Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 18.02.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди
двадесет първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
КРАСИМИРА КОНДОВА
при секретаря Пенка Спасова, като
разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.
д. №48 по описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение №260316/11.12.2020г. по гр.д.№4503/2019г. на Сливенски районен
съд, с което са отхвърлени като
неоснователни предявените от Н.И.С. против Областна дирекция на МВР –
Сливен искове, както следва: иск с правно основание чл.187, ал.6, вр. чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР за заплащане на сумата от
1391,47лв., представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд,
положен в периода от 22.08.2016г. до 31.08.2019г. на заеманата длъжност „старши
полицай“ в група „Охрана на обществения ред“ към сектор „Охранителна полиция“
при РУ – Сливен, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на
исковата молба в съда, както и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 231,88лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на
сумата по първия иск. С решението са присъдени разноски на ответната дирекция в
размер на 200лв. и ищецът е осъден да заплати разноски за вещо лице по сметка
на СлРС в размер на 250лв.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в
първоинстанционното производство Н.И.С. чрез
пълномощника адв. Е.П. и с нея е обжалвано посоченото първоинстанционно
решение изцяло.
В жалбата си въззивникът Н.И.С. чрез
пълномощника адв. П. твърди, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно,
поради нарушение на материалния закон и необосновано. Съдът правилно установил
фактическата обстановка, но е извел неправилни правни изводи, некореспондиращи
на събраните доказателства, българското законодателство и конституционното
право всеки да получи дължимото възнаграждение за положения труд. Посочва, че
трудовото законодателство задължава работодателите да преизчисляват нощните
часове в дневни и така да съобразяват продължителността на работния ден.
Полагания от ищеца нощен труд през процесния период
не е преобразуван чрез преизчисление с коефициент
0,143. Счита, че разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е напълно приложима. В ЗМВР и подзаконовите актове по прилагането му липсва аналогична правна
регламентация по прилагане на този компенсаторен механизъм и именно поради
препращащата норма на чл.188, ал.2 от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на
чл.9, ал.2 от НОСРЗ. Прави анализ на разпоредбите на действащите във времето на
исковия период Наредби, като посочва, че Наредба №8121з-776/29.07.2016г. на МВР
е отменена с Решение от 10.12.2019г. по адм.д.№8601/2019г.
на ВАС изцяло като незаконосъобразна, основно поради липса на мотиви за
изменението. По този начин се възстановява действието на предходната правна
регламентация – Наредба №8121з-407 от 11.08.2014г., която съдържа изрична
разпоредба в чл.31, аналогична с тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. От друга страна
посочва, че липсата на подобна норма не следва да се възприема като законово
въведена забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР часове
нощен труд в дневен, а представлява празнота в уредбата на реда за
организацията и разпределянето на работното време, неговото отчитане,
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР. При такава непълнота
в специалната уредба, следвало субсидиарно да се
приложи НОСРЗ, в частност чл.9, ал.2. Поради това предявените искове се явявали
основателни и доказани, като размерът бил е определен с помощта на вещо лице. С
оглед всичко изложеното, въззивникът моли съда да
отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и
да постанови ново по същество, с което уважи изцяло предявените искове.
Претендира присъждане на разноски пред двете инстанции.
С въззивната
жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата
страна – ОД на МВР - Сливен, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В
същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
С отговора
на въззивната жалба, подаден от ОД на МВР – Сливен чрез пълномощника гл. юриск.
