Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………24.10.2019 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми граждански състав
На………двадесет
и седми септември………….……..……..……..Година 2019
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Ралица Димитрова………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 6109…по описа за………….….…………2018 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание – 1/ по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК за сумата от 596,36 лв., представляваща неплатена главница по договор
за предоставяне на потребителски кредит № 5312882/01.11.2016 г., за сумата от
76,54 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 21.02.2017 г. –
11.07.2017 г., за сумата от 135,00 лв. такса разходи за събиране на просрочени
вземания, за сумата от 70,00 лв. такса разходи за дейност на служител, сумата
от 240,45 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
23.07.2017 г. – 20.03.2018 г., сумата от 240,45 лв. представляваща такса за
експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит и за сумата от 38,71 лв.
представляваща лихва за забава за периода 22.02.2017 г. – 01.13.2018 г., ведно
със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение.
Ищецът твърди, че е подал против ответницата В.П.Д.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на
което било образувано ч.гр.д. № 1047/2018 г., по описа на Старозагорски районен
съд и издадена заповед за изпълнение. Ответницата била уведомена за издадената
заповед за изпълнение при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е предявен настоящите обективно съединени
установителни искове срещу В.П.Д..
Ищецът сочи, че претендираните вземания вземане
произтичат от сключен между „Вива кредит“ ООД /кредитор/ и В.П.Д. договор за
потребителски кредит № 5312882/01.11.2016 г. В изпълнение на договора кредиторът
предоставил на ответницата потребителски кредит с размер 700,00 лв. и договорна
лихва в размер на 107,48 лв., като с подписване на договора за заем
заемателката удостоверила получаването на заемната сума.
Задължението на кредитополучателя било да върне
заемната сума ведно с начислените лихви, в сроковете и при условията, указани в
договора, на вноски, чиито брой, размер и падежи посочени в чл. 2, ал. 1 от
договора. Общата сума, която ответницата се задължила да върне била в размер на
807,48 лв., която съгласно клаузите на договора била платима на 18 броя месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 60,89 лв. Първата погасителна вноска била
дължима на 15.11.2016 г., а последната била с падеж на 11.07.2017 г.
Ищецът изяснява, че съгласно клаузите на договора,
ответницата се задължила в 3-дневен срок от подписване на договора за заем, да
предостави на ищеца обезпечение на задълженията й по договора, а именно -
поръчител физическо лице, което трябвало да представи на ищеца бележка от
работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи
на безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател
6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000,00 лв.; през
последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР или да има кредитна история
със статус не по- лош от 401 „Редовен"; да не е поръчител по друг договор
за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на
заемател или валидна банкова гаранция, която била издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на ответника по договора, която да
била валидна за целия срок на договора за заем. Предвид обстоятелството, че
ответницата не била представила на ищеца, нито едно от договорените
обезпечения, съгласно уговореното от страните, на същата била начислена
неустойка за неизпълнение в размер на 288,54 лв., за която страните били
постигнали споразумение да бъде разсрочена на 18 равни вноски, всяка в размер
на 16,03 лв., дължими на падежните дати на погасителните вноски по договора за
заем.
Отделно от това ответницата се съгласила, че преди
подписване на договора ще ползва допълнителна услуга по експресно разглеждане
на документите за одобрение на паричния заем, предоставяна от ищеца, което
обстоятелство било декларирано от нея в попълненото от нея ППЗ или форма за
онлайн кандидатстване или чрез средство за комуникация от разстояние. За
извършента от ищеца допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за
паричен заем, ответницата дължала такса в размер на 288,54 лв., за която
страните били постигнали споразумение, да бъде разсрочена на 18 равни вноски,
всяка в размер на 16,03 лв., включени били в размера на всяка погасителната
вноска и се дължали на падежните дати на погасителните вноски.
Така, общата погасителна вноска, която следвало да
заплати ответницата била в размер на 76,92 лв., която включвала вноската по
кредита, вноската по неустойката и вноска по таксата за експресно разглеждане
на искането за отпускане на кредит.
