Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…...……….
Гр.София, 10.02.2020год.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на седми февруари две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Андрей Георгиев
при участието на
секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 2963 по описа за 2018 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва се решение на СРС, 36 състав под № 132906
от 30.05.2017г., постановено по гр.дело № 65732/ 2015г., с което е признато за установено по предявените
обективно съединени положителни установителни искове
по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, че П.П.Ш. дължи на „Т.С.“
ЕАД , на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 ЗЕ–
сумата от 222,79лв.- стойност на потребена топлинна
енергия за периода м.05.2012г.- м.04.2014г. с включена сума за услугата за
дялово разпределение за същия период, за
топлоснабден имот с аб.№
397041, ведно със законната лихва от 19.06.2015г.- до окончателното изплащане,
както и на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата от 33,64лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 30.06.2012г.-
05.06.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 34692/2015г. на
СРС, 36 състав. Решението се обжалва и в частта, с която П.П.Ш. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД
- сумата от 49,60лв.- държавна такса за заповедното и исковото
производство, сумата от 376,94лв.- възнаграждения за вещи лица за исковото
производство и сумата от 595, 17лв.- юрисконсултско
възнаграждение за заповедното и исковото производство.
Решението
на първоинстанционния съд в горепосочената част се
обжалва от ответника.
Въззивникът П.П.Ш. заявява искане за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част като неправилно.
Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че през
исковия период от него не е ползвана топлинна енергия /ТЕ/ за процесния имот. Счита, че неправилно от първата инстанция
не е уважено заявеното от него възражение за прихващане със сумата от 169,74лв.
, която му подлежи на възстановяване по издадена изравнителна сметка за
предходен отоплителен сезон 2011-2012г. Поддържа , че в нарушение на
процесуалните правила от първата инстанция не е разгледано и заявеното от него
своевременно с подаденото възражение в срока по чл.414 от ГПК – възражение за
погасителна давност. С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззиникът-ответник мотивира искането си за отмяна на
обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД – не депозира
отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В хода на въззивното
производство заявява искане за отхвърляне на жалбата. При условия на
евентуалност- в случай на уважаване на жалбата, поддържа възражение по чл.78,ал.5
от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивниците-ответници.
Третото лице – помагач на ищеца
- „Б.Б.“ ООД –
не заявява становище по жалбата.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на страните
и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното от фактическа и
правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2
от ГПК.
Между страните по делото няма спор, а и от
представените по делото писмени доказателства – нот.акт
№ 97, том ІІ по нот.дело № 260/2007г. се установява, че ответникът има качеството на потребител на ТЕ, съгласно легалната
дефиниция на пар.1,т.42 от ЗЕ /отм., но приложим за
частта от исковия период – 01.05.2012г. до 17.07.2012г./ и съответно-
качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на
чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“ от ЗЕ, /приложими
към останалата част от исковия период 17.07.2012г.-30.04.2014г./, като собственик на процесния топлоснабден имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие - на клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя от 14.01.2008г. и
тези от 12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к
„ 19 минути“. В случая съдът съобразява
и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за
клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби,
в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия.
Ответникът не твърди и не установява да е
упражнил правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът намира, че ги е
приел. С оглед изложените мотиви съдът
приема, че за исковия период от време между ищеца и ответника е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет – доставката на топлинна енергия
за битови нужди за процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл.139 –
чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите
части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като
според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите
условия сумите за топлинна енергия за процесния
период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са
издадени фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота
на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени
въз основа на документите за отчет на индивидуалните уреди за
разпределение, като в последните
документи е отразена разликата между
старите и новите показания. От тези документи, представени по делото и изготвеното въз основа на тях заключение на
съдебно-техническата експертиза съдът
приема, че се установява стойността на действително доставената ТЕ за имота на
ответника за процесния период от време в размер на 204,,69лв. Неоснователно е
възражението на ответника за липса на доставена ТЕ през процесния
период от време. От неоспореното заключение на СТЕ се установява, че
действително за имота на ответника не е доставяна ТЕ за отопление и БГВ, но
такава е доставяна и съответно- стойността й се дължи , определена по нормативно
установените правила, за доставената ТЕ за отопление на общите части на
сградата и ТЕ, отдадена за сградна инсталация , в
размер на горепосочената сума.
Следва да се посочи, че на настоящия съдебен състав
служебно е известно решение № 4777/13.04.2018г. по адм.дело
№ 1372/2016г. на ВАС,
което не е влязло в сила, тъй като е предмет на последващ
инстанционен контрол от 5-чл. състав на ВАС, както и
решение № 11603/ 31.07.2019г. по адм.дело №
13721/2017г. на ВАС, коeто също не е влязло в сила. Като
допълнителен аргумент следва да се посочи, че дори формулите от методиката за
дялово разпределение, установена с Наредба № 16-344/2007г. , да бъдат отменени с влязло в сила съдебно
решение, то съдебното решение за отмяна ще има действие само за в бъдеще – от
момента на влизането му в сила, съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК, поради
което и не би рефлектирало върху приложимите правни норми за конкретния казус,
които остават в сила за процесния минал /предходен / период, доколкото отмяната няма обратно действие.