Б., се оспорват изцяло твърденията във въззивната
жалба. Въззиваемата страна намира постановеното
решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра
аргументи на съображенията, изложени във въззивната
жалба. Счита, че НСОРЗ и в частност разпоредбата на чл.9 от същата, е
неприложима спрямо държавните служители в МВР, тъй като техния статут е уреден
в специалния закон и издадените въз основа на него наредби, в т.ч. Наредба за
организация и разпределяне на работното време, отчитането, компенсирането на
работата извън редовното работно време и Наредба за условията и реда за
заплащане на допълнителни възнаграждения на държавните служители в МВР. В посочените
нормативни актове през процесния период, нито към
момента, не е съществувала разпоредба, подобна на тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Счита, че липсата не е въпрос на празнота, а на законодателна регламентация, на
различен метод на регулиране на тези обществени отношения. В чл.187, ал.3 от ЗМВР изрично било регламентирано полагането на нощен труд в размер на 8 часа за
съответната смяна, за разлика от чл.136, ал.3 и чл.140 от КТ, а ищецът е
работил на 12-часови смени, от които 8 часа нощен труд. Съотношението между
дневния и нощния труд е 1 /единица/. Специалният ред при регламентацията на
извънредния и нощния труд за служителите на МВР изключвал общите разпоредби и в
частност тези на НСОРЗ. Посочва, че при работата на смени, работното време се
отчита по специален ред на служителите на МВР, което прави недопустимо
аналогичното прилагане на законите за държавните служители в гражданските
ведомства, вкл. конвертиране на часовете труд, положен през нощта, в дневни
часове. Освен това счита, че неправилно
разликата след въпросното конвертиране се възприема като извънреден труд. С
оглед изложеното, въззиваемата дирекция моли съда да
потвърди обжалваното първоинстанционно решение.
Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника.
С отговора на въззивната
жалба не са направени доказателствени искания.
В с.з., въззивникът Н.И.С., редовно призован, не се явява,
представлява се от процесуален представител по пълномощие адв.
Е.П., която посочва, че поддържа подадената въззивна
жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В с.з., въззиваемата
страна ОД на МВР – Сливен, редовно призована, не се представлява. По делото е
постъпило писмено становище от процесуалният й представител по пълномощие гл. юриск. Б., която посочва, че оспорва въззивната
жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора на същата подробни
съображения, като развива аналогични такива и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на въззивника.
Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на
чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната
жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното
решение е неправилно и незаконосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въз основа на правилно
установена фактическа обстановка, първоинстанционният
съд е достигнал до неправилни правни изводи.
Съдът намира изложените във
въззивната жалба съображения за основателни.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване от Н.И.С. *** искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение
за положен извънреден труд за периода от 22.08.2016г. до 31.08.2019г. в размер на 1391,47лв. /с
оглед допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно
определение от 13.11.2020г./, намиращ правното си основание в чл.178, ал.1, т.
3, вр. чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за неизплатено
възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 231,88лв. /с оглед допуснатото от районния съд изменение на
исковите претенции с протоколно определение от 13.11.2020г./ за периода от 25.08.2016г.
до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се
основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал
параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени
права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са
направили възражения.
Безспорно, по делото е
установено, че ищецът в първоинстанционното
производство Н.И.С.
е държавен
служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния
период от 22.08.2016г.
до 31.08.2019г. /и
към момента/ заема длъжността „старши полицай“ в участък „Запад“ в РУ - Сливен
при ОДМВР – Сливен.
Ищецът в първоинстанционото
производство, видно от представените по делото писмени доказателства, е работил
на сменен режим, обикновено 12-часови смени, при сумирано изчисляване на
работното време за тримесечен отчетен период.
Съгласно
разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, работата извън редовното работно
време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени,
като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50
на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.
От заключението
по назначената в първоинстанционното производство съдебно-икономическа
експертиза се установява полагането на извънреден труд от ищеца Н.С. през процесния период от 22.08.2016г. до
31.08.2019г., като вещото лице е посочило същия в часове. В заключението, в
табличен вид е посочен и заплатения от работодателя извънреден труд в часове и
остатъка след това. Следва да се посочи, че видно от таблицата и посочения извънреден труд
в часове, положен от ищеца, същият не надхвърля 70 часа за всеки един
тримесечен отчетен период. Установено е, че подлежащия на заплащане извънреден
труд, положен от ищеца, с приспадане на платения такъв, възлиза на 215 часа и
34 мин., като дължимото за него и незаплатено от работодателя възнаграждение
възлиза на сумата 1391,47лв.