Въпреки това ответницата не била заплатила дължимия
паричен заем към ищеца в цялост, като ищецът признава, че била заплатена сума в
общ размер на 271,00 лв.
Поради забавата на ответницата тя дължала на ищеца и
такса разходи за събиране на просрочени задължения в размер на 135,00 лв.,
както и такса разходи за дейност на служител в размер на 70,00 лв. съгласно
тарифата на заемодателя. Освен това страните били постигнали съгласие, при
забава за плащане на някоя от погасителните вноски, ответницата да дължи
законна лихва за забава за всеки ден забава, като на това основание й било
начислено обезщетение за забава върху дължимите суми в общ размер на 38,71 лв.
за периода от 22.02.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда.
На 06.07.2017 г. между ищеца и „Вива кредит“ ООД било
подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 22.01.2013 г., по силата на което вземането на „Вива
кредит” ООД, произтичащо от договор за паричен заем № 5312882/01.11.2016 г.
било прехвърлено на ищеца. Ищецът сочи, че в качеството на цесионер се е задължил
от името на цедента и за своя сметка да изпраща уведомления за извършената
цесия, за което „Агенция за събиране на вземания” ЕАД имала изрично пълномощно
от „Вива кредит” ООД. Поради това до ответника било изпратено по реда на чл.
99, ал. 3 ЗЗД уведомление за извършената цесия с изх. № УПЦ-С-ВИВ/5312882 от
06.11.2018 г. чрез куриер, като писмото се върнало в цялост.
Към настоящата искова молба ищецът също е представил
заверено копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „Вива кредит“
ООД с изх. № У ПЦ-П-ВИВ/5312882 от 06.11.2018 г., за да бъдат връчени на
ответницата с исковата молба.
Моли съда да признае за установено, че ответницата му
дължи следните суми: 596,36 лв. - представляваща неизплатената главница; 76,54
лв. договорна/възнаградителна/ лихва, дължима за периода от 21.02.2017 г. до
11.07.2017 г.; 135,00 – такса разходи за събиране на просрочени вземания, 70,00
лв. – такса разходи за дейност на служител, 240,45 лева – такса за експресно
разглеждане на искане за отпускане на кредит за периода от 27.12.2016 г. до
11.07.2017 г.; 240,45 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за периода от 27.12.2016 г. – 11.07.2017 г.; 38,71 лв. - лихва /обезщетение/ за
забава, дължима за периода от 22.02.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателно погасяване на дълга.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответницата, чрез назначения й особен представител, е подала отговор на
исковата молба, като заема позиция за неоснователност на исковите претенции.
Твърди, че между ищеца и ответницата не съществували твърдените в исковата
молба отношения, като ищцовото дружество не било кредитор на ответницата.
Оспорва твърденията, че ищецът бил кредитор на ответницата и че бил встъпил в
правата на кредитор въз основа на валидно правно основание, както и че бил
придобил права върху конкретното вземане, тъй като цесията не била съобщена на
ответницата. За да бъдела така направената искова претенция основателна
следвало да се установи наличието на валиден договор за прехвърляне на вземания
/цесия/, както и съобщаване прехвърлянето на вземането на длъжника. Твърди, че
не било спорно по делото и се установявало от представените писмени
доказателства наличието на сключен договор за прехвърляне на вземания - цесия,
по силата на който вземането на „Вива кредит“ ООД, произтичащо от договор за
паричен заем №5312882/01.11.2016г. било прехвърлено в собственост на ищеца по
делото - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, но цесията не породила своето
действие спрямо длъжницата, тъй като същата не била уведомена, както
предвиждала разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомяване не било възможно и
чрез връчване на исковата молба и приложенията към нея на назначения от съда
особен представител поради спецификата на представителната власт, която не
включвала право да се приемат материални изявления. Позовава се на съдебна
практика на ВКС и Старозагорски окръжен съд.
