РЕШЕНИЕ
№ 145
гр. Раднево, 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на единадесети
декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Цветанов
при участието на секретаря Росица Д. Д.а
като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело №
20255520100519 по описа за 2025 година
Предявени са отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1 ЗПК и
чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК и насрещен иск по чл. 9 ЗПК, съединен с
евентуален иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.
Производството е образувано по искова молба на С. П. Д., действащ чрез
Д. Г., вписан в АК-Ловеч, срещу „Стик-Кредит“ АД, с която се предявяват
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 22 ЗПК вр. чл. 10а
ЗПК и чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК.
Ищецът твърди, че между него в качеството на кредитополучател и
„Стик-Кредит“ АД в качеството на кредитодател е сключен договор за
паричен заем № *** от *** г., по силата на който „Стик-Кредит“ АД е
следвало да предостави парични средства в размер на 1000 лева на С. П. Д., а
той от своя страна да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва. Твърди, че
на 21.07.2025 г. ищецът е упражнил правата си по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК като е
отправил искане към кредитора да му бъде предоставено извлечение за
извършените и предстоящи плащания по процесния договор за заем, като
ответното дружество е изпратило извлечение, от което били видни
претендираните от ищцата суми. Твърди, че в случая ответното дружество
1
претендирало 4678,56 лв. по процесния кредит с главница от 1000 лв. Счита,
че в договора за кредит кредиторът е включил клауза, с която доверителят му
се задължил да предостави в изключително кратък срок практически
невъзможно за предоставяне обезпечение от потребител, ползващ се от
услугите на т.нар. „бързи кредити“, а именно – банкова гаранция или няколко
поръчители при изключително завишени условия. Твърди, че в резултат при
непредоставяне на това обезпечение на потребителя се начислявала неустойка
в огромни размери, която макар и именувана неустойка е по същество скрита
възнаградителна лихва. Твърди, че тази конструкция за оскъпяване на
потребителски кредит чрез скрити лихви, именувани като неустойки, за да не
бъдат включени в ГПР е служебно известна на съда, както и фактът, че същата
е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, каквато е и
константната съдебна практика по договори за кредит с този ответник.
Твърди, че претендираните 3678.56 лв. от общо претендираните 4678.56 лв. са
недължими предвид недействителността на договора за заем и разпоредбата
на чл. 23 ЗПК. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да
установи недействителност на договор за паричен заем № *** от *** г., като
изцяло недействителен поради нарушаване на закона на няколко основания.
Претендира разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Стик-Кредит“
АД, действащо чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Н., У., М.“, код по
БУЛСТАТ *****, чрез адвокат Х. М. – САК, в който взема становище за
неоснователност на иска. Твърди, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, а
неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за
заем, договорена била да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
заемателя. Твърди, че евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна, то
същата следвало да се счита изначално за неуредена между страните,
респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя
не е включена в ГПР били неоснователни. Твърди, че валидността на договора
за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са
валидно уговорени в изискуемата от закона форма, като са покрити всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 ЗПК, както и с тези на ЗПФУР. Излага допълнителни фактически и
2
правни съображения за действителност на договора за кредит. Иска
отхвърляне на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Стик-Кредит“ АД, действащо чрез
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Н., У., М.“, код по БУЛСТАТ *****, чрез
адвокат Х. М. – САК, предявява срещу ищеца С. П. Д. насрещен иск с правно
основание чл. 9 ЗПК, а в условията на евентуалност по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за сумата от 1000 лв. Твърди, че не спорят, че ищецът е
усвоил преведената му сума в размер на 1000 лева по договор за паричен заем
№ *** от *** г. Твърди, че съгласно чл. 1 от договора и от погасителния план,
неразделна част от договора, кредитополучателят се е задължил да върне
главницата за срок за 12 месеца при лихвен процент от 36% на месечни
падежи, посочени в погасителния план с първа вноска на 06.11.2024 г. и
последна вноска на 06.10.2025 г. Твърди, че ищецът не е върнал заетата сума в
размер на 1000 лв., не е дал обезпечението, което се е задължил да даде, не е
правил никакви плащания по договора за заем. Твърди, че към настоящия
момент С. П. Д. бил в просрочие на 10 вноски по кредита с падежи, както
следва: 06.11.2024 г., 06.12.2024 г., 06.01.2025 г., 06.02.2025 г., 06.03.2025 г.,
