№ 7351
гр. София, 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:М.а Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело
№ 20241100501736 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20090944 от 16.05.2023г., постановено по гр. дело № 3482/2021г. по
описа на СРС, 118-ти състав е отхвърлен предявения от И. Д. М. по реда на чл. 422 ГПК иск
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 228 ЗЗД за признаване за установено по
отношение на БНП Париба С.А., вписано в Регистъра по търговия и дружества на Париж
под номер *********, че дължи на И. Д. М. сумата от 2100 евро, представляваща неустойка
по чл. 3.4, т. 3 от договор за наем на недвижим имот- офисно помещение № 21, на пети етаж
в офисна бизнес сграда „Роял“, гр. Варна, ул. „Братя Шкорпил“ № 26 от 15.03.2018г.,
изменен с допълнително споразумение Анекс № 1 от 31.07.2018г. и допълнително
споразумение Анекс № 2 от 01.10.2018г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК-
03.08.2020г., до изплащане на вземането, за която сума е била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от 21.09.2020г. по ч.гр. дело №
34919/2020г. по описа на СРС, 118-ти състав. С решението е осъден на основание чл. 78, ал.
3 ГПК И. Д. М. да заплати на БНП Париба С.А., Франция сумата от 600 лева, разноски в
производството.
С Определение № 20103186 от 19.09.2023г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е
допълнено решението в частта за разноските като е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И.
Д. М. да заплати на БНП Париба С.А, Франция и сумата от 200 лева, разноски в
производството за възнаграждение на вещо лице, като е оставено без уважение искането на
1
БНП Париба С.А за допълване на решението в частта за разноските с присъждане в негова
полза и на сумата от 40 лева за разноски за призоваване на свидетел.
В законоустановения срок е постъпила бланкетна въззивна жалба от И. Д. М., с която
се обжалва постановеното решение по гр. дело № 3482/2021г. по описа на СРС, 118-ти
състав. В жалбата е посочено, че решението е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от БНП Париба
С.А- Франция, действащ чрез БНП Париба С.А- клон София, с който се оспорва същата.
Изложени са съображения, че въззивната жалба е бланкетна и не съдържа каквито и да било
аргументи в подкрепа на искането на въззивника за отмяна на първоинстанционното
решение. Считат, че жалбата не следва да бъде кредитирана, а първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено изцяло. Изводите на първоинстанционния съд били
правилни и обосновани. Намират, че претенцията на ищеца за неустойка се основава на
изначална липса на правно основание за претендирането й. Излагат съображения, че
първоначалните наемодатели, техният роднина Б.М., ищецът И. М. и неговият брат- М. М.,
действали в пълна координация и информираност относно управлението на наетия
недвижим имот. Поради тази причина противоречало на логиката твърдението, че ищецът не
знаел и не бил уведомен за предизвестието за прекратяване на договора за наем. Твърдят, че
основното доказателство, с което ищецът се домогвал да установи претенцията си било явно
манипулирано. Поради което правилно първоинстанционният съд не кредитирал този
манипулиран документ и бил отхвърлил исковата претенция. Искането към съда е да
потвърди изцяло обжалваното решение. Претендират разноски.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест /чл. 154, ал. 1 от
ГПК/, за уважаване на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при условията
на пълно и главно доказване валидно сключен договор за наем, предаването на процесния
недвижим имот срещу задължение за заплащане на наемна цена, валидно уговорена
неустоечна клауза и прекратяване на договора, както и неспазване на договореното
тримесечно предизвестие.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на
първоинстанционното решение. По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се
произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по
2
правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който
извод следва от разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от
Тълкувателно решение № 1/9.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които
въззивният съд проверява служебно решението само по отношение на приложението на
императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен,
а не личен интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението
поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане
на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във
въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях
твърдения и искания на жалбоподателя. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна
въззивна жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението,
без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи
произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по съществото на
материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и
обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1
ГПК/.