В случая длъжникът не бил валидно уведомен от цедента
за прехвърляне на вземанията му на нов кредитор - ищецът, поради което правата
на последния, да търси вземанията си от длъжника по процесния договор, не били
консолидирани, непротивопоставими били на длъжника и цесионерът не можел да
претендира изпълнение на задълженията по процесния договор за паричен заем.
Моли за отхвърляне на исковете.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се
явява и не се представлява. Депозира молба, с която заявява, че поддържа
исковата молба и няма възражения по доклада. Моли съда да уважи предявените искове
и да му присъди направените разноски.
В съдебното заседание особеният
представител на ответницата адв. И. заема становище за неоснователност на
исковете.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно между
страните по делото, че между „Вива кредит“ ООД, като
кредитодател, и ответницата В.П.Д., като кредитополучател,
е сключен на 01.11.2016 г. договор за потребителски кредит № 5312882,
като сумата по кредита била реално предоставена от кредитора и усвоена от
длъжницата /така и т. 2 от констативната част на заключението на съдебно-счетоводната
експертиза/, както и че между „Вива кредит“ ООД и ищецът бил сключен договор за
цесия от 06.07.2017 г.
Съгласно представения по делото договор за потребителски
паричен кредит № 5312882/01.11.2016 г., сключен между „Вива кредит“ ООД и ответницата
В.П.Д., страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на 700,00 лв., с
фиксиран годишен лихвен процент 40,27%, и начин на връщане: 18 месечни вноски,
всяка от които по 60,89 лв., с краен срок на погасяване – 11.07.2017 г., с
уговорени такса за разглеждане на кредита 240,45 лв. В чл. 2, ал. 1 от договора
са посочени падежите на отделните вноски и размерите на главницата, договорната
лихва и таксата за експресно разглеждане на кредита.
Представени са също по делото рамков договор от
22.01.2013 г. за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „Вива
Кредит“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, като съгласно Приложение 1
от 06.07.2017 г. към индивидуалния договор, вземането на „Вива кредит“ ООД, произтичащо
от договор № 5312882/01.11.2016 г. с длъжник - ответницата, е било прехвърлено
на ищеца, с отбелязване, че прехвърлената главница е 700,00 лв., а общият дължим
остатък е в размер на 1358,56 лв. „Вива кредит“ ООД е упълномощило „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД в качеството си на цесионер по договора за
прехвърляне на вземания от 06.07.2017 г. от свое име и за своя сметка да
уведоми длъжниците за извършената цесия /така пълномощно, на л. 26 от делото/.
До ответницата е било изпратено от „Вива кредит“ ООД чрез „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ВИВ/5312882 от 06.11.2018 г.
за станалата продажба, за задължението на длъжника към дата 06.11.2018 г. и
ответницата била поканена да заплати сумата посочена в писмото до пет дни от
получаване на писмото или да се свърже с цесионера.
От обратна
разписка към товарителница /л. 28/ се установява, че писмото е било
доставено – налице са две имена и
подпис на ответницата на получател. Следователно на 13.11.2018 г.
ответницата е била уведомена за извършената цесия, което съдът установи от
доказателствата по делото независимо от нетипичното процесуално поведение на
ищеца, заблудило и особения представител на ответната страна. Този документ не е оспорен по делото от гл.
точка на неговата автентичност и съдът няма основание да приеме, че същият не
носи подписа на ответницата по делото, тъй като съдът няма правомощие да
открива производство по оспорване на документи или да приеме, че същите са
неистински без тези документи да бъдат оспорени от страна по делото. Това е така, защото по същността си
оспорването по реда на чл. 193 ГПК е предявяване на инцидентен установителен
иск за установяване неистинност на документ /така Тълкувателно решение № 5/18.10.2012
г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГТК/, а съдът не предявява искове.