Основният спор
между страните в първоинстанционното, въведен с въззивната
жалба и в настоящото въззивно производство, е следва
ли да се прилага коефициент за преобразуване на нощните часове в дневни при
сумарното изчисляване на отработените часове за съответния отчетен период и на
тази база да се определи надвишена ли е индивидуалната работна норма на ищеца,
т.е. налице ли е положен от него извънреден труд.
Въззивната инстанция споделя становището за приложимост на
въпросното преобразуване с коефициента за превръщане на нощните часове в дневни /8:7=1,143/,
противно на приетото от първоинстанционния съд.
Прилагайки този коефициент се отчита
тежестта на положения от ищеца нощен труд при изчисляване на отработените
часове, за да може да се определи и положения извънреден труд на база
отработените часове. Следва да се отбележи, че при това процедиране не е налице
остойностяване на нощния труд.
Редът за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих
и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи. За периода от 19.08.2014 г. до 01.04.2015г. е действала
Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., в сила от
19.08.2014г, отм., бр. 40 от 2.06.2015 г., в сила от 1.04.2015 г). От 01.04.2015г.
до 29.07.2016г. е действала Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г., която е била
отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016 г. на ВАС по адм.
д. № 5450/2016 г., обнародвано в ДВ бр. 59 от 29.07.2016 г. От 02.08.2016г. е
действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. (обн.,
ДВ, бр. 60 от 2.08.2016 г., в сила от 2.08.2016 г., отменена с решение на ВАС).
Текстовете на чл. 3, ал. 3 и в трите наредби са идентични, като гласят, че при
работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00
ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки
24-часов период.
Съобразно чл. 31, ал. 2 от Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. (ДВ, бр.69 от 19.08.2014 г., отм. ДВ, бр.40 от
2.06.2015 г., в сила от 1.04.2015 г.). при сумирано отчитане на отработеното
време общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 ч. за отчетния период
се умножава по 0,143. В следващите две Наредби № 8121з-592/25.05.2015г. и №
8121з-776/29.07.2016г., приложими към процесния
период 01.04.2015г. до 30.11.2017г., липсва
изрична регламентация за преизчисляване на нощния труд в дневен. Доколкото
в последните две наредби е посочено, че отново се касае за сумарно отчитане на
работното време, но не е посочен алгоритъм за преизчисляване, е налице празнота
и следва да се приложи субсидиарно чл. 9 ал. 2 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, която гласи, че
при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, или коефициент 1,143. В противен случай би се
поставил държавния служител в МВР в неравностойно положение спрямо работниците
по трудови правоотношения, чиито правоотношения се регулират от КТ.
Следва да се има
предвид изричната разпоредба на чл.188, ал.2 от ЗМВР, съгласно която
държавните служители, които полагат труд за времето между 22,00 и 6,00 ч., се ползват със специалната закрила по Кодекса на труда.
Именно израз на тази специална закрила е и отчитане тежестта на нощния труд при
полагането му като част от отработеното време при сменния режим на работа. Трудовото законодателство дава право на работещите
да получат от една страна
завишено почасово заплащане за нощния
си труд, а от друга задължава
работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват
продължителността на работния ден. Когато последната е надвишена, се касае за положен
извънреден труд, който следва да бъде компенсиран. Това са две различни основания
за заплащането на допълнителни
възнаграждения.
По изложените
съображения исковата претенция за заплащане на извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените
часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. Относно размера на
претенцията, с оглед императивната разпоредба на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР – компенсиране с
възнаграждение извънреден труд до 70 часа на тримесечен период, подлежащия на
заплащане извънреден труд, положен от ищеца Н.С. възлиза на 215 часа и 34 мин.,
като дължимото за него и незаплатено от работодателя възнаграждение възлиза на
сумата от 1391,47лв. Следователно исковата претенция се явява изцяло
основателна и доказана.
На основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД, върху главницата следва да се присъди законната лихва при
забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата.
С оглед
основателността на главния иск по чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, се явява
основателна и акцесорната претенция за заплащане на
обезщетение за забава върху главницата за дължимо възнаграждение за положен
извънреден труд за процесния период, на основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД. Тъй като се касае за възнаграждение за труд, то
изискуемостта настъпва от установения при съответния работодател момент на
заплащане на трудовото възнаграждение.
