№ 201
гр. П., 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230102075 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е първоначален иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и
насрещен такъв по чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Ищцата – М. К. К., с адрес в с. М., общ. П., ЕГН **********, твърди, че между
нея (като кредитополучател) и ответника (като кредитодател) е бил сключен Договор
за потребителски кредит с № 202408230816070102/23.08.2024 г. Сочи, че в чл. 6, ал. 1
от този договор е предвидено да заплати на кредитодателя неустойка от 420 лв., при
непредоставяне на обезпечение (гаранция) по кредита. Счита, че цитираната уговорка
е нищожна, защото влиза в колизия с добрите нрави. Смята, че не дължи на ответника
заплащането на никакви суми по договора, тъй като той е и недействителен по чл.11,
ал.1, т. 9 и т. 10 във вр.с чл.22 ЗПК. Иска нищожността на неустоечната клауза да бъде
прогласена, а насрещната искова претенция – отхвърлена. Претендира съдебни
разноски и предлага в полза на адвоката, който й е предоставил безплатна правна
помощ в производството, да бъде присъдено съответно възнаграждение.
Ответникът – „Н.“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Л.
С.“ № 3, ет. 10, ЕИК ***, признава поддържаната от ищцата нищожност на клаузата,
уреждаща неустойката. Изтъква, че ищцата следва да му заплати сумата от 58 лв.,
представляваща неплатена част от главницата по същата кредитна сделка. Уточнява,
че към момента на предявяването на насрещния иск (17.02.2025 г.) все още не е
настъпил крайният падеж на кредита (23.02.2025 г.), поради което с насрещната искова
1
молба обявява предсрочната му изискуемост. Настоява за присъждане на визираното
вземане, ведно със законната лихва от подаването на насрещната искова молба до
погасяването, както и на направените съдебно-деловодни разходи.
Съдът приема следното:
1.) По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):
1.1.) Относно първоначалния иск:
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, е отделено за
ненуждаещо се от доказване признатото от страните обстоятелство за сключването
помежду им на процесния договор, включително в частта му за неустоечната клауза,
чиято нищожност ищцата релевира.
От съдържанието на договора и на общите му условия, копия от които са
приобщени към доказателствения материал, се изясняват и останалите базисни
параметри на кредитното правоотношение, а именно:
- главница – 500 лв.;
- годишен процент на разходите – 46,42 %;
- годишен лихвен процент – 38,75 %;
- обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната
лихва – 558 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 58 лв.;
- краен срок – до 23.02.2025 г.;
- погасяване – чрез 6 месечни вноски, разписани по размер и падеж в
погасителен план, инкорпориран в самия договор.
Съгласно постановките, възприети в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по
тълк. д. № 1/09 г., ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика, формирана след
неговото приемане (вж. например Решение № 234/17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/16 г.,
III г. о. на ВКС), една клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави, ако е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се прави във всяка отделна хипотеза
към момента на сключване на договора. Семантичната конструкция, върху която се
базира обсъжданото разрешение, се извежда от обстоятелството, че автономията на
волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят
свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като
общи юридически принципи или произтичат от тях (вж. и Решение № 776/05.01.2011 г.
по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС).
Критериите, от които е детерминирана преценката дали дадена неустоечна
уговорка накърнява пределите на нравствената допустимост, трябва да се основават
на: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойката;
вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена тя; начина на
2
определянето й (като глобална сума или процент от главницата); базата за нейното
начисляване (съотношение между задължението и предварително определеното
обезщетение за вредите); наличието или липсата на уговорка за плаващо нарастване на
размера на неустойката, с оглед на продължителността на неизпълнението; наличието
на други правни способи, обезпечаващи изпълнението; принципа за забрана за
неоснователното обогатяване, респ. възможни са и други критерии (вж. отново
цитираното вече Решение № 776/05.01.2011 г. по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС , а
също и Решение № 228/21.01.2013 г. по т. д. № 995/11 г., II т. о. на ВКС, Решение №
74/21.06.2011 г. по гр. д. № 541/10 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142/12.03.2011 г. по т.
д. № 336/10 г., II т. о. на ВКС и Решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/08 г., I т. о.
на ВКС).
В сегашната хипотеза уговорената неустойка е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното му задължение да
предостави обезпечение на кредитодателя. Задължението за обезпечаване на
основното задължение (за главницата и за договорната лихва) по един договор има
вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху последното.