От заключението на назначената по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че непогасената главница възлиза
на 596,36 лв., непогасената договорна лихва за периода 21.02.2017 г. –
11.07.2017 г. възлиза на 76,54 лв., непогасената лихва за забава за периода
02.04.2018 г. – 01.11.2018 г. възлиза на 53,67 лв., непогасената сума такса
разходи за събиране на просрочени вземания е 135,00 лв., непогасената сума
такса разходи за дейност на служител е 70,00 лв. и непогасената сума неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за периода 23.07.2017 г. – 20.03.2018
г. е 240,45 лв. От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установи, че ответницата е заплатила по
договора за кредит сумата общо в размер на 271,00 лв./ пет погасителни вноски/.
От приложеното ч.гр.д. № 5523/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу В.Д. заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за сумите: сумата от 700,00 лв., представляваща
неплатена главница по договор за предоставяне на потребителски кредит с №
5312882/01.11.2016 г., за сумата от 76,54 лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода 21.02.2017 г. – 11.07.2017 г., за сумата от 135,00 лв. такса
разходи за събиране на просрочени вземания, за сумата от 70,00 лв. такса разходи
за дейност на служител, сумата от 240,45 лв. неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 23.07.2017 г. – 20.03.2018 г., сумата от 240,45
лв. представляваща такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на
кредит и за сумата от 38,71 лв. представляваща лихва за забава за периода
22.02.2017 г. – 01.13.2018 г., ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, както и за
разноските по заповедното производство в размер на 27,95 лв. за държавна такса
и 75,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Тъй като длъжницата не е била
открита на известните й адреси, съобщението до нея е било приложено по делото,
на основание чл. 47, ал. 5 и ал. 6 ГПК и съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК и в
изпълнение на дадените от заповедния съд указания, заявителят е предявил
настоящите искове за установяване на вземанията по заповедта.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
„Вива кредит“ ООД представлява финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно на страните по делото, че „Вива кредит“ ООД и
ответницата са били в договорни правоотношения възникнали от договор за
потребителски кредит № 5312882/01.11.2016 г. и заемната сума е била предоставено
на ответницата. Представеният по делото договор за паричен кредит, установява
възникналото заемно правоотношение между кредитора „Вива кредит“ ООД и
кредитополучателката – ответница, по силата на което ответницата е получила
сумата в размер на 700,00 лева и се е задължила да я върне, заедно с договорна
лихва в общ размер на 107,48 лв., еднократна такса за разглеждане на кредита.
Представеният по делото договор установява всяка погасителна вноска какво
вземане включва и в какъв размер /л. 4-6 от делото/. Не е спорно, че крайният
срок за изпълнение на договора е 11.07.2017 г., а се установи, че ответницата е
извършила плащане на първите пет погасителни вноска. Поради това са й били
начислени неустойка и такси по договора за потребителски кредит - 135,00 лв.
такса разходи за събиране на просрочени вземания, 70,00 лв. такса разходи за
дейност на служител, 240,45 лв. неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода 27.12.2016 г. – 11.07.2017 г.
След като по делото се установи възникналото валидно
облигационно правоотношение между „Вива“ ООД и кредитополучателката –
ответница, предоставяне на заемната сума в размер на 700,00 лв. и настъпилата
изискуемост на задълженията по договора преди да се произнесе по размера на
дължимите суми по договора, следва да се даде отговор на въпроса дали надлежно
е цедирано вземането на ищеца, с оглед оспорванията, направени от особения
представител на ответницата.
За настоящия съд е повече от очевидно /въпреки процесуалните
позиции на страните, които практически пренасят на друга плоскост правния спор
поради различното приемане на фактите от тях и игнориране на други важни за
делото факти/, че още преди образуване на производството ответницата е била
уведомена за извършената цесия. Това се установява от неоспореното писмено
доказателство – л. 28 от делото, което е обратната разписка към писмо изх. №
УПЦ-С-ВИВ/5312882 от 06.11.2018 г., като обратната разписка без съмнение носи
имената и подписа на ответницата. Както подробно се изясни по-горе без
оспорване от страна на ответника съдът няма правомощие да приеме, че документът
е неавтентичен, както и няма правомощие служебно да открива производство по чл.
