение на това задължение се начислява според
чл.23 от договора посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената
сума, като начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на
13
погасителния план. Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 23 от
Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия,
предоставен от разстояние № 694493/17.05.2021г. неустойка излиза извън
присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за
предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора и
многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че
целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя
по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В
случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си
под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като
длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че
така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането
за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, в
случая една на брой. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така
уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща
нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този
смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. От представения погасителен план е видно,
че при отпусната заемна сума в размер на 800 лв., неустойката е в размер на
216 лв., тоест неустойката представлява малко под 1/3 от размера на
главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката към
разходите по кредита, то ГПР по процесния договор би надхвърлил
законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно става по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определени с постановление на Министерския съвет на
Република България, който към момента на сключване на договора е 50 %. На
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. Вземането за неустойка за
14
непредоставяне на обезпечение е установено за услуга в полза на
кредитодателя, която е задължително условие за отпускането на кредита и
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР. Посочените в
договора ГПР от 42.58 % и обща сума за плащане от 824 лева, не съответстват
на действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане от
216 лева. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на
стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл.
19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11 ал. 1 т. 10
ЗПК. Следователно процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 и чл.19 ал.4 ЗПК. В
допълнение следва да се посочи и това, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за непредоставяне
на обезпечение, представляващ 27 % от отпуснатата в заем сума, съдът
намира за установено и в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този
начин се генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения
ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 ЗПК,
която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на
разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Отделно от
това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
15
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на
другата и нарушава принципа за справедливост. Процесната клауза е
неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП, според която разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го
задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл.
146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази
клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо
от потребителя-длъжник по договора за заем. От друга страна евентуалните
вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК,
обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността
на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се
налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй
като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от
законодателя на кредитора-търговец задължение да провери
платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се
вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което
благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен
аргумент за противоречието й с добрите нрави. На следващо място, с
уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните
клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
16
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Според настоящия съдебен състав, в случая не е спазено
изискването и на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК- за посочване в договора на условията за
прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е
бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор
липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е
формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният
процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в
договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това
изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при
какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора
фиксиран размер от 36 %, поради което е налице нарушение на горната
императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във
връзка с чл. 26 ал. 1, предл. първо ЗЗД. За да бъде уважен предявения иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи, че е
налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и
обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. В
случая липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищцата е заплатила на ответника общо сума в размер на
1040 лв., включително и сумата от 240 лева /24 лв. за договорна лихва + 216
лв. за неустойка/ по Договор за потребителски кредит под формата на
кредитна линия, предоставен от разстояние № 694493/17.05.2021г., видно от
кредитираното заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза. Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на сбора
от тези суми, а именно за договорна лихва и за неустойка в общ размер на 240
лева е осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът
17
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 800 лв. за главница,
респ. разликата между платената от нея сума по договора и чистата стойност
на кредита, възлизаща в случая на посочените 216 лева се явява платена без
основание, доколкото липсва такова за получаването й от ответника.
Следователно искът следва да бъде уважен в пълния му претендиран размер.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 06.08.2024г. до окончателното й изплащане.
Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
евентуално предявения такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното
процесуално условие за разглеждането му.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на
същата следва да се присъдят такива в общ размер от 350 лева, от които 50
лева за платена държавна такса и 300 лева за възнаграждение за вещо лице.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, съдът намира
следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от
постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се
18
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адвоката процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, настоящият съдебен състав намира, че на
основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 200
лева. Към тази сума следва да се прибави и 40 лева ДДС по аргумент от § 2а
от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за
правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното
адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б.Й.; Определение №
50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Т.В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К.Н.; Определение № 64 от
19
1.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М. и
доколкото в случая упълномощения от страната адвокат безспорно е
регистриран по ДДС, то върху определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение е добавен ДДС. В тази връзка съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, “СТИК - КРЕДИТ“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен,
пл.“*****, представлявано от С.Н.Т. – изпълнителен директор, ДА ЗАПЛАТИ
на Т. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.“**********, съдебен
адрес: гр.Пловдив, бул.“****************, адв. Д.В.М. от АК – Пловдив,
сумата от 240 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителен Договор за потребителски кредит под формата на кредитна
линия, предоставен от разстояние № 694493/17.05.2021г., сключен между
страните, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда - 06.08.2024г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Шумен, пл.“*****, представлявано от С.Н.Т. –
изпълнителен директор, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, да заплати на Т. М.
М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.“**********, съдебен адрес:
гр.Пловдив, бул.“****************, адв. Д.В.М. от АК – Пловдив, сумата от
общо 350 лева, представляваща направени по делото разноски за заплатена
държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Посоченият на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, начин за плащане на
присъдените суми на ищцата Т. М. М. е: чрез пощенски запис.
ОСЪЖДА “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Шумен, пл.“*****, представлявано от С.Н.Т. –
изпълнителен директор, да заплати на адв. Д.В.М., ЕГН **********, с адрес
20
на кантората - гр.Пловдив, бул.“****************, на основание чл. 38, ал. 1
вр. ал. 2 от ЗА сумата от 240 лева с вкл. ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете. Вярно с оригинала! Секретар: Г.С._
21