Решение по дело №391/2025 на Административен съд - Варна

Образувано е по касационна жалба от Н. М. П. против Решение № 1274/04.11.2024 г. на ВРС, 29-ти състав, постановено по адм.д. № 3570/2024 г., с което е отхвърлена жалбата му против заповед за задържане на лице рег. № 433зз-469/11.09.2024 г., издадена на осн. чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР от мл. инсп. Т. С. М. на длъжност „старши полицай“ при Първо районно управление при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Варна.

Касаторът твърди, че решението на ВРС е неправилно, а потвърдената с него заповед е незаконосъобразна. Твърди, че ВРС не е отбелязал по никакъв начин, че заповедта е написана от полицейски служител, който не е участвал в ареста. Счита, че на 11.09.24г. е бил незаконно арестуван от служители на охраната към Районен съд - Варна, извън сградата на съда, пред тротоара на отсрещната страна на улицата на Съдебно- изпълнителната служба, без да е уведомен за причината. Твърди, че служителите му поискали разрешително за протест, но според тях показаното от него писмо от електронната му поща не било доказателство. Твърди, че в участъка на Първо РУ не му било дадено правото на адвокатска защита, не обядвал, не му била предоставена вода, нарушено било свободното му придвижване, както и правото му на протест. Твърди, че както двамата служители от охраната на съдебната власт, така и самите полицаи в Първо РУ не посочили конкретни причини за задържането. Твърди и че заповедта не съдържа изискуемите реквизити, както и че задържането му противоречи на принципа за съразмерност по чл. 6 от АПК, както и на целта на закона. Моли да бъде отменено решението на ВРС, както и обжалваната заповед за задържане от 11.09.2024 г.

В съдебно заседание, чрез адв. З. З., касаторът твърди, че при задържането си е поискал да му бъде осигурена адвокатска защита, но такава не му е била предоставена от служителите в Първо РУ. Счита, че това представлява нарушение на правото му на защита, респ. - е съществено процесуално нарушение, като във въззивното решение не са обсъдени всички доводи, релевантни за изхода на делото. Твърди, и че в заповедта не са посочени фактическите основания за задържането, а изискването на чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР към момента на задържането същите да бъдат посочени в заповедта е проявление на разпоредбата на чл.5 §2 от Европейската конвенция за правата на човека. Счита, че в случая не е ясно за какво нарушение или престъпление са били налице данни, за да е извършено задържането му първо от служителите на РД „Охрана“ и след това на тези на ОДМВР-Варна. Твърди и че не е обсъден фактът, че са използвани помощни средства за задържане и какво точно е наложило използването им. Счита позоваването на ВРС на липса на разрешение за извършване на протест за несъстоятелно, тъй като съгласно закона такова не е необходимо, а единствено се извършва уведомяване. Обстоятелството, че кметът не е уведомил незабавно компетентните органи от МВР не може да бъде използвано във вреда на касатора. Моли съда да отмени решението на ВРС, както и обжалваната заповед за задържане.

Ответникът по касационната жалба – Полицейски инспектор при Първо районно управление на ОДМВР-Варна, чрез процесуалния си представител гл.юриск. Г. Г., счита жалбата за неоснователна, а въззивното решение за законосъобразно, доколкото същото е мотивирано в достатъчна степен. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на ВОП дава заключение, че жалбата е основателна, а оспореното решение на ВРС – недопустимо, тъй като още във въззивната си жалба П. е заявил, че оспорва фактическото си задържане, извършено от служител на ГД „Охрана“, а съдът се е произнесъл по жалба, която не е предявена, срещу заповедта за задържане по чл. 72 от ЗМВР. Освен това счита, че по същество решението е неправилно, тъй като потвърждава една заповед, която е издадена в нарушение на закона, тъй като липсват фактически и правни основания за издаване на такава заповед по чл. 72 от ЗМВР. Счита, че решението следва да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане, а в условията на евентуалност - да бъде отменено.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред ВРС е образувано по жалба на П. против заповед за задържане на лице рег. № 433зз- 469/11.09.2024 г., издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, от полицейски орган при ОДМВР -Варна.