193 ГПК. Следователно ответницата е получила уведомлението за извършената цесия
и поканата за доброволно изпълнение и всички възражения в тази връзка в
отговора на исковата молба се явяват неоснователни /макар съдът да ги споделя принципно/.
След като по делото се установи възникналото валидно
облигационно правоотношение между „Вива Кредит“ ООД и кредитополучателката –
ответница, предоставяне на заемната сума в размер на 700,00 лв., и валиден
договор за цесия, вкл. и надлежно уведомяване на длъжницата за него, следва се
прецени дали претендираните суми са дължими.
Като потребител ответницата разполага със защитата
срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е
налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по
т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която задължава първоинстанционният и
въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или
правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка
дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №
384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение №
751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС/. Но дори и без
наличието на специалната потребителска закрила съдът е длъжен и служебно да
изследва този въпрос, когато данните по делото индицират наличието на порок на клаузите
- вж. в този смисъл решение № 178/26.02.2015 г. на ВКС по т.д. № 2945/2013 г.,
II т.о., както и мотивите към Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. на ВКС по
тълк. дело № 1 от 2009 г. на ОСТК. Преценката за нищожност в коментирания
аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
В изпълнение на служебните си задължения за преценка
наличието на неравноправни клаузи съдът намира, че по отношение на
претендираната неустойка, разходите за извънсъдебно събиране на кредита,
таксата разходи за дейност на служител и таксата за експресно разглеждане е налице
нищожност на договора поради следните съображения:
1/ по отношение на неустойката - Според разпоредбата
на чл. 9 ЗЗД страните могат свободно за определят съдържанието на договора.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка обаче е ограничена от същата тази
разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
В конкретния договор за заем било уговорено, че в
тридневен срок от сключване на договора заемателят ще предостави на заемодателя
две физически лица – поръчители, както и конкретно посочени доказателства за
тяхната финансова надеждност, в противен случая се начислява неустойка в размер
на 240,45 лв. – около 40% от заемната
сума – 700 лв. Дори само така съпоставени тези суми водят до извода за излизане
на неустойката от нейните присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като води до неоснователно обогатяване. Императивната разпоредба на
чл. 33, ал.1 ЗПК, повелява, че при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху платената в срок сума за времето на забавата, а по ал. 2 –
само законната лихва, т.е. посочената клауза се намира в пряко противоречие със
закона. Предпоставка за начисляване на неустойката е забавата на длъжника, след
настъпване на неговата забава му се възлага още едно задължение /макар, че обикновено
даването на обезпечение предпоставя отпускането на кредита/ и това директно
противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Освен това съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /в този смисъл е и
Решение на Съда на ЕО /първи състав/ от 14 юни 2012 г. по дело C-618/10 /Banco
Español de Crédito SA/. Неравноправността на клауза в договора,
сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката
или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото
сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора
или на друг договор, от който той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата
на чл. 143, т. 5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка – в случая около 40 % от
заемната сума. Законът - чл. 143, т.
5 ЗЗП не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху
нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. В този
смисъл е налице и постановена съдебна практика по аналогични искания –
определение № 232/19.06.2018 г. на Силистренски окръжен съд по в.ч.т.д. №
86/2018 г., определение № 401/05.06.2018 г. на Ловешки окръжен съд по в.ч.гр.д.
№ 209/2018 г. определение № 177/8.05.2018 г. на Силистренски окръжен съд по в.
ч. т. д. № 56/2018 г., определение от 2.05.2018 г. на Силистренски окръжен съд
по в.ч.т.д. № 49/2018 г., определение № 27/ 22.01.2018 г. на Силистренски
окръжен съд по в. ч. т. д. № 206/2017 г. и мн. др. Доколкото в случая размерът
на неустойката от 240,45 лева е еквивалентен на 40 % от заетата сума от 700
лева, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция.
Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски и
мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с изпълнение или
неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този
начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в договора, тази неустойка
по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и
го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени
изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на
принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата
на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора
въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по
кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона
за потребителския кредит /ЗПК/ при определяне ГПР - неустойката представлява 40%
от заетата сума. Категорична е и разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗПК, която
повелява, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
платената в срок сума за времето на забавата, а по ал. 2 – само законната
лихва. Независимо от произхода на сумата за неустойка, която в случая е
договорна, законодателят е разпоредил, че тя не се следва в случай на сключен
потребителски кредит, какъвто несъмнено е и настоящия, като се намира и в
противоречие с чл. 143, т. 5 ЗЗП /така и определение № 576/25.07.2017 г. на
Ловешки окръжен съд по в. ч. гр. д. № 422/2017 г./.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на
неустойката, за неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо
да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността
следва да бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на
значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя. /така
решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т.о.,
определение № 1346 от 27.06.2018 г. на Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1320/2018 г./. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено
несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до
тяхната нееквивалентност, както и и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по
който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не
е определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора,
в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към
поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи
в определения тридневен срок информация. Характерът на информацията е свързан и
с получаване на информация от различни държани институции /за неплатени
осигуровки, трудова заетост, кредитна история свързана със справка от БНБ/,
като срока /тридневен/ за събирането на тази информация не отчита сроковете по
АПК за отговор на отправени евентуални запитвания, които са с доста по-голяма
продължителност. Изискванията свързани с кредитната история на поръчителя и
данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със затруднения –
в тази връзка следва да се подчертае, че да се вменява на кредитополучателя
да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател или поръчител по друг
кредит с кредитора „Вива кредит“ ООД, който разполага с тази информация, се
намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази
информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който
предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения за да
извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези
задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за
изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да
възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Съдът намира, че дори само поради
тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от
функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна поради противоречие
с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно
решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Отделно от това съдът намира, че главното задължение
на заемателя по договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на
обезпечение. Поставя се обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за
кредитора при неизпълнение на задължението за даване на обезпечение на
заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети очакваните от
неизпълнение вреди, при наличие и на доброволно изпълнение по договора за заем.
Очевидно е, че вредите при липса на обезпечение биха се изразили в затруднения
за кредитора да събере вземанията си доброволно и разходи за принудителното им
събиране, в това число воденето на съдебни дела и разноски в изпълнително
производство. Съдът намира, че уговорената парична неустойка в размера на 40%
от заетата сума, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото
време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране, т.к. те
са дължими на кредитора както в исковото така и в изпълнителното производство.
Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води
до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на
разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод,
че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне
на закона. В случай, че кредиторът е искал да обезпечи по-добре задължението
си е следвало да отпусне заема едва след намирането на поръчители /още повече,
че става въпрос за кратък тридневен срок за намирането им/.
Отделно от дотук изложеното съдът намира, че в случая
уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение чрез
намиране на поръчители, излиза извън присъщата й обезщетителна функция.
Проявлението на тази функция е компенсиране на кредитора за вредите от
неизпълнението /пълното или неточно изпълнение с оглед характеристиките време,
количество и качеството/ чрез получаване на благото от неустойката. Вредите за
кредитора от неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит
се проявяват с неосигуряване на следните дължими престации - за връщане на
предоставените в заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за
тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената между страните
неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди от неизпълнение
на задълженията по договора, а евентуални такива от непредставянето на
обезпечение чрез поръчителство, затова тя надхвърля обезщетителната й функция.
Неустойката в случая е свързана единствено с неизпълнение на задължението на
кредитополучателя за осигуряване на поръчител. Предвид акцесорния характер на
това задължение, неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни
последици, а единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Такъв
механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът е поел риск да
отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Налице е противоречие с
принципа на добросъвестността, защото уговорката за неустойка е свързана с
реално неизпълними задължения. Кредиторът разполага с достатъчно много
източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя /чл. 16 ЗПК/, и ако оценката му е лоша, той може да откаже да
предостави кредит /чл. 18 ЗПК/, вместо да сключи договора за потребителски кредит.