В случая, видно от заключението на вещото лице, началният момент на забавата е
01.09.2016г. Размерът на обезщетението за забава върху сумата за извънреден
труд възлиза на сумата от 231,88лв., видно от заключението на вещото лице. Следователно и тази искова претенция
е основателна и доказана в пълния претендиран размер.
Като е стигнал до друг краен правен извод, първоинстанционният съд е постановил неправилно и
незаконосъобразно решение, което следва да се отмени и вместо него въззивният съд следва да постанови ново, с което да уважи
предявените искове.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца – въззивник се дължат в направените по делото пред двете инстанции
разноски, като своевременно насрещната страна е направила възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника му и пред двете
съдебни инстанции. Възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК е
основателно относно адвокатското възнаграждение за първата инстанция –
договорено и заплатено в размер на 800лв., като с оглед вида и цената на
исковете, липсата на фактическа и правна сложност на същите, съдът намира за
завишено по размер. Съдът ще редуцира размера на възнаграждението и ще присъди
на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на
400лв. Възнаграждението за въззивната инстанция е
договорено и заплатено в размер от 400лв., който съдът не намира за завишен и
ще го присъди изцяло.
С оглед изхода на спора, на
ответника в първоинстанционното производство – въззиваем
в настоящото, не се следват разноски.
Ответната страна – ОДМВР –
Сливен на основание чл.78, ал.6 от ГПК следва да заплати по сметка на СлРС дължимата държавна такса в размер на 105,66лв. и
направените от бюджета разноски за вещо лице в размер на 250лв. за
първоинстанционното производство и по сметка на СлОС
държавна такса за въззивното обжалване в размер на
52,83лв.
Следва да се отбележи, че
процедирането на районния съд по отношение на разноските на вещото лице е
неправилно, тъй като ищецът е освободен не само от държавна такса, но и от
разноски в производството на основание чл.83, ал.1, т.1 от ГПК, приложима по
аналогия в случая, с оглед ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Следователно,
първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта за разноските, като
се присъдят такива, съгласно посоченото от въззивния
съд.
Ръководен от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно Решение №260316/11.12.2020г., постановено по
гр.д.№4503/2019г.
по описа на Сливенски районен съд и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерството на вътрешните работи – Сливен, с адрес: гр.Сливен,
бул.“Ген. Скобелев“ №5 да заплати на Н.И.С. с ЕГН ********** ***, както следва: сумата от 1391,47лв. /хиляда триста деветдесет и
един лева и четиридесет и седем ст./, представляваща дължимо и незаплатено
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд от 215 часа и 34 мин. за
периода от 22.08.2016г. до 31.08.2019г., получен след преизчисляване на
часовете положен от ищеца нощен труд в дневен такъв с коефициент 1,143, ведно
със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 22.08.2019г.
до окончателното й изплащане и сумата от
231,88лв. /двеста тридесет и един лева и осемдесет и осем ст./, представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 01.09.2016г. до 31.08.2019г.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерството на вътрешните работи – Сливен, с адрес: гр.Сливен,
бул.“Ген. Скобелев“№5 да заплати на Н.И.С. с ЕГН ********** *** сумата
от 400лв., представляваща направени
пред първата инстанция разноски и сумата от 400лв., представляваща направени
пред въззивната инстанция разноски.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерството на вътрешните работи – Сливен, с адрес: гр.Сливен,
бул.“Ген. Скобелев“№5 да заплати в полза на съдебната власт по сметка на Сливенски районен съд държавна
такса за първоинстанционното производство в размер на 105,66лв. и направените
от бюджета разноски за вещо лице в размер на 250лв.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерството на вътрешните работи – Сливен, с адрес: гр.Сливен,
бул.“Ген. Скобелев“№5 да заплати в полза на съдебната власт по сметка на Сливенски окръжен съд
държавна такса за въззивното обжалване в размер на
52,83лв.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.