За да се произнесе по спора районният съд е установил от фактическа страна, че с процесната заповед, издадена в 10:40 ч. на 11.09.2024 г., е наредено от полицейски орган задържането на П. за срок до 24 часа в помещение за временно задържане на I РУ ОДМВР-Варна, като на задържания са разяснени правата му по чл. 72, ал. 3, ал. 4, ал. 5, ал. 6 и чл. 73 от ЗМВР, подписал е и декларация приложение № 1 към чл. 15, ал. 2 от ЗМВР. От събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че на 11.09.24г. жалбоподателят бил задържан на основание чл.72, ал.1, т.7 ЗМВР вр. чл. 393, ал. 1 и чл. 391, ал. 3 от Закона за съдебната власт“, предвид което обстоятелство бил отведен в I РУ ОД МВР-Варна. Сезираният със спора съд е приел в мотивите си, че заповедта е издадена от компетентен орган – полицейски орган по смисъла на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР, и в кръга на предоставените му от закона правомощия, заповедта съдържа предвидените задължителни реквизити, като изрично е посочено основанието, на което се издава. ВРС е приел, че описанието на фактическото основание е лаконично, но от съпътстващата преписка се установяват релевантните за случая обстоятелства. Съдът е приел, че нормата на чл.72, ал.1 т.7 ЗМВР, в случая обвързана с разпоредбите на чл.393 ал.1 и чл.391 ал.3 от ЗСВ, изисква да са налице данни, че лицето е извършило нарушение, а не да му е повдигнато обвинение или да са налице достатъчно данни за образуването на наказателно производство. В случая от доказателствата по делото безспорно се установява, че са били налице данни за провеждане на протестни действия от страна на жалбоподателя пред сградата на Държавното съдебно изпълнение, който е говорил по мегафон и изричал многократно името на съдебен изпълнител. ВРС е взел предвид, че свидетелите не помнят точните реплики, но ги възприели като обидни, а поведението на жалбоподателя като заплашително към съдебния изпълнител. В тази връзка, и тъй като сградата на Районен съд има периметър за сигурност, служителите на ГД"Охрана" са ограничили движенията на жалбоподателя, съпроводили го до ВРС и от там го предали на служителите на І РУ на ОД на МВР, чийто служител впоследствие издал заповед за задържане. ВРС е установил, че община Варна е изпратила уведомление за разрешените протестни действия на ГД“Охрана“-Варна на 12.09.24г., поради което служителите на дирекцията не са били запознати с разрешението към датата на задържането. ВРС е счел, че в случая не е било достатъчно уведомяването им от жалбоподателя, както и че правото на протест, когато за това е дадено разрешение, принадлежи на всеки гражданин, но не следва протестните действия да излизат извън рамките на закона и с тях да бъде уронван авторитета на органите на съдебната власт. Според ВРС тези данни са достатъчни, за да се направи предположение, че жалбоподателят има съпричастност към описаното в процесната заповед и задържането му е извършено на предвидено в закона основание.

Касационният съд приема от правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване, поради което е допустима за разглеждане.

Разгледана по същество, същата е основателна.

Оспорената заповед е издадена на основание чл.72, ал.1, т.7 ЗМВР. Съгласно тази разпоредба полицейските органи могат да задържат лице в други случаи, определени със закон. В разпоредбата на чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР изрично е предвидено, че заповедта следва да съдържа фактическите и правни основания за задържането.

В конкретния случай оспорената заповед съдържа само правното основание по чл.72, ал.1, т.7 ЗМВР в привръзка с разпоредбите на чл.393, ал.1 вр. чл.391, ал.3 ЗСВ.

Така мотивирана, заповедта не отговаря на изискванията по чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР.

Разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, овластява полицейските органи „да задържат лице в други случаи, определени със закон“. Разпоредбите на чл. 393, ал. 1 и чл. 391, ал. 3 от ЗСВ, посочени като основание за издаване на заповедта наред с разпоредбата на чл.72, ал.1, т.7 ЗМВР, касаят правомощията на личния състав на Главна дирекция „Охрана“ при осъществяване на функциите по чл. 391, ал. 3 от ЗСВ. Съгласно чл.393, ал.1 личният състав на Главна дирекция „Охрана“ при осъществяване на функциите по чл. 391, ал. 3 има правата и задълженията по чл. 64, ал. 1, 2, 4 и 5, чл. 65, 66, 70, чл. 72 – 74, чл. 76, 80, 91 и чл. 81 – в случаите по чл. 70, ал. 1, т. 1, 4 и 5, чл. 85, 86, чл. 87, ал. 1, 2, 5 – 7 и чл. 100 от Закона за Министерството на вътрешните работи и по Указ № 904 за борба с дребното хулиганство. Същите не запълват бланкетната норма на чл.72, ал.1, т.7 с конкретни хипотези, в които е допустимо задържане за 24 часа, а представляват самостоятелни правомощия на този орган и са във връзка с функциите му по чл. 391 от с.з. Т.е. в оспорената заповед дори правното основание за задържане е неясно, тъй като чл.72, ал.1, т.7 ЗМВР е единствено препращаща норма с бланкетен характер.