На следващо място, съгласно разпоредбата
на чл.61,ал.1 от Наредба № 16-344/2007г. за топлоснабдяването
/в приложимата към исковия период от време редакция, обн.
в ДВ, бр.34/24.04.2007г./, дяловото разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от доставчика на
топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано
в публичния регистър по чл. 139“а“ ЗЕ и избрано от потребителите или от асоциацията
по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба
и приложението
към нея. В конкретния случай между страните по делото няма спор, че от ЕС е възложено на третото лице-помагач като ФДР – извършването на услугата за дялово разпределение. От друга страна, с клаузата на чл.22,ал.2 от
приложимите към исковия период Общи условия /ОУ/ за продажба на ТЕ, одобрени с
решение № ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР и публикувани във в-к „Дневник“, броя от
14.01.2008г. и идентичната клауза на чл.22,ал.2 от Общите условия от 2014г., които
договорни клаузи имат силата на закон
между страните, съгласно нормата на чл.20“а“ от ЗЗД, е установено, че купувачът
на ТЕ –ответник по делото, заплащат на ищеца-продавач на ТЕ стойността на
услугата „дялово разпределение“, извършвана от избрания от тях търговец-
ФДР. Ето защо, настоящият съдебен състав
приема, че ищецът е активно-материално правно легитимиран да получи претендираното вземане за стойността на услугата „дялово
разпределение“ , която е дължима от ответника , която за исковия период възлиза
на общата сума от 18,12лв. Или общо вземането за главницата за ТЕ и дялово
разпределение възлиза на сумата от 222,80лв., която е по –голяма от приетата за
дължима от първата инстанция сума от 222, 79лв., но при липсата на жалба от
страна на ищеца и при зачитане на забраната по чл.271,ал.1,изр.2 от ГПК,
настоящата инстанция приема, че решението в частта на претенция за вземането за
главница следва да бъде потвърдено в рамките на уважения размер.
Съдът намира за неоснователно заявеното
от ответника възражение за прихващане по съображения, различни от приетите от
първата инстанция, а именно: От
представените по делото доказателства не се установява ответникът да е заплатил
на ищеца сумата от 169,74лв., за да се приеме, че за него съществува вземане
срещу ищеца за посочената сума, като недължимо
платена /надплатена/, с която
може да бъде извършено прихващане с насрещното вземане за главница на ищеца.
Неоснователно се явява и заявеното от
ответника своевременно с възражението по чл.414 от ГПК – възражение за
погасителна давност. . Съгласно
клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ дължат плащане на
месечно дължимата сума в 30 дн.срок от
изтичане на периода, за който се отнасят.
Т.е. за стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.05.2012г.,
падежът за плащане е настъпил на 01.07.2012г. и от следващия ден е започнала да
тече 3 годишната давност, като тя изтича на 02.07.2015г. Заявлението по чл.410 от ГПК, с което е
прекъсната давността, /тъй като от този момент се счита предявен искът по
чл.422, ал.1 от ГПК/ , е подадено на 19.06.2017г. - преди изтичане на 3 годишния давностен срок, поради което неоснователно се явява
заявеното от ответника възражение за погасителна давност.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение искът за
главницата, представляваща стойността на доставената през исковия период ТЕ и
услугата за дялово разпределение, е
уважен в рамките на доказания дължим размер от 222,79лв. и като такова – следва
да бъде потвърдено.
Основателността
на претенцията за главницата- цена на ТЕ обуславя основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна
лихва, дължима за времето на забавата.
Настоящият съдебен състав приема, че в рамките на исковия период за
главницата 01.07.2012г.- 31.04.2014г.,
ответникът е в забава за плащане на падежиралите в
този период ежемесечно дължими суми, представляващи стойност на ТЕ за времето
м.05.2012г.- м.01.2014г. Както вече бе
посочено по-горе в мотивите, съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г.,
купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане на периода, за който
се отнасят. Т.е. за стойността на ТЕ за
първия месец от исковия период- м.05.2012г., падежът за плащане е настъпил на
01.07.2012г. и от този момент ответникът е
в забава. Това се отнася и за стойността на ТЕ за останалата част от
исковия период – до месечно дължимата сума за м.01.2014г., чийто падеж е
настъпил на 04.03.2014г.г. Настоящият
съдебен състав определя обезщетението за
забава по чл.86,ал.1 от ГПК върху главницата от 141,56лв., представляваща
стойност на ТЕ за периода м.05.2012г.- м.01.2014г., което се следва на ищеца за времето на
забавата 30.06.2012г.- 05.06.2015г. по
реда на чл.162 от ГПК – в размер на 22,31лв., до който размер исковата
претенция се явява основателна, а за разликата над нея – до пълния уважен
размер от 33,64лв.- искът следва да бъде отхвърлен, по следните мотиви:
Настоящият съдебен състав приема, че върху главницата, представляваща стойност
на ТЕ за м.02.2014г.- м.04.2014г., ответниците не са изпаднали в забава за плащане, поради
нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от
време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи
е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира,
че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание
чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на
потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия принцип за
добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително
неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на
потребителя /купувач/ - ответник по делото.