2/ по отношение на таксите за дейност на служител и за
разходи за извънсъдебно събиране на кредита - съдът намира, че тази договорна
клауза, от която произтичат вземанията за такси директно противоречи на чл. 33,
ал. 1 ЗПК. Твърденията в заявлението сочат, че уговорената предпоставка за
начисляване на такси и разходи е единствено забавата на длъжника. Срещу тези
такси не се дължи никакво поведение, както се твърди в исковата молба /самата
Тарифа на която се позовава ищецът дори не е представена по делото/, а
точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. Според цитираната разпоредба, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата /чл. 33, ал. 1 ЗПК/. Ето защо валидността на уговорките, от
които произтичат вземанията за такса за разходи в размер на 70,00 лв. и такса разходи в размер на 135,00 лв., преценени с
оглед на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, води до извод за тяхната нищожност.
Освен това конкретните уговорки противоречат и на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която
също е с императивен характер. От изложеното в исковата молба не се установява
да е изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират
такси да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Кредиторът може да събира само такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит /чл. 10а, ал. 1 ЗПК/. Таксите и
разноските са основани на забавата на длъжника, която е последица от договорно
неизпълнение и не съставлява допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. При това става ясно, че това не е
никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото
наименование прикрива истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за
вреди от забавата. В действителност таксата нараства с всеки ден забава, като
нейното начисляване не е свързано с извършване на каквото и да е действие или
разноски.
3/ по отношение на таксата за експресно разглеждане на
отпускане на кредит – съдът намира, че тази претендирана сума за
експресно разглеждане на документи също не се дължи от длъжницата. Клаузата в договора за заплащане на такса за
експресно разглеждане на документи противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, забраняващ заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тя
нарушава и добрите нрави, тъй като тази такса надхвърля с 1/3 размера на
отпуснатия кредит /в заявлението е посочено, че тя е в размер на 240,45 лв./. В случая
не е приложима нормата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, допускаща събиране от потребителя на такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, тъй като таксата е
начислена след като кредитът е вече отпуснат и е свързана с основното
задължение на кредитора- предоставяне на заем, а допълнителните услуги не
трябва да са свързани с него /така определение № 896/07.12.2018 г. на Ловешки
окръжен съд по в.ч гр.д. № 550/2018 г. – дело на същия заявител/. Освен
това в императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е установено, че
събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на
кредита не е допустимо да се изисква. Предвид твърденията на заявителя съдът
установява, че към момента на сключване на договора за кредит претендираната
сума за експресно обслужване на кредита 240,45 лева е била фиксирана по размер, значително надвишава
размера на този вид такси и по същество, съставлява над 1/3 от главницата и
цели недължима облага на кредитора /така определение № 924/20.12.2018 г. на
Ловешки окръжен съд по в.ч.гр.д. № 549/2018 г., определение № 908/12.12.2018 г.
на Ловешки окръжен съд по в.ч.гр.д. № 538/2018 г., определение № 34/ 17.01.2019
г. на Ловешки окръжен съд по в.ч.гр.д. № 582/2018 г./. В определение № 870/29.11.2018
г. на Ловешки окръжен съд по в.ч.гр.д. № 540/2018 г. също е прието, че така
фиксирана по размер 1/3 от размера на получения заем в случая сумата 240,45 лв. е
нееквивалентна с оглед предоставената в заем сума и се касае за неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, следователно нищожна на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Отделно от всичко гореизложено и в рамките на
проверката за неравноправни клаузи съдът намира, че доколкото договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално
императивното правило на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал. 1
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че въведените с договор
за паричен заем № 5312882/01.11.2016 г. клаузи за начисляване на неустойка за
неизпълнение на задължение и трите такси, по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято
дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед
изложеното съдът приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като
преследват забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за
забава. Поради това те не пораждат права и задължения за страните, респективно
в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания.