Основателно е възражението на жалбоподателя за допуснати съществени процесуални нарушения при издаване на заповедта.

Видно от доказателствата, органът, осъществил фактическото задържане на П. е различен от издателя на оспорената заповед, която го обективира в правния мир. След като член на състава на ГД"Охрана", при осъществяване на функциите по чл.391, ал.3 ЗСВ има правата и задълженията по чл.72-74 от ЗМВР, и в изпълнение на тях задържи лице, то този служител е компетентният орган по издаване и на съответната заповед за задържане.

Липсата на описание на относими към случая конкретни факти засягат правото на защита на оспорващия, който следва да знае за кои свои действия и/или бездействия бива задържан от полицейските органи и съответно да организира своята защита, като неспазването на тези процесуални изисквания е самостоятелно основание за отмяна на заповедта. Същевременно съгласно Тълкувателно решение № 16/1975 на ОСГК, мотивите за издаване на административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт и да се съдържат и в други документи от административната преписка, издадени от административния орган, каквито, обаче, в случая не са налице, противно на приетото от ВРС.

Позоваването само на приложимите разпоредби, но не и на каквито и да било специфични обстоятелства или действия само по себе си може да бъде достатъчно основание за съда да заключи, че лишаването от свобода на жалбоподателите е несъвместимо с принципа на защита от произвол. Задържане, което е произволно, не може да бъде съвместимо с чл. 5 § 1 от КЗПЧОС. В контекста на подпараграф „в“ на чл. 5 § 1 мотивите на решението, нареждащо задържане, са важен фактор при определянето на това дали задържането на едно лице трябва да се счита за произволно. ЕСПЧ смята липсата на каквито и да било основания, посочени от съдебните органи в техните решения за разрешаване на задържането, за несъвместима с принципа на защита от произвол, залегнал в чл. 5 § 1. В оспорената пред ВРС заповед не е налице описание на фактическата обстановка. От събраните по делото доказателства не се установяват конкретни обективни данни, сочещи на необходимост от постановено задържане. Такива данни не се съдържат и в преписката по издаване на оспорената заповед. Органът, издал оспорената заповед не е присъствал на задържането, а е съставил същата въз основа на твърденията на служителите от ГД"Охрана", че П. е провеждал протестни мероприятия пред сградата на ВРС. Видно и от писмо от директора на РД“Охрана“-Варна свободното придвижване на жалбоподателя е било ограничено от служители на РД“Охрана“-Варна. От показанията на свидетелите П. и Ц., служители на ГД „Охрана“ и задържали лицето, също не се установява конкретното действие/деяние, което да предполага необходимост от задържане на жалбоподателя и да попада сред хипотезите, при които лицето може да бъда задържано.

Обстоятелството, че писмото за съгласуване на протестните действия на жалбоподателя е получено след деня на мероприятието е ирелевантно в случая. Представени са, макар и на телефона на жалбоподателя, доказателства за извършено уведомяване. Полицейският орган е следвало да изясни случая с всички способи, с които разполага, включително справка в съответната институция.

Предвид горното, оспорената заповед не отговаря на изискванията на закона по чл.74, ал.2 т.2 ЗМВР.

Заповедта е издадена и в нарушение на целта на закона - да се предотвратяват и разкриват престъпления, като временно се ограничават правата на лица, за които има данни, че са извършили престъпления, в това число и правото свободно да се придвижват в пространството, като в случая правото на свободно придвижване на оспорващия е ограничено без да са налице основания за това.

Предвид изложеното, оспорената Заповед е издадена в нарушение на административнопроизводствените правила и материалния закон, които са довели до нарушаване на правото на защита на жалбоподателя, а като я е потвърдил ВРС е постановил неправилно решението, което следва да бъде отменено, като бъде отменена и издадената заповед.

По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Административен съд - Варна, І - ви тричленен състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 1274/04.11.2024 г. по адм.д. № 3570/2024 г. по описа на ВРС, ХХІХ-ти състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице с рег.№ 433зз–469/11.09.2024 г., издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, от полицейски орган при Първо районно управление при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Варна.

Решението е окончателно.