На тази плоскост и доколкото неустойката е свързана с неизпълнението на вторично
задължение, липсва адекватен критерий за преценка дали и как размерът й ще
надхвърли вредите от неизпълнението. Същевременно непредоставянето на
обезпечение за дадено (основно) задължение не води до претърпяването на някакви
конкретни вреди. Размерът на самата неустойка се равнява на фиксирана сума (420
лв.), която е 84 % от стойността на главницата, и то заради непредоставяне на
обезпечение, след като сделката вече е била сключена. Кредитополучателят е
физическо лице, встъпило в договора с цел удовлетворяване на лични потребности от
парични средства, а кредитодателят – търговско дружество, предоставящо
потребителски кредити по занятие. В този смисъл кредиторът, въпреки че е имал
възможността предварително да прецени участието си в договора, се е съгласил да
предостави кредита без обезпечение. Ето защо и санкционирането на длъжника само
поради последващо непредоставяне на обезпечение, с начисляването на неустойка,
равняваща се на повече от 3/4 от сумата по кредита, явно не кореспондира с риска,
който кредитодателят носи.
Очертаните характеристики на неустойката, съотнесени към принципните
критерии, визирани по-горе, дават основание да се приеме, че неустоечната клауза е
натоварена с функции, излизащи извън присъщите за нея обезпечителен и
обезщетителен ефект. Тя пряко нарушава принципа на справедливостта и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя, за сметка на
кредитополучателя, което противоречи на добрите нрави и я прави нищожна по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В обобщение на казаното се налага констатацията, че първоначалният иск е
3
основателен.
1.2.) Относно насрещния иск:
Уважаването на насрещната искова претенция е последица от фактически
състав, включващ кумулативната даденост на определени предпоставки, които се
свеждат до: 1/ валидно облигационно отношение, породено от договора за кредит,
което обвързва ответника (като кредитодател) и ищцата (в качеството й на
кредитополучател); 2/ реалното предоставяне от кредитодателя на кредитополучателя
на кредитната сума; 3/ изискуемост (настъпил падеж) на вземането, касаещо нейното
връщане, и 4/ неизпълнение на корелативното задължение на кредитополучателя в
тази насока.
Правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в исковия
граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), възлагат на ответника, в качеството му на
ищец по насрещния иск, да установи положителните предпоставки по него, а ако това
бъде сторено, ищцата трябва да проведе доказване относно погасяването на
задължението.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК дава регламентация на специален вид
недействителност, отнасяща се до договорите за потребителски кредит (вж. Решение
№ 59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/22 г., ІІ т. о. на ВКС).
Процесният договор разкрива именно признаците на такъв за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010
г.). Ищцата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното
отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска
дейност, а ответникът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно,
при сключването на договора, ответникът е действал в качеството на „кредитор“,
според дефиницията, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищцата е имала качеството на
„потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договорите за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният
процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
4
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив,
Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил,
Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград,
Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр.
Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на
ВКС).
В чл. 11, ал. 4 от договора за потребителски кредит, сключен между страните по
делото, е отразено, че при изчисляването на годишния процент на разходите по него
(46,42 %) са взети следните допускания по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК:
„Началната дата за изчисляване на годишния процент на разходите е датата на
подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е
високосна. Допуска се, че договорът за потребителски кредит ще бъде валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и кредитополучателят ще изпълняват
всички свои задължения в съответствие с условията и сроковете по договора.“.
В този контекст може да се заключи, че кредитният договор наистина не
съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него отсъства ясно визиране как
всъщност е бил формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен
конкретният начин, по който е била получена крайната му величина. Вместо това са
изложени общи формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.
Констатираното нарушение на последния цитиран нормативен текст в
конкретния казус означава, че трябва да бъдат приложени последиците на специалната
недействителност по чл. 22 ЗПК. Когато договорът за потребителски кредит е
недействителен по чл. 22 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по него – чл. 23 от с. з.
Понеже обсъжданата недействителност, както и механизмът за уреждане на
5
последиците й, са специални спрямо общата уредба на аналогичните
материалноправни институти в ЗЗД, при установяването й в хода на исковото
производство, съдът е длъжен да признае с решението си дължимата главница по
недействителния договор за потребителски кредит, без да не е нужно нейното връщане
да се извършва в отделна съдебна процедура по чл. 55 ЗЗД (вж. Решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/21 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 60186/28.11.2022
г. по т. д. № 1023/20 г., I т. о. на ВКС и Решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. №
2024/22 г., I т. о. на ВКС).
Според изричното признание (чл. 175 ГПК), заявено от ответника в отговора на
първоначалната искова молба, ищцата му е заплатила по кредита общо 500 лв. Тази
сума изцяло покрива чистата стойност на кредитния дълг, което прави насрещната
искова претенция неоснователна.
Тук е нужно да се добави, че отнасянето на доброволните плащания към
погасяването на главницата по кредита (чистата му стойност) не представлява
компенсация (по чл. 103 ЗЗД във вр. с чл. 298, ал. 4 ГПК), която да се извършва
служебно от съда, а е прихващане на изпълнението (по чл. 76, ал. 2 ЗЗД). Логическата
конструкция на така даденото разрешение се опира на обстоятелството, че сумите,
които длъжникът по един договор е платил в полза на кредитора, се отнасят за
погасяване на валидните задължения по него (вж. Решение № 151/15.05.2019 г. по в. гр.
д. № 197/19 г. на Окръжен съд – гр. Враца).
2.) По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищцовата
страна (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, които се полагат на ищцата, се формират от
заплатената държавна такса по уважения първоначален иск – 60 лв.
Ищцата е получила безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.) в
производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д.
Д. Г. от Адвокатска колегия – гр. Л., с адрес на кантората в гр. Т., ул. „З. С.“ ет. 4, №
30, с личен адвокатски № ***, трябва да бъде присъдено съответно възнаграждение
(по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.). То е нужно да се фиксира на 250 лв. Определянето му е
извършено от сегашния съдебен състав на базата на действителната фактическа и
правна сложност на делото и при зачитане на принципните постановки, приети в
Решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС. Според тълкуването, дадено в
този акт на общностния съд, съдилищата от държавите-членки на Европейския съюз не
са длъжни да прилагат ограничение от националното законодателство за минимален
размер на адвокатските възнаграждения, ако този размер не кореспондира с
действителната фактическа и правна сложност на конкретното дело. Преценката на
съда в една така ситуация трябва да се концентрира върху характеристиките на
6
защитата, възложена по съответното дело, неговия предмет, извършените процесуални
действия в хода на производството, събраните доказателства, броя на проведените
съдебни заседания, като също така не следва да се забравя, че все пак се касае за
строго квалифициран труд, полаган от лице с юридическа правоспособност, което
носи завишена отговорност за дейността си. Пренасянето на описаните критерии в
полето на разглеждания казус показва, че горепосоченото адвокатско възнаграждение
кореспондира напълно с проблемите, които сегашното дело поставя от фактическа и от
правна страна. В хода на съдебното производство е изготвена подробна искова молба и
отговор на насрещната такава, които обаче са ориентирани към доводи за нищожност
на неустоечната клауза от процесния договор, както и за недействителността на самия
договор по чл. 22 ЗПК. Проведено е само едно открито заседание, в което процесуален
представител на ищцата не е взел лично участие. Събрани са единствено писмени
доказателства и то в много малък обем. Спорният предмет е на доста ниска материална
стойност. Разгледаната правна проблематика е с невисок интензитет на сложност,
включително по нея има трайно установена съдебна практика.
Във възнаграждението, определено на адвоката, оказал безплатната правна
помощ на ищцата, не може да се включи дължимият ДДС, тъй като по делото липсват
доказателства за регистрацията му по реда на ЗДДС.
Не са изпълнени предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за изключване на
отговорността на ответника за съдебни разноски по първоначалния иск. Изискванията
на последния цитиран нормативен текст предвиждат ответникът да е признал иска и с
поведението си да не е дал повод за завеждането му, като преценката за наличието им
се прави въз основа на конкретните данни по делото, отнасящи се до
извънпроцесуалното и процесуалното поведение на ответната страна (вж.
Определение № 60110/07.10.2021 г. по ч. гр. д. № 2853/21 г., II г. о. на ВКС). Фактът, че
ответното дружество е участвало в сключването на невалидна неустоечна клауза с
ищцата показва, че поводът последната да заведе иск за обявяване на нищожността й
се корени в поведението на първото.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД клаузата за
неустойка, съдържаща се в чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит с №
202408230816070102/23.08.2023 г., сключен между М. К. К., с адрес в с. М., общ. П.,
ЕГН ********** (като кредитополучател) и „Н.“ ООД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ул. „Л. С.“ № 3, ет. 10, ЕИК *** (като кредитодател), поради
7
накърняване на добрите нрави.
ОТХВЪРЛЯ насрещния иск по чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
предявен от „Н.“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Л. С.“ № 3,
ет. 10, ЕИК ***, против М. К. К., с адрес в с. М., общ. П., ЕГН **********, с който се
претендира присъждане на сумата от 58 лв. – непогасена главница по Договор за
потребителски кредит с № 202408230816070102/23.08.2023 г., сключен между М. К. К.
(като кредитополучател) и „Н.“ ООД (като кредитодател), ведно със законната лихва
от подаването на насрещната искова молба (17.02.2025 г.) до погасяването.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Н.“ ООД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ул. „Л. С.“ № 3, ет. 10, ЕИК ***, да заплати на М. К. К., с адрес в
с. М., общ. П., ЕГН **********, сумата от 60 лв. – съдебни разноски, дължими за
производството по делото, с оглед уважения първоначален иск.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „Н.“ ООД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ул. „Л. С.“ № 3, ет.10, ЕИК ***, да заплати на адвокат Д. Д. Г. от
Адвокатска колегия – гр. Л., с адрес на кантората в гр. Т., ул. „З. С.“ , ет. 4, офис № 30,
с личен адвокатски № ***, сумата от 250 лв. – възнаграждение за безплатната правна
помощ, която последният е оказал на ищцовата страна по делото, с оглед уважения
първоначален иск и отхвърления насрещен такъв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр. Б., в
2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба, която се подава
чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
8