№ 19971
гр. С., 05.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20251110122074 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Н. Н. И., ЕГН **********, срещу „Изи Асет М.“
АД, ЕИК ******, с която е предявен частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 1
лв. – част от вземане в общ размер на 66,03 лв., представляващо недължимо платена сума
(възнаградителна лихва) по нищожен договор за паричен заем № 4241230/24.08.2021 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.04.2025 г., до
окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че ищецът Н. И. е сключил с ответника „И.А.М.“ АД
договор за паричен заем № 4241230/24.08.2021 г. за сумата от 800 лв., вид на вноската –
двуседмична, а лихвен процент не бил посочен. В чл. 4 от договора било уговорено, че
страните се съгласяват заемът да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители, които следвало да отговарят на следните условия: да
представят служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният
размер на същото да е минимум 1000 лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не са
заематели или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД, да
нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; банкова гаранция или одобрено от
заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. При сключването на
договора за заем, ищецът сключил и договор за предоставяне на гаранция №
4241230/24.08.2021 г. с „Ф.Б.“ ЕООД, по силата на който посоченото дружество поело
1
задължение да обезпечи пред заемодателя задълженията на ищеца. За така сключения
договор ищецът се задължил да заплати възнаграждение на гаранта в размер на 321,97 лв.,
което било разсрочено заедно с вноските по кредита. В чл. 3 от договора за гаранция било
предвидено, че „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за заплащане на възнаграждение по този договор. С влязло в
сила решение № 17620/01.10.2024 г. по гр. д. № 9215/2023 г. по описа на СРС, 34 състав,
съдът е признал за установено в отношенията между Н. Н. И. и „Ф.Б.“ ЕООД, че договорът
за предоставяне на гаранция е недействителен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Ищецът
поддържа, че недействителен е и договорът за паричен заем № 4241230/24.08.2021 г. поради
грешно посочен размер на ГПР, тъй като в него не е включено възнаграждението за гаранта.
Счита, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което договорът за
паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Сочи, че на основание чл. 23 ЗПК
всички суми извън чистата стойност на кредита се явяват недължимо платени (платени при
начална липса на основание), поради което за него е възникнал правен интерес от завеждане
на делото за осъждане на ответника да заплати недължимо получената възнаградителна
лихва по договора за паричен заем. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответника „И.А.М.“ АД, с който ответникът изразява становище за
неоснователност на предявения иск. Излага доводи, че процесният договор за паричен заем е
действителен и при сключването му са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
– 12 и т. 20, и ал. 2 ЗПК. Сочи, че разпоредбата на 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договора да е
посочен самият ГПР, а не начинът за изчисляването му, който е подробно законово разписан
в Приложение № 1 на ЗПК и не подлежи на уговаряне между страните. Излага доводи, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не се включва при
изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с
оглед на дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т.
1 ДР на ЗПК, за което излага подробни съображения. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание на 29.10.2025 г. е допуснато по реда на чл. 214 ГПК
изменение на размера на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като същият е увеличен до сумата от
65,21 лв. – в пълен размер.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД е да докаже при условията на пълно и главно доказване: сключването на договор за
паричен заем № 4241230/24.08.2021 г. с „И.А.М.“ АД с посоченото в исковата молба
съдържание, който противоречи на императивни материалноправни норми – в частност на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК; извършено плащане на сумите по договора за паричен заем в полза
на ответното дружество.
При установяване на посочените факти, в тежест на ответника е да докаже наличие
2
на основание за получаване, респективно за задържане, на платените от ищеца суми, а
именно, че договорът за паричен заем № 4241230/24.08.2021 г. е действителен, че клаузите
от договора са индивидуално уговорени, както и че на потребителя при сключването на
договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да
прецени икономическите последици от сключването на договора.
От приетите по делото договор за паричен заем № 4241230/24.08.2021 г., сключен
между ищеца Н. Н. И. като заемател и ответника „И.А.М.“ АД като заемодател, и
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, се установява, че в полза на ищеца е отпуснат паричен заем в размер на 800 лв. със
срок за връщане от 22 седмици, платим на 11 двуседмични вноски, с краен срок на
погасяване 25.01.2022 г., с размер на вноската 78,73 лв., при фиксиран лихвен процент от 35
% годишно и годишен процент на разходите от 41,69 %, и обща сума, дължима от заемателя
– 866,03 лв.
В чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1. две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от
„Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство; 2. банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 (866,03 лв.) със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3. одобрено от заемодателя
дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От приетия договор за предоставяне на гаранция № 4241230/24.08.2021 г., сключен
между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД се установява следното: съгласно чл. 1, ал. 1 от договора,
потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на
„И.А.М.“ АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем № 4241230, в това число главница,
възнаградителна лихва, законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски и адвокатски хонорари.
В чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че договорът влиза в
сила в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от
договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора потребителят дължи на гаранта възнаграждение в
размер на 321,97 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка по 29,27 лв., с посочени падежни
дати от 07.09.2021 г. до 25.01.2022 г., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща
3
възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем за плащане на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „И.А.М.“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане
на възнаграждение по договора. В случай, че платената сума е недостатъчна за погасяване
на изискуемите задължения на потребителя към „И.А.М.“ АД и на задължението на
потребителя към гаранта по договора за предоставяне на гаранция, с внесената сума се
погасяват с приоритет задълженията към гаранта.
По делото е представен и погасителен план, видно от който кредитът следва да бъде
върнат на 11 двуседмични вноски с падежи от 07.09.2021 г. до 25.01.2022 г., при размер на
вноската по кредита 78,73 лв., а с включено възнаграждение за предоставяне на гаранция –
108 лв.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза
(ССчЕ), неоспорено от страните, което съдът кредитира по реда на чл. 202 ГПК като
компетентно изготвено, според което платените от ищеца суми по договор за паричен заем
№ 4241230/24.08.2021 г. са в размер на 1187,18 лв., от които платената възнаградителна
лихва е в размер на 65,21 лв. Плащането в общ размер на 1187,18 лв. е разпределено по
следния начин: погасена главница в размер на 800 лв., погасена договорна лихва в размер на
65,21 лв., погасена гаранция в размер на 321,97 лв. Според вещото лице ГПР с включени
договорна лихва и гаранция (спрямо погасителен план) е в размер на 519,65 %.
Сключеният между ищеца Н. Н. И. и ответника „И.А.М.“ АД договор за паричен заем
е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и
същи ден, отделни разпоредби от договорите препращат един към друг, дължимите в полза
на търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на
вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
заем обезпечение, да е „Ф.Б.“ ЕООД, то кредитодателят „И.А.М.“ АД е овластен да получава
плащане по договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с
вноските по договора за заем. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи
сметка за положението на потребителя, който извън всяко съмнение има това качество и по
двата договора. Преценката за действителността на договора за паричен заем следва да се
4
извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК,
приложими към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът
обезпечава.
В тази връзка следва да се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да
определят свободно съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9
ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми
на закона и на добрите нрави - така т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по
описа на ОСТК на ВКС. В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните в
съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че те удовлетворяват изискванията,
поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите, по които
е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 41,69 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което следва да се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо, че
страна по правоотношението е търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Съобразно конкретиката на казуса може да се приеме, че възнаграждението по
5
гаранционната сделка е именно разход, свързан с предмета на договора за паричен заем, тъй
като касае обезпечението на вземанията по договора. От съдържанието на последния е
несъмнено, че предоставянето на гаранция е условие за получаването на сумите по кредита,
доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключване на договора за кредит и то
със свързано с кредитора дружество. От служебно извършената справка в Търговския
регистър се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо
гаранта плащане на възнаграждението по договора. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Не случайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е
подписан в деня на сключване на договора за паричен заем, което създава значително
неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на
практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Съдът
намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се
създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно
обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден, защото
осигуряването на поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
изключително завишени условия или банкова гаранция в рамките на три дни от датата на
подписване на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази
причина, единствената възможност за длъжника да изпълни задължението си по чл. 4 от
договора за паричен заем, е като сключи договор за предоставяне на гаранция с
предварително одобрено от заемодателя дружество - гарант, което е свързано с кредитора
лице. Безспорно кредитополучателят е икономически по - слабата страна по
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря
условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице. При
тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за предоставяне на гаранция е
условие за сключването на договора за паричен заем и за усвояването му.
В задължителното Решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22 е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент
на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед
на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
6
обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент.
Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. От член 23 от
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва,
че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби,
приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така
предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това
означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се
съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9
ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61-63 и цитираната
съдебна практика).
В тази връзка е и актуалната практика на СЕС - Решение от 13.03.2025 г. по дело
C‑337/23, задължителна за прилагане от настоящия съдебен състав, според която член 3,
букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор
за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от
него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата
на понятието „годишен процент на разходите“ (т. 6). Съгласно т. 7 от същото решение, член
10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
Въз основа на изложеното съдът намира, че възнаграждението по гаранционната
сделка следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляване на ГПР и да бъде
отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това не е
сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен заем общата
сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 866,03 лв. и се
състои от размера на заемната сума и на възнаградителната лихва за целия срок на договора
и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в тази сума не е включено
възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване
размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2.8 от договора за
заем, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено
с размера на заема и неговия срок, размерът на ГПР многократно би надвишил размера,
посочен в договора. На съда не са необходими специални знания, за да достигне до извод, че
с включването и на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, ГПР би
7
надхвърлил значително 50 % (съгласно ССчЕ – 519,65 %), т. е. приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК
ограничение (така Решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на
СГС, IV-Д въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Плащането на възнаграждението за гаранта не е
отразено като разход при формиране на ГПР и този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Всичко това сочи, че целта на договора за предоставяне на гаранция е да създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното
несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход
по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при
посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и
същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно за цената, която трябва да плати,
преди да бъде обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на
своето задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да се
обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16
ЗПК - възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху
кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи
такси и комисиони и други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Въведеното
задължение на кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се заобиколи
забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС счита, че макар формално процесният договор за паричен заем (потребителски кредит)
да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
8
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва
или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния
кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при
сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни
практики. В производството е установено, че по договора за паричен заем ищецът е
заплатил сумата от 1187,18 лв., от които 65,21 лв. – възнаградителна лихва. Тази сума се
явява платена при начална липса на основание предвид недействителността на договора за
паричен заем. В случая ищецът претендира връщане само на сумата за възнаградителна
лихва, заплатена по договора за паричен заем в полза на ответника, поради което искът е
основателен и следва да бъде уважен за пълния предявен размер от 65,21 лв.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част –Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на ВКС, I
т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 1 лв. следва да
бъде присъдена от 15.04.2025 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, а върху разликата над 1 лв. до пълния размер от 65,21 лв. (или за сумата от 64,21
лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 22.10.2025 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има само ищецът. Претендират се
разноски както следва: 50 лв. – държавна такса, 400 лв. – депозит за вещо лице, 480 лв. –
адвокатско възнаграждение в минимален размер за безплатна правна помощ на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. съгласно договор за правна защита и съдействие, които разноски
следва да се възложат в тежест на ответника.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И.М. М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ж. к. „Л. 7“, бул. „Д.Н.“ № 28, „С.Ц.“, ет. 2, офис 40-46, да заплати на Н. Н. И., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С., ул. „В.“ № 25, вх. В, ет. 1, ап. 1, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 65,21 лв., представляваща заплатена без основание сума за
възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем № 4241230/24.08.2021 г.,
сключен между Н. Н. И., ЕГН **********, и „И.М. М.“ АД, ЕИК ******, ведно със
законната лихва върху първоначално предявения размер от 1 лв. от 15.04.2025 г. – датата на
9
депозиране на исковата молба до окончателното плащане, а върху разликата над 1 лв. до
пълния размер от 65,21 лв. (или за сумата от 64,21 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214
ГПК – 22.10.2025 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.
к. „Л. 7“, бул. „Д.Н.“ № 28, „С.Ц.“, ет. 2, офис 40-46, да заплати на Н. Н. И., ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр. С., ул. „В.“ № 25, вх. В, ет. 1, ап. 1, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 450 лв. – разноски по делото за държавна такса и депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.
к. „Л. 7“, бул. „Д.Н.“ № 28, „С.Ц.“, ет. 2, офис 40-46, да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *******, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул.
„А.С.“ № 125-2, ет. 5, офис 5.3., представлявано от управителя Д. М. М., на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв. с ДДС -
разноски за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца
Н. Н. И., ЕГН **********, в хода на настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10