Normal;Iiaiene;Body Text 2;footer;7
Производството е по реда на чл.63 ал.1 предл.ІІ-ро ЗАНН във вр. с чл.33 - чл.40 от ЗВАС. Образувано е по касационна жалба на адв.Лазар Базлянков, процесуален представител на “Бистрец” АД – гр. Кърджали против Решение № 633/28.02.2006 год., постановено по НАХД № 425/2005 год. по описа на Кърджалийския районен съд, с което е потвърдено Наказателно постановление № 0056/04.11.2004 год. на Началник отдел “Данъчен контрол” към ТДД - Кърджали, с което на дружеството – касатор, на основание чл.135 ал.1, във вр. с чл.55 ал.1 и ал.6 от ЗДДС е наложена „имуществена санкция” в размер на 2 589.00 лева на „Бистрец” АД - гр.Кърджали, за нарушение по чл.55 ал.1, ал.5 и ал.6, във вр. с чл. 30 ал.1 и чл. 56 ал.1 от ЗДДС. Решението се обжалва като неправилно, поради нарушение на материалния закон, поради нарушение на процесуалните правила и като необосновано. Направените от съда изводи не кореспондирали с доказателствата по делото. Твърди се, че актът за установяване на административно нарушение не бил подписан от законен представител на дружеството или негов надлежен пълномощник и не бил връчен съгласно правилата на ЗАНН, като в съответните графи бил положен подпис на неизвестен субект и не било вписано на кого принадлежи и какво е неговото длъжностно качество. Описаното в АУАН и НП деяние не било извършено виновно и не представлявало административно нарушение. За продадения през м. март 2003 год. 1 бр. апартамент, дружеството своевременно подало справка-декларация и начислило ДДС по продажната цена, а не по данъчната оценка, което действително представлявало нарушение по чл. 56 ал.1 от ЗДДС, но се дължало на допусната грешка, а не било извършено умишлено. След съставяне на ДРА нарушението било поправено и пълната стойност на дължимия ДДС била довнесена, като АУАН бил съставен на 27.09.2004 год., след като допуснатата грешка е била поправена и пълната стойност на дължимия ДДС бил внесен. Неправилно било съставено НП по чл. 135 ал.1 от ЗДДС за изцяло неплатен ДДС, като счита, че ако е налице някакво нарушение, то същото било по чл.146 ал.1 от ЗДДС. Излага съображения, че с оглед извършването на нарушението през периода 01 до 31 март 2003 год., до м.април 2006 год. били изтекли повече от три години, т.е. била изтекла абсолютна погасителна давност по НК. Този извод се налагал от приложението на чл. 11 от ЗАНН, който за обстоятелствата, изключващи отговорността препращал към чл. 81 ал.3, във вр. с чл. 80 ал.1 т.5 от НК. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде отменено изцяло решението на Кърджалийския районен съд, както и да бъде отменено обжалваното наказателно постановление, като незаконосъобразно. В съдебно заседание, редовно призован, касаторът не изпраща представител. Не сочи нови доказателства. Ответникът по касация, в съдебно заседание чрез процесуалния си представител, счита касационната жалба за неоснователна и необоснована, като моли обжалваното решение на Кърджалийския районен съд да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира за плащане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура гр.Кърджали дава заключение за неоснователност на касационната жалба и моли да бъде оставено в сила решението на РС-Кърджали, като правилно и законосъобразно. Окръжният съд, като прецени допустимостта и наведените в жалбата касационни основания, съгласно разпоредбата на чл.39 от ЗВАС, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.33 ал.1 от ЗВАС и от лице, имащо интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима. По същество същата е неоснователна. Релевираните с жалбата касационни основания са тези по чл. 218б ал.1 б.”в” – неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Кърджалийският районен съд, с обжалваното решение № 633/28.02.2006 година по н.а.х. дело № 425/2005 год. е потвърдил Наказателно постановление № 0056/04.11.2004 год. на Началника на отдел “Данъчен контрол” към ТДД Кърджали, с което на “Бистрец” АД – гр.Кърджали, представлявано от Пирин Василев Атанасов, за извършено нарушение на чл.55 ал.1, ал.5 и ал.6, във вр. с чл. 30 ал.1 и чл.56 ал.1 от ЗДДС, е наложена “имуществена санкция” в размер на 2 589.00 лева, на основание чл.135 ал.1 от ЗДДС. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че при извършване на данъчна ревизия на ”Бистрец” АД – гр.Кърджали, приключила с ДРА № 357/ 05.08.2004 год., било установено, че за данъчния период 01.03.2003 год. – 31.03.2003 год. дружеството е извършило продажба на 1 бр. жилищен имот /апартамент/, представляващ част от сграда- общежитие, за която била издадена 1 бр. данъчна фактура, която не отговаряла на изискванията на чл. 94 ал.3 т.3 от ЗДДС. Данъчната основа по фактурата и начисления ДДС били определени в нарушение на изискванията на чл. 30 ал.1, чл. 37 т.1 от ППЗДДС и чл. 56 ал.1 от ЗДДС. Дружеството начислило ДДС в размер на 1 725.83 лева върху договорената между страните продажна цена 8 629.17 лева, а следвало да начисли ДДС върху данъчната оценка на имота, която се явявали по-високата от двете стойности /определената от страните, от една страна, и данъчната основа, определена по реда на чл. 46 от ЗМДТ в размер на 16 780.30 лева/, което дружеството не било сторило.При тези данни съдът е приел, че дружеството – касатор, като данъчно задължено лице неправилно е определило данъчната основа за начисляване на дължимия ДДС, при което не е начислил такъв в пълен размер, за което правилно е ангажирана административнонаказателната му отговорност с налагане на имуществена санкция в двойния размер на неначисления ДДС /последния в размер на 3 020.45 лв./, като ДДС за доначисляване е 1 294.62 лева, или санкция в размер на 2 589.00 лв., поради което е потвърдил наказателното постановление като правилно, обосновано и законосъобразно. Съобразно разпоредбата на чл.39 от ЗВАС, следва в настоящото производство касационната инстанция да обсъди изчерпателно посочените в жалбата касационни основания, водещи до неправилност на съдебното решение – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. При извършената проверка, касационната инстанция не констатира при постановяването на решението си районният съд да е допуснал нарушение на материалния закон или с други думи да е допуснал грешки при прилагане на правната норма към установените факти, с оглед неточното им юридическо квалифициране. Първоинстанционният съд е събрал всички относими към спора доказателства, като към установените с тях факти правилно е отнесъл приложимия материален закон. Безспорно се установява от събраните по делото доказателства, че е извършена данъчна ревизия на „Бистрец” АД – гр.Кърджали, при която за м. март 2003 година е констатирана извършена продажба на недвижим имот, обособена част от сграда – общежитие, а именно на 1 бр. апартамент, собственост на дружеството, за която продажба дружеството издало 1 бр. данъчна фактура, в които отразило пазарната стойност на сделката , с включен в тях 20 % ДДС върху договорените цени на имотите, като общо начисления ДДС за сделката е 1 725.83 лв. Установено е също при ревизията, че данъчните оценки на имотите са значително по-високи от продажните им стойности, при което дружеството не е определило правилно данъчната основа, съгласно разпоредбата на чл. 30 ал.1 от ЗДДС, която съгласно цитираната законова разпоредба е по-високата от двете стойности: определената между страните, увеличена с дължимите данъци и такси при прехвърлянето, и данъчната основа, определена по реда на ЗМДТ. Видно е от събраните по делото доказателства, че при наличните по-високи данъчни оценки на имотите /определени по реда на чл. 46 от ЗМДТ/, дължимият ДДС за извършените от дружеството продажба на 1 бр. апартаменти през данъчния период 01.03 – 31.03.2003 год. възлиза на 3 020.45 лева, а начисленият от дружеството ДДС е в размер на 1 725.83 лева или с 1294.62 лева по-малко, който ДДС в посочения размер не е начислен от дружеството – не е включен в подадената за посочения данъчен период справка-декларация и в дневника за продажбите за същия период. Относно така установената фактическа обстановка, впрочем, не се спори между страните, като същата се установява и от събраните по делото гласни и писмени доказателства, в т.ч. и от аналогичните констатации в ДРА /който не е бил обжалван от касатора и е влязъл в сила/, за които ДПК /действащ към момента на установяване на неизпълнението на данъчното задължение/ е установил оборима презумпция – че фактическите констатации в ДРА се считат за верни до доказване на противното, и която презумпция жалбодателят не е оборил. При това положение, изводите на първоинстанционния съд относно правилността, законосъобразността и обосноваността на наказателното постановление са съобразени с материалния закон. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1 от ЗДДС начисляването на данъка по този закон се извършва от доставчика, който е регистрирано лице за всяка извършена от него облагаема доставка на стока или услуга, в срок до 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие, като в ал.6 на същия член са изчерпателно посочени условията, които следва да са налице, за да се счита данъкът начислен – доставчикът да издаде документ, в който да посочи данъка, да отрази този документ в отчетните регистри по чл. 104 от ЗДДС, както и да отрази данъка в счетоводството си като задължение към бюджета и в подадената справка-декларация за съответния данъчен период. Следва да се отбележи също, че вмененото от посочената императивна норма задължение на регистрирано лице, доставчик на стоки или услуги по смисъла на ЗДДС – да начисли ДДС, изпълнявайки посочените изисквания на закона, се отнася до целия дължим размер на данъка по този закон, а не само до части от него. Неизпълнението на посоченото задължение към държавата при осъществяване на стопанската дейност, от друга страна, ангажира безвиновната отговорност на юридическото лице, задължено по този закон, чрез налагането на имуществена санкция, определена съобразно разпоредбата на чл. 135 ал.1 от ЗДДС – в двойния размер на неначисленото ДДС. Или, следва да се приеме от изложеното, че като не е начислило дължимия ДДС за осъществената сделка в данъчния период 01.03. – 31.03.2003 год. в пълния му размер, дружеството – касатор не е изпълнило задължението си към държавата по чл. 55 и чл. 56 ЗДДС, при което правилно е ангажирана отговорността на същото по чл. 135 ал.1 от ЗДДС, чрез определяне на имуществена санкция в двойния размер на неначисления ДДС – 2 589.00 лева, до какъвто правилен, обоснован и законосъобразен извод е достигнал първоинстанционният съд. В тази връзка, настоящата инстанция намира за неоснователен довода на защитата на касатора, изразен в жалбата, че деянието не било извършено виновно, поради което не представлявало административно нарушение. Това е така, тъй като както бе посочено по-горе, в случая е ангажирана безвиновната отговорност на юридическо лице за неизпълнение на задължение към държавата при осъществяване на стопанска дейност, съгласно разпоредбата на чл. 83 от ЗАНН, поради което изобщо не може да се говори за понятието „вина” по смисъла на НК, доколкото юридическото лице не може да обладава психическо отн¯шение към деянието, респ. не може да действува виновно – умишлено или непредпазливо. Именно поради изложеното не може да бъде споделен и довода на защитата на касатора, че ставало въпрос за грешка, тъй като отново в тази връзка следва се коментира въпроса за психическо отношение на юридическото лице към извършването на деянието, което е недопустимо. Ирелевантно в случая е и обстоятелството, че след влизане в сила на ДРА и към момента на провеждане на административнонаказателното производство /т.е. след м.август 2004 год./, дължимият ДДС бил внесен от дружеството – касатор изцяло. Това е така, тъй като дружеството е изпълнило задължението си по ДРА за доначисляване и довнасяне на дължимия ДДС в пълен размер, което е без правно значение за наложената имуществена санкция в административнонаказателното производство, за което е релевантен момента, в който е следвало да бъде начислен дължимия ДДС и това задължение не е било изпълнено от касатора, което поведение законът скрепява със санкционната норма на чл. 135 ал.1 от ЗДДС. Не може да намери приложение в случая и разпоредбата на чл. 146 ал.1 от ЗЗД, за което пледира в жалбата си защитника на касатора, тъй като посочената законова разпоредба санкционира невнасянето в срок на пълния размер на дължим ДДС, т.е. същата предполага коректно, своевременно и точно начислен ДДС от данъчно задълженото лице съобразно разпоредбите на чл. 55 ал.1 и 6 от ЗДДС, но невнесен в пълен размер в законоустановените срокове; докато в настоящият случай се касае за неначислен в пълен размер ДДС, санкцията за което е уредена в разпоредбата на чл. 135 ал.1 от ЗДДС, както правилно и законосъобразно е приел и първоинстанционния съд. Неоснователен е и направеният с жалбата довод за изтекла абсолютна погасителна давност. За да направи този довод, жалбодателят се е позовал на приложението на чл.11 от ЗАНН, който за “обстоятелствата, изключващи отговорността” препращал към чл.81 ал.3 във вр. с чл.80 ал.1 т.5 от НК. Цитираният чл.11 от ЗАНН действително препраща към разпоредбите на общата част на Наказателния кодекс по въпроса за обстоятелствата, изключващи отговорността, но това е така доколкото в ЗАНН не се предвижда друго – каквото е пълното съдържание на цитираната от защитата на касатора законова разпоредба. За изключването на административнонаказателното преследване по давност специалният закон – ЗАНН, е предвидил различен режим от този в НК и това е разпоредбата на чл.34 от ЗАНН, която е съобразена с целите и характера на административнонаказателната отговорност, а именно: с изискването за бързина при установяване на нарушението, образуване на производството, санкционирането на нарушителя и съответно изпълнението на наказанието. Съобразно изискванията на чл.34 ал.1, предл. 2-ро от ЗАНН административнонаказателно производство не може да се образува, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението, а за митнически, данъчни, и т.н.нарушения – две години. Разпоредбата на ал.3 на чл.34 от ЗАНН, въвежда забрана за продължаване на административнонаказателното производство, ако не е издадено наказателно постановление в шестмесечен срок от съставянето на акта, като съответно, ако не е спазен този срок производството следва да се прекрати. Или, коментираните в ЗАНН срокове са абсолютни давностни такива и с изтичането им се погасява и правото на административнонаказващия орган да осъществи административнонаказателно преследване, т.е. абсолютната погасителна давност е изрично уредена в ЗАНН и не следва да намери приложение давността, уредена в чл.81 ал.3, във вр. с чл.80 ал.1 т.5 от НК. Юридическият факт, който влече изключването на наказателното преследване, е бездействието на държавата в лицето на нейните органи през посочените в чл.80 и чл.81 от НК периоди от време. Бездействието на съответните компетентни органи за изключването на административнонаказателното преследване са различни от тези уредени в НК, предвид /както бе посочено по-горе/ специфичните цели и характер на административнонаказателното производство, а именно: да се избегне едно евентуално продължително бездействие на държавните органи, при осъществяване на техните правомощия, което би създало неоправдано положение на несигурност в правния мир. Това е и логиката на законодателното уреждане на обстоятелствата, изключващи отговорността по чл.34 от ЗАНН. В настоящия случай разпоредбите на на чл.34 ал.1 и ал.3 от ЗАНН са спазени, предвид че АУАН е издаден на 27.09.2004 год. - в законовия тримесечен срок от откриване на нарушителя и не е изтекъл двугодишния срок от извършване на нарушението, и съответно НП е издадено в шестмесечния срок /04.11.2004 год./ от съставянето на акта, след което съдебното обжалване се е развило и протекло в рамките на законоустановените за това срокове. Или, в случая не е налице бездействие на държавните органи, при осъществяване на техните правомощия, което да влече изключването на административнонаказателното преследване, което впрочем е същността на института на давността, уреден в НК, респ. в ЗАНН. Препращането на чл.11 от ЗАНН към разпоредбите на общата част на НК по въпросите на обстоятелствата, изключващи отговорността, касае различни такива от коментираната давност, напр. маловажен случай, крайна необходимост и т.н. В подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на чл.34 ал.2 от ЗАНН, която предвижда петгодишен срок от извършване на нарушението, в който може да бъде образувано административнонаказателно производство, ако то е на нормативен акт, уреждащ бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност по чл.41 т.1 от ЗДВФК, както и за нарушение на нормативен акт, уреждащ хазартната дейност. Ако се приеме разбирането, че давността за административнонаказателно преследване е тригодишна от извършване на нарушението, съгл. чл.81 ал.3, във вр. с чл.80 ал.1 т.5 от НК, то цитираната в предходното изречение норма става безпредметна и неприложима, което е абсурдно и безспорно не това е целта на изричната законодателна уредба в ЗАНН, който се явява специален спрямо НК по отношение на административнонаказателното производство. С други думи, настоящият състав приема, че не е изтекла предвидената в ЗАНН абсолютна давност за осъществяване на административнонаказателната отговорност на касатора за неизпълнението на задълженията му към държавата при осъществяване на стопанска дейност. С оглед изложеното, следва да се направи извода, че обжалваното решение не е неправилно, поради нарушение на материалния закон, каквото е възведеното от касатора касационно основание. Настоящата инстанция намира и направеният от жалбодателя в касационната жалба довод,обосноваващ наличие на така посоченото в чл.218б ал.1 б.”в”, предл.3-то от ГПК касационно основание, водещо до неправилност на обжалваното решение - поради необоснованост, за неоснователен. Това е така, тъй като необосноваността на съдебното решение като касационно основание, водещо до неправилност на същото, се изразява в несъответствието между направените правни изводи и събраните по делото доказателства, т.е. че изводите на съда не почиват на доказателствата по делото. Такова несъответствие в случая не е налице, с оглед изложеното по-горе в мотивите, а и с оглед липсата на доказателства в подкрепа на оплакванията на жалбодателя. Всъщност, както в жалбата против наказателното постановление пред първоинстанционния съд, така и в касационната жалба не са формулирани каквито и да било конкретни оплаквания в тази връзка. Що се отнася до възведеното касационно основание – неправилност на решението, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, то следва да се отбележи, че такива биха били само и единствено такива, допуснати от първоинстанционния съд при разглеждане на делото и постановяване на решението по него, каквито настоящата инстанция не констатира в конкретното админстративнонаказателно производство, проведено пред първоинстанционния съд. Впрочем такива конкретни оплаквания не се съдържат в касационната жалба, въпреки заявеното касационно основание. С оглед изложеното, касационната инстанция намира, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното в настоящото производство решение Кърджалийския районен съд – правилно и обосновано, като при постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, водещи до неговата неправилност. Ето защо следва същото да бъде оставено в сила. При този изход на делото, в полза на ТД на НАП гр. Кърджали следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лева. Водим от изложеното, и на основание чл. 40 ал.1, предл.1-во от ЗВАС, Окръжният съд Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 633/28.02.2006 година, постановено по НАХД № 425/2005 година по описа на Кърджалийския районен съд. ОСЪЖДА „БИСТРЕЦ” АД гр. Кърджали да заплати по сметка на ТД на НАП Кърджали юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лева. Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|