06.04.2025 г., 06.05.2025 г., 06.06.2025 г., 06.07.2025 г. и 06.08.2025 г., което
било основание кредиторът да упражни правото си по чл. 26, ал. 1 от договора
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Твърди, че задължението на
ответника по насрещния иск било в размер на 5088,96 лева, от които 1000,00
лева главница, 254,46 лева възнаградителна лихва, 1406,42 лева договорна
неустойка и 2428,08 лева други разходи. Поради това иска постановяване на
решение за осъждане на ответника на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да заплати на
„СТИК – КРЕДИТ“ АД сумата от 1000 лева, представляваща неизплатено
задължение за главница по договор за паричен заем № ***/*** г., ведно със
законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
плащане, а при условията на евентуалност, в случай че се приеме, че
процесният договор е недействителен в цялост, на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК да бъде осъден С. П. Д. да заплати на „СТИК –
КРЕДИТ“ АД сумата от 1000 лв., представляваща неизплатената чиста
стойност на кредита по договор за паричен заем № ***/*** г., ведно със
законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
плащане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от С. П. Д.,
3
действащ чрез Д. Г., вписан в АК-Ловеч, в който взема становище, че
насрещният иск е неоснователен. Излага подробни съображения за
недействителност на договора за кредит и за неравноправност на клаузи от
същия. Иска отхвърляне на насрещния иск като неоснователен.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С протоколно определение от 11.12.2025 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между С. П. Д. в качеството на кредитополучател и
„СТИК – КРЕДИТ“ АД в качеството на кредитодател е сключен договор за
паричен заем № ***/*** г.при условията на ЗПК и ЗПФУР, по силата на който
„СТИК – КРЕДИТ“ АД е следвало да предостави парични средства в размер
на 1000 лева на С. П. Д., а тя от своя страна да ги възстанови ведно с
възнаградителна лихва; усвояване на сумата от 1000 лв. от
кредитополучателя; годишният лихвен процент на заема е 36 %.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест като не е възложил на ищеца да докаже по исковете
други спорни факти /спорните въпроси са правни/.
Ответникът следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на
клаузите от договорите за кредит, чрез доказване на твърдените в отговора
факти за това.
С оглед установените безспорни факти е видно, че между ищеца С. П. Д.
в качеството на кредитополучател и „СТИК – КРЕДИТ“ АД в качеството на
кредитодател е сключен договор за паричен заем № ***/*** г.при условията
на ЗПК и ЗПФУР, по силата на който „СТИК – КРЕДИТ“ АД е следвало да
предостави парични средства в размер на 1000 лева на С. П. Д., а той от своя
страна да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва, както и че сумата от
1000 лв. е усвоена от кредитополучателя С. Д., а годишният лихвен процент
на заема е 36 %.
Сключеният между страните договор за кредит попада под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено
изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит.
4
Съдът намира клаузата на чл. 28 вр. чл. 19 от договора за кредит /л.43-
46/ за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение за нищожна като противоречаща и заобикаляща закона,
нарушаваща добрите нрави и като неравноправна клауза, за която съдът следи
и служебно /чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори/.
Клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се
предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да
бъде събрано. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с
добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели
само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е
настоящият случай и съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД (т.3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011, ІV
г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.).
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. От съдържанието на процесния
договор е видно, че размерът на уговорената неустойка възлиза на значителна
част от заемната сума за срока на целия договор. Предвидено е още
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка
5
вноска по договора. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването
на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем
към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните
вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за
неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и
излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът
на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма
адекватен критерий за преценка на това надвишение, доколкото се посочи, че
процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един
вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното
задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително със значителна сума спрямо предоставената главница. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26,
ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение
за неустойка.
Допълнителен аргумент за нищожността на клаузите, с които е
6
уговорена тази неустойка може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО,
доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От
член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 става ясно,
че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 на СЕС по
повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид това клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на двама поръчители
или банкова гаранция, което задължение става изискуемо след неизпълнение
на договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му, да се отпусне
7
кредитът, която практика би съответствала на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона
за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. В горния смисъл е
и вече утвърдената съдебна практика – определение № 1054/20.11.2019 г. по
в.ч.г.д. № 1592/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение № 1/02.01.2020 г. по
в.ч.г.д. № 1684/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение № 734/30.08.2019 г.
по в.ч.г.д. № 1379/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение № 585/16.07.2019 г.
по в.ч.г.д. № 1286/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение № 584/16.07.2019 г.
по в.ч.г.д. № 1290/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение № 574/12.07.2019 г.
по в.ч.г.д. № 1282/2019 г. на ОС-Стара Загора.
С оглед на това съдът намира, че процесните клаузи за неустойки са
нищожни клаузи.
Отделно от горното, липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10,
ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност
на същия. В случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит задължителна следва да
съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посоченият размер/. Съобразно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
8
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на
всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин
да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение, включително и разходите,
които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита. В случая в
договорите за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При липсата
на данни за наличие на други разходи по кредита, освен договорните лихви,
при лихвен процент от 36 % по кредита, не става ясно как е формиран ГПР от
42,58 %. Това се равнява на липса на посочен ГПР.
Следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалният ГПР, което
възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не надхвърля
петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като
абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от
потребителя е нарушено императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Посочената разпоредба има за цел да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
потребителя във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е и изискването
на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е въведено
изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл.
22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
Следва да се отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че
ако в ГПР беше включена неустойката по чл. 28 вр. чл. 19 от договора в размер
на 1406,42 лв. /виж л. 38 от делото, което е в размер около 140 % от стойността
на кредита от 1000 лв./, то размерът й неминуемо би надхвърлил многократно
максимално определения праг на ГПР, инак посочен в договора ГПР като
9
стойност от 42,58 % с прибавени съответно около 140 % се явява стойност от
183 %. Подобни неустойки за получен потребителски кредит противоречи не
само на българските закони, в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19,
ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Следва да се добави също, че в случая става въпрос за кредит, по който
се иска задължително обезпечение от кредитополучателя съгласно чл. 5 и чл. 6
от договорите, което съгласно трайната съдебна практика при уговорен
максимален размер на ГПК, прави договора за недействителен съгласно чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД като заобикалящ добрите нрави.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит, сключени между ищеца и ответника се явява недействителен на
няколко основания - чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК и чл.
22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици.
Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 25 от 23.01.2023 г.
по в.т.д. № 462/2022 г. на ОС-Стара Загора, 2 търговски състав, и решение №
396 от 07.12.2023 г. по в.т.д. № 349/2023 г. на ОС-Стара Загора, 2 търговски
състав, както и много други на ОС-Стара Загора и ВКС.
Следва изрично да се посочи т.1 на решение от 13 март 2025 година по
дело C‑337/23, постановено по повод преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд, с което СЕС даде
задължително за всички съдилища на страните-членки тълкуване на
разпоредби от европейското право в следния смисъл: чл. 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в
смисъл, че допуска преценката за евентуално неравноправен характер на
клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на
поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение
че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за
да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е
дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за
поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. В случая се
10
изискват по двата договора именни такива обезпечения, които задължения са
скрепени с неустойки.
С решение от 13 март 2025 година по дело C‑337/23, постановено по
повод преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд, СЕС даде задължително за всички съдилища на
страните-членки тълкуване на разпоредби от европейското право в следния
смисъл, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Тоест посочената
неустойка за недадено обезпечение следва да бъде включено в ГПР по
договора за кредит, което е в пълен унисон с горните фактически разсъждения
и правни изложения за многократното увеличаване на цената на
възнаграждението по кредита. В случая е безспорно и очевидно
обстоятелството, че в ГПР по договора за кредит не е включена неустойката за
недадено обезпечение.
В същото решение от 13 март 2025 година по дело C‑337/23 се
постанови, че, чл. 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Редом с горното решение на СЕС, следва да се отчете и предходно
негово решение от 21 март 2024 г. по дело C‑714/22, в което беше дадено
идентично задължително тълкуване по повод и на допълнителни разходи по
договора за кредит, свързани с допълнителни услуги за приоритет при
разглеждане на искането за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер. Тоест
подходът на СЕС е идентичен и във всички случаи кредитополучателят дължи
11
връщане само на чистата стойност на кредита.
В ЗПК има специална уредба в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която
посочва, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
По отношение на насрещния иск по чл. 9 ЗПК, същият е неоснователен
на горните съображения, поради пълна недействителност на договора за
кредит и съгласно чл. 23 ЗПК се дължи чистата стойност на кредита в размер
на 1000 лв. Правното основание по чл. 9 ЗПК касае връщане на дадена
главница по действителен договор за кредит, породил правни последици. В
случая се установи обратното, поради което на основание чл. 9 ЗПК ищецът по
насрещния иск не може да претендира суми. Поради това обаче се сбъдва
вътрешното процесуално условие за разглеждане на евентуалния иск по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за връщане на сумата на основание
неоснователно обогатяване по недействителния договор. Ищецът не
претендира да е върнал каквато и да било сума по договора за кредит, тоест не
е правил никакви погашения, като не е представил и доказателства за
погасяване на суми по кредита. Поради това евентуалният иск се явява
основателен и ще се уважи изцяло за сумата от 1000 лв.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 147,14 лв.
внесена държавна такса. Видно от удостоверението за активен кредит /гърба
на л.6/ ответникът претендира общо дължима сума от 4678,56 лв., от които
като се извадят 1000 лв. главница, остава претенция над главницата от 3678,56
лв., която провокира завеждане на установителния иск и се явява и предметна
цена на иска по делото, върху който се определя държавната такса от 4%.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. Д. Г. от
АК-Ловеч за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.
38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи общо възнаграждение за иска на
ищеца и представителството по насрещния иск в размер на 480 лева с ДДС,
което е съобразено с правната и фактическа сложност на казуса /никаква
фактическа сложност, правна сложност също ниска с оглед и посоченото в
12
исковата молба в кратък вариант за основанията и общо препращане към
известна съдебна практика, както и в отговора на насрещния иск, липса на
каквото и да било доказване извън представените писмени документи/. То е
съобразено общо за иска на ищеца. Наредбата № 1/2004 г. е неприложима с
оглед решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22.
Когато договорът за кредит е обявен за недействителен съобразно чл. 22
ЗПК разноски за кредитора не се присъждат. В постановеното по
преюдициално запитване във връзка с приложение на чл.6, § 1 и член 7, § 1 от
Директива 93/13 решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-
259/19 на СЕС, се приема, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 , както
и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат
върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми,
които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на
договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре
потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на
ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на
договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално
запитване на СРС решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл.6,
§ 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 , разглеждани с оглед на принципа на
ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява
потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски,
когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради
неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от
него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. Ето защо, в
случая не следва да бъдат присъждани разноски в тежест на ищеца по
насрещните искове, извън платената държавна такса от 50 лв.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за недействителен/нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1 ЗПК и чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК
13
сключения между С. П. Д. и „Стик-Кредит“ АД договор за потребителски
кредит № *** от *** година, по предявен установителен иск от С. П. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. *****, срещу „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, с
адрес на управление гр. *****.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „Стик-Кредит“ АД, ЕИК
*********, с адрес на управление гр. *****, срещу С. П. Д., ЕГН **********,
с адрес гр. *****, насрещен иск с правно основание чл. 9 ЗПК за заплащане на
сумата от 1000 лв., главница по договор за потребителски кредит № *** от ***
година.
ОСЪЖДА С. П. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *****, да заплати на
„Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, с адрес на управление гр. *****, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК сумата от 1000 лв. /хиляда
лева/, представляваща чиста стойност на кредита по договор за потребителски
кредит № *** от *** година.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, с адрес на управление
гр. *****, да заплати на С. П. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 147,14 лв. /сто
четиридесет и седем лева и 14 ст./ за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА С. П. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *****, да заплати на
„Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, с адрес на управление гр. *****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 50 лв. /петдесет
лева/ за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, с адрес на управление
гр. *****, да заплати на адвокат Д. Г., вписан в АК-Ловеч с № *******, с адрес
гр. *****, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 480
лв. (четиристотин и осемдесет лева) с ДДС за оказана безплатна правна
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
14