Предвид гореизложеното, се налага извода, че
ответницата дължи на ищеца следните суми: сумата от 596,36 лева – неизплатена
главница по Договор за паричен заем № 5312882/01.11.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда,
сумата от 76,54 лв., представляваща договорна лихва за периода от 21.02.2017 г.
до 11.07.2017 г. и сумата от 38,71 лева лихва за забава за периода от
22.02.2017 г. до 01.03.2018 г. /вещото лице е установило по-висока размер на
лихвата за забава, но съдът ще присъди само претендирания – чл. 6 ГПК in fine/.
Следва да бъдат отхвърлени като неоснователни исковите
претенции за сумата от 240,45 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, за сумата от 240,45 лв. – такса за експресно разглеждане на кредит,
70,00 лв. такса разходи за дейност на служител и сумата от 135,00лв. – такса разходи
за събиране на просрочени вземания.
При този изход на
делото, с оглед задължителното тълкуване на закона, дадено в т. 12 от
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г.
по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска по чл. 415, ал.1 от ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Предвид изхода
по настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната
помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ вр. чл. 78,
ал.1 ГПК, основателна се явява претенцията на ищеца за присъждане на
направените по делото съдебни разноски за доплатена държавна такса, за
юрисконсултско възнаграждение,
възнаграждение за вещо лице и за особен представител, както и за присъждане на
направените в заповедното производство разноски за платена държавна такса и за
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, които следва да бъдат
възложени в тежест на ответника съразмерно уважената част от иска както следва: в размер от 426,68 лв. – разноски в
исковото производство и в размер от 52,42 лв. – разноски в заповедното производство.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иска с правно основание
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, по отношение на В.П.Д. с ЕГН: **********
и адрес: *** съществуването на вземането на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от
Николина Станчева и Мартин Деспов, за сумата от 596,36 лв. /петстотин деветдесет
и шест лева и тридесет и шест стотинки/, представляваща неизпълнено задължение
за главница по договор за предоставяне на паричен заем № 5312882/01.11.2016 г.,
сумата от 76,54 лв. /седемдесет и шест лева и петдесет и четири стотинки/
неплатено парично задължение за договорна лихва за периода от 21.02.2017 г. до
11.07.2017 г., както и сумата от 38,71
лв. /тридесет и осем лева и седемдесет и една стотинки/ лихва за забава за
периода от 22.02.2017 г. до 01.03.2018 г., заедно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 01.03.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 629/06.03.2018 г. по
ч.гр.д. № 1047/2018 г. по описа на Старозагорски районен съд.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, предявен от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Николина Станчева и Мартин
Деспов, за признаване за установено по отношение на В.П.Д. с ЕГН: ********** и адрес: *** , че дължи на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД следните суми: 240,45
лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 27.12.2016
г. – 11.07.2017 г., 240,45 лв. – такса за експресно разглеждане на кредит за
периода 21.02.2017 г. – 11.07.2017 г., 70,00 лв. такса разходи за дейност на
служител и 135,00лв. – такса разходи за събиране на просрочени вземания, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК № 629/06.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1047/2018 г. по описа на Старозагорски
районен съд, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.П.Д. с ЕГН: **********
и адрес: ***, да заплати на„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от Николина Станчева и Мартин Деспов, сума в размер на 426,48
лв. /четиристотин двадесет и шест лева и четиридесет и осем стотинки/,
представляваща част от направените в исковото производство съдебни разноски за
доплатена държавна такса, за юрисконсултско възнаграждение, възнаграждение за
вещо лице и за особен представител, както и сума в размер на 52,42 лв.
/петдесет и два лева и четиридесет и две стотинки/, представляваща част от
направените в заповедното производство по ч.гр.д. № 1047/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд съдебни разноски за платена държавна такса и за
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: