№ 2366
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20221110157363 по описа за 2022 година
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во
ЗЗД.
Производството е образувано по исковата молба от Г. Ю. А. против
[*********], с която е предявен осъдителен иск за сумата от 5,00 лв., представляваща
част от общо дължимата сума от 107,00 лв., представляващ недължимо заплатени суми
по договор за потребителски кредит № 746051/05.10.2022 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 24.10.2022 г. до
окончателно заплащане на задължението.
В исковата молба ищецът твърди, че на 05.10.2022 г. сключил с ответника
[*********] договор за потребителски кредит № 746051 за сумата от 1200,00 лева,
която следвало да върне на 17 седмични вноски, без посочен месечен лихвен процент.
Сочи, че в чл.5, ал.1 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – физическо лице, поръчител или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поради непредставяне на
обезпечението, още със сключване на договора, на ищеца била начислена неустойка в
размер на 524,25 лева. Ищецът твърди, че на 12.10.2022 г. внесъл сумата от 1307 лева, с
която погасил изцяло сумата по сключения договор. Смята обаче, че процесния
договор е нищожен на основание чл.10, ал.1, вр.чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена
предвидената от закона форма. Позовава се и на чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
1
Излага още, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои
точно компоненти са включени в него и как се формира, което е в противоречие с
разпоредбите на ЗПК. Поддържа се, че в договора не е посочена каква е договорна
лихва, изискването за представяне на обезпечение представлява заобикаляне на закона,
противоречи на добрите нрави и е неравноправна. По изложените в исковата молба
доводи и съображения, ищецът обуславя правния интерес от предявения иск.
Претендира и направените в хода на производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът признава
изложените в исковата молба обстоятелства, че клаузата за неустойка в процесния
договор е нищожна. Не оспорва твърденията за сключен между страните договор, по
силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1200,00 лева. Оспорва предявения
иск с правно основание чл.55 ЗЗД и твърденията на ищеца, че е заплатил посочените в
исковата молба суми по клаузата за неустойка в общ размер на 107,00 лева. Сочи се, че
ищецът е погасил предсрочно единствено задължението си по процесния кредит – за
главница и възнаградителна лихва. Излагат се доводи, че нищожността на отделни
части на договора не влече нищожност на целия договор. По изложените в отговора
доводи и съображение, ответникът моли за отхвърляне на предявения иск и
присъждане на сторените по производството разноски, тъй като с поведението си не е
дал повод за завеждане на делото.
С определение, обективирано в протокол от проведеното на 14.02.2023 г.
открито съдебно заседание, съдът е допуснал на основание чл.214, ал.1 ГПК изменение
на размер на предявения осъдителен иск, като същият е увеличен на сумата от 91,00
лева.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спора, а и от представения по делото заверен препис от
договор за потребителски кредит № 746051/05.10.2022 г. безспорно се установява, че
ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 1200,00 лева, която е следвало да
бъде върната на 17 седмични вноски – всяка от 107,00 лева, при фиксиран годишен
лихвен процент – 40,05 % и годишен процент на разходите – 49,82 %. В клаузата на
чл.5 от договора страните са уговорили, че кредитополучателят поема задължение в
тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечение от едно или две
физически лица – поръчители, които да отговарят на посочените в договора условия за
платежоспособност или банкова гаранция в размер на два пъти дължимата сума със
срок на действие – 6 месеца след крайния срок за плащане на задълженията по
договора. В клаузата на чл.11, ал.1 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение
на това задължение в размер на сумата от 524,25 лв., която съгласно ал.2 се заплаща
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
2
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено. Видно от
същото е, че от извършената проверка на представените от ответника документи,
вещото лице е установило, че на 12.10.2022 г. Г. А. е изплатил на ответното дружество
сума в размер на 1307,00 лева – за погасяване на задължението по процесния договор.
С внесената сума дружеството е погасило задължения на ищеца, както следва:
главница в размер на 1200,00 лева, възнаградителна лихва в размер на 94,75 лева и
неустойка в размер на 12,25 лева. При отговор на задачата за изчисляване на ГПР,
вещото лице е посочило, че за срока, за който е погасен кредита, ГПР възлиза на
8494,19 %, а като се вземе предвид допусканията в чл.32 ЗПК и предсрочно погасената
сума по кредита, максимално допустимата сума, която законът допуска да бъде
начислена като неустойка е в размер на 6,54 лева.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
С доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито
съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 05.10.2022 г. страните са сключили
договор за потребителски кредит № 746051, по силата на който ответникът е
предоставил на ищеца заем в размер на 1200,00 лева. Между страните не се спори
също, че кредитодателят – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на
чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Както бе посочено, клаузата на чл.5 от договора възлага в тежест на ищеца в
срок до три дни от сключване на договора, заемателят да представи на заемодателя
3
едно от следните обезпечения: едно или две физически лица – поръчители, които да
отговарят на посочените в договора условия за платежоспособност или банкова
гаранция в размер на два пъти дължимата сума със срок на действие – 6 месеца след
крайния срок за плащане на задълженията по договора. Прочитът на посочената клауза
налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за
получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за
потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията, които
посочената клауза от договора възвежда за потребителя
са на практика неосъществими за него, като не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност
да осигури едно или две физически лица-
поръчители, които да отговарят на посочените многобройни изисквания, или
банкова гаранция за два пъти дължимата сума по кредита. Поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар.
от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.
В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор, в
чл11, ал.2 от договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка”. Предходното
обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво
съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне
заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на
задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
определени изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им,
противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от
договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение
4
на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по
кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне
ГПР.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че
добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП
е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с
оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на
търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по
т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по
който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е
определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в
какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
тридневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на
поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със
затруднения.
Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в
този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Отделно от предходното, съдът намира, че главното задължение на заемателя по
договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се
обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение
на задължението за даване на обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената
неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на
доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си
доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на
съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената
парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото
време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив,
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до
5
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на
неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на закона.
По гореизложените съображения, настоящият съд приема неустоечната клауза за
недействителна, поради което същата не поражда права и задължения за страните. Ето
защо, като взе предвид разликата между размера на заплатената от ищеца неустойка от
97,65 лева и изчислената от вещото лице съгласно допусканията на закона – в размер
на 6,54 лева, съдът приема, че сумата от 91,11 лева, заплатена от ищцата за погасяване
на задължения по процесния договор, е недължимо платена - престирана при начална
липса на основание.
С оглед предходното, предявеният осъдителен иск е основателен и доказан в
предявения след допуснатото изменение размер от 91,00 лева. Върху сумата се дължи
и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.10.2022 г.
до окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. В обективирания в молба от 13.02.2023 г. списък на разноските по чл.80 ГПК
ищецът претендира такива за платена държавна такса, адвокатско възнаграждение и
депозит за вещо лице. В списъка на разноските е посочено, че се претендира
адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лева, а съгласно представените по
делото два договора за правна защита и съдействие, общата сума възлиза на 510,00
лева. С оглед предходното, съдът е обвързан от искането на страната, в противен
случай би се стигнало до произнасяне „свръх петитум“. В конкретния случай, съдът
приема обективираното в писмения отговор възражение по чл.78, ал.5 ГПК за
основателно. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност и е
приключило само в едно открито съдебно заседание. Ето защо, адвокатското
възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от 400,00 лева, представляващо
минимален размер съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Така общия размер на разноските, които
ответното дружество следва да заплати на ищеца възлизат на сумата от общо 730,00
лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД [*********], ЕИК [*********],
със седалище и адрес на управление: [*********] да заплати на Г. Ю. А., ЕГН
********** сумата от 91,00 лева, представляваща недължимо платена сума по договор
6
за потребителски кредит № 746051/05.10.2022 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда - 24.10.2022 г. до окончателно заплащане
на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК [*********], ЕИК [*********] да
заплати на Г. Ю. А., ЕГН ********** сумата от общо 730,00 лева, представляваща
направени разноски по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7