Предвид характеристиките на въззивното производство като ограничен въззив,
въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на фактите,
установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се
изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на
събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд
материалноправна норма, т. е. гарантиране на съответстващи на установените факти правни
изводи /ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на
фактическата страна по спора/. Това означава, че ограниченият от посоченото в жалбата
въззивен съд не може, без съответно оплакване, да проверява обосноваността на която да
било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е
направена при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от
първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във
въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. По
подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на
обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи, приети от
първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение
на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка
на правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. Така и
Решение № 670 от 27.12.2010г., постановено по гр. дело № 1728/2009г. на ВКС, Решение №
27 от 12.03.2018г., постановено по гр. дело № 2650/2017г. на ВКС. В този смисъл по
подадена бланкова въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на
обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на
3
императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. Така и
Решение № 172 от 10.04.2017г., постановено по т. дело № 2312/2015г.
В аспекта на изложеното в настоящия случай в решаващата си дейност въззивният
съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като
препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от
фактическа страна, че между ответника от една страна, както и М.Б.М. и И.Б.М., от друга, е
бил сключен договор за наем на недвижим имот- офисно помещение № 21, на пети етаж в
офисна бизнес сграда „Роял“, гр. Варна, ул. „Братя Шкорпил“ № 26 от 15.03.2018г., изменен
с допълнително споразумение /Анекс № 1/ от 31.07.2018г., както и че И. М. е придобил
собствеността върху отдавания под наем имот в срока на действие на договора за наем;
както и че страните не са постигнали уговорка за промяна на договора за наем в частите му,
касаещи начина на кореспондиране между наемател и наемодател, вкл. разпоредбата на чл.
7.3 предвиждаща, че лице за кореспонденция за наемодателя ще е адвокат М. М. с конкретно
посочен електронен адрес. На следващо място, първоинстанционният съд е приел, че
договорната връзка е била прекратена по взаимно съгласие на страните предвид липса на
установено конкретно волеизявление за едностранно прекратяване на договора, в която
хипотеза не възниква вземане в полза на наемателя за неустойка, както и че дори да се
приеме, че електронното писмо от 01.11.2019г. съставлява изявление за прекратяване, то
същото е достигнало до страната по уговорения в договора начин. На последно място е
приел, че дори да се възприеме твърдението на ищеца, то това би означавало, че
облигационната връзка не е прекратена и отново не би се дължала неустойка, а наемна цена
/за каквато няма спор, че е платена в процесния период/.
С оглед липсата на конкретни доводи срещу правилността на фактическите изводи и
липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон въззивният съд не може
да проверява обосноваността на решението и да приеме за доказани различни факти от тези,
приети от първоинстанционния съд.
По гореизложените съображения обжалваното първоинстанционно решение следва да
бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски. В тази връзка и след като взе предвид
своевременно направеното от въззивника /в проведеното съдебно заседание на 06.11.2025г./
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. В настоящия случай въззиваемата страна претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лева като са представени и доказателства за сторените
4
разноски, а именно платежно нареждане от 11.10.2023г. и фактура № 10 от 28.09.2023г.
Въззивният съд намира, че заплатеният адвокатски хонорар от въззиваемата страна,
съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното
производство се е развило в две съдебни заседания, в едното от които ход на делото не е
даден поради нередовна процедура по призоваване на въззивника, като не са събирани нови
доказателства, а конкретният правен спор с оглед релевираните във въззивното
производство доводи и възражения не е с висока правна сложност/, се явява прекомерен и
следва да бъде намален до 400 лева.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на иска /4107,24 лева/ настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20090944 от 16.05.2023г., постановено по гр. дело №
3482/2021г. по описа на СРС, 118-ти състав.
ОСЪЖДА И. Д. М., ЕГН **********, да заплати на БНП Париба С.А, с адрес на
управление: Франция, бул. Дез Италиен 16, Париж 75009, вписана в Регистъра по търговия и
дружества на Париж под номер *********, действаща чрез „БНП Париба С.А.- клон София“
КЧТ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“,
Бизнес парк София, сграда 14, ет. 1, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5