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ
от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на
чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по
чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър или смартфон
/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до
интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде задължен да направи
значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените
технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези
вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1
и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от
Закона за защита на потребителите и като последица от това, на основание
чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за вземанията на ищеца за дължимата
стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.-
м.04.2014г., които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от
12.03.2014г./, съдът приема, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като
липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД. По
отношение на вземането на главница- стойност на ТЕ, при липса на договорен
падеж и надлежно връчена покана за
плащане- претенцията за мораторна лихва върху тази
главница се явява изцяло неоснователна.
По разноските по делото:
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ищецът има правото на разноски за първата инстанция съразмерно с
уважената част от исковете от 47,40лв.- държ.такса за
заповедното и исково производство, поради което за разликата над тази сума- до
пълния уважен размер от 49,60лв.- обжалваното решение следва да бъде отменено,
дължимите разноски за вещи лица са в размер на 360,28лв., а тези за юрискосултско възнаграждение за заповедното и исково
производство в размер на 569,77лв., поради което за разликата над тези суми- до
уважените размери съответно от 376,94лв. и 595,17лв., обжалваното решение
следва да бъде отменено. За възивното производство
ищецът има правото на разноски съразмерно с отхвърлената част от жалбата на
ответника. От ищеца се претендира юрисконсултско
възнаграждение, каквото съдът приема, че не му се следва, доколкото извън бланкетната молба, с която е заявено оспорване на жалбата,
която като типова ищецът подава по всички дела, реални процесуални действия от
пълномощника на ищеца не са извършени.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответника се дължат разноски за първоинстанционното производство съразмерно с отхвърлената
част от исковете от 15,56лв.-адвокатско възнаграждение, които ищецът следва да
бъде осъден да заплати.
За
въззивното производство на ответника се дължат
разноски от 13,93лв.-държ.такса и адв.възнаграждение,
съразмерно на уважената част от жалбата му.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение на СРС, 36 състав под № 132906 от
30.05.2017г., постановено по гр.дело № 65732/ 2015г., в частта, с която е признато
за установено по предявени положителни установителни
искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, че П.П.Ш.
дължи на „Т.С.“ ЕАД , на основание на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – разликата
над сумата от 22,31лв.- до размера на сумата от 33,64лв., претендирана
като мораторна лихва върху главниците за топлинна
енергия и за услугата за дялово разпределение за периода 30.06.2012г.- 05.06.2015г.,
за която е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 34692/2015г. на СРС, 36 състав, както и в
частта, с която П.П.Ш. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД
- разликата над дължимата сума от
сумата от 47,28лв.- до пълния присъден размер от 49,60лв.- държавна
такса за заповедното и исковото производство, разликата над дължимата сума от
360,28лв.- до пълния присъден размер на сумата от 376,94лв.- възнаграждения за
вещи лица за исковото производство и разликата над дължимата сума от 569,77лв.-
до пълния присъден размер на сумата от 595, 17лв.- юрисконсултско
възнаграждение за заповедното и исковото производство,ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу П.П.Ш. искове с
правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД, с предмет- признаване за установено,
че П.П.Ш. дължи
на „Т.С.“ ЕАД - разликата над сумата от 22,31лв.- до размера
на сумата от 33,64лв., претендирана като мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия и за
услугата за дялово разпределение за периода 30.06.2012г.- 05.06.2015г., за
която е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 34692/2015г. на СРС, 36 състав,
ПОТВЪРЖДАВА
решение
на СРС, 36 състав под № 132906 от 30.05.2017г., постановено по гр.дело № 65732/
2015г.,
в останалата обжалвана част.
В останалата отхвърлителна
част по претенциите по чл.422,алл.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД, като необжалвано първоинстанционното решение
е влязло в сила.
ОСЪЖДА
“Т.С.“
ЕАД да заплати на П.П.Ш. – сумата от 15,56лв.- разноски по делото за първата
инстанция и сумата от 13,93лв.- разноски за въззивното
производство, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 2963 по
описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по
част от мотивите на решението, а именно по отношение на извода, че клаузите на
чл. 33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна
енергия на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след
публикуване на сметките за тях в интернет.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато средностатистическият
потребител има възможност да получи достъп до интернет по много начини, като за
това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам, че приемането, че
свързването на обявяване на информация в интернет с идея за недостъпност е
много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и
могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор
какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на
известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът
представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си,
като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически
търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията
в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят
тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези,
които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в
днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща,
където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени.
Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните
онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства
развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на
технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на
информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет
(особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД)
са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на
задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен
период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически
начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между
потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността,
доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата
– изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по
съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило
доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на
потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по
мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото,
поради което и го излагам изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |