РЕШЕНИЕ
№ 865
гр. Благоевград, 20.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Катя Сукалинска
при участието на секретаря Елица Яв. Педова
като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Гражданско дело № 20241210100959 по
описа за 2024 година
Производството по настоящото гр.д.№959/2024г. по описа на Районен съд-Благоевград е
образувано по искова молба на С. Г. Т., ЕГН **********, гр.Бпротив „С, седалище и адрес на
управление гр.С представлявано от Н
С исковата молба са предявени обективно съединени искове за прогласяване нищожността
на Договор за потребителски кредит №775319, евентуално на клаузата на чл.6.2. от
Договора, предвиждаща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение,
поради противоречие със закона /на ЗЗП и ЗПК/, евентуално заобикаляне на закона /на ЗПК/
и накърняване на добрите нрави, с правно основание чл.26, ал.1, пр.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във
вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във вр. с чл.146 от ЗЗП във вр. с чл.143,
ал.2, т.5 от ЗЗП във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.33, ал.1 от ЗПК. Предявеният иск за
прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит е съединен в условията на
обективно кумулативно съединяване с осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 179.08 лв., представляваща платена без основание сума по
нищожната договорна клауза за неустойка, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че между С. Г. Т. в качеството му на заемополучател и „Сити
кеш“ ООД в качеството на заемодател е сключен Договор за паричен заем Кредирект
№775319/02.12.2022г., по силата на който на заемополучателя е отпуснат кредит в размер на
700 лв., платим на 8 месечни вноски, с краен срок за погасяване 02.08.2023г., при посочен
договорен лихвен процент от 40.05% и ГПР от 48.36%. Съгласно чл.6.1. от договора
заемополучателят се задължава в срок от 3 дни да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчители, за които са поставени множество условия, които според ищеца били изначално
неизпълними. Неизпълнението на посоченото задължение създавало задължение за
заемополучателя да заплати прекомерно висока неустойка в размер на 614.32 лв., на
основание чл.6.2. от договора.
Твърди се, че уговорената неустойка противоречи на множество императивни правни
норми на ЗПК, поради което е нищожна. Сочи се, че въпреки формално дадената
възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневен срок, още със
сключването на договора му била начислена горепосочената неустойка в размер,
надхвърлящ многократно позволения от закона размер на ГПР. Същата била включена в
погасителния план още в самото начало. Сочи се, че включената в погасителния план
неутойка по същество представлявала скрита лихва и следвало да бъде калкулирана в ГЛП и
ГПР. С включване на посочената сума под формата на неустойка се целяло заобикаляне на
1
забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК. Ако кредиторът действително бил искал да му се осигури
обезпечение, то следвало да го е изискал преди предоставяне на кредита.
На следващо място се твърди, че неустоечната клауза била нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излизала извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Били нарушени основните принципи
на договорната свобода по чл.9 от ЗЗД, на справедливост и добросъвестност в отношенията
между потребител и кредитор. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, а не на същинското задължение по договора за
връщане на заетата сума. Била в размер блисък до стойността на предоставения заем, без да
ставало ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам бил оценил
кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането на кредита преди да му е
предоставено обезпечение. С уговарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено
да се обогати.
На следващо място, с неустойката се заобикаляла разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не
произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок. Тези вреди обаче се
обезщетявали чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК, поради което подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.
Твърди се, че неустоечната клауза била нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП
поради неравноправния й характер – същата задължавала потребителя при неизпълнение на
негови задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Твърди се, че целият договор за потребителски кредит бил недействителен на основание
чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради непосочване в договора на ГПР и общата
сума, дължима от потребителя, което водило до недействителност и на самата неустоечна
клауза. В случая съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и
непосочването на компонентите, които влизали в него, с цел заобикаляне на ограниченията
на ЗПК, следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
водило до недействителност на целия договор съгласно чл.22 от ЗПК.
В отговора на исковата молба ответното дружество „Сити Кеш“ ООД оспорва предявения
иск като неоснователен. Навежда се, че неустоечната клауза не е част от същественото
съдържание на договора, поради което на основание чл.26, ал.4 от ЗЗД недействителността
на клаузата не води до нищожност на целия договор. Настоява се, че всички условия на
договора вкл. клаузата за неустойка са индивидуално договорени между страните, като на
кредитополучателя е предоставена пълна, точна и ясна информация за параметрите на
договора. Сочи се, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, за да упражни правото си
на отказ от договора съгласно чл.28, ал.5 от ОУ и чл.29 от ЗПК, изрично посочено и в СЕФ,
в случай, че е преценил, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него
условия. Същият е имал възможност и да поиска удължаване на тридневния срок или да
предостави заместващо обезпечение. Твърди се, че длъжникът не се е възползвал от нито
една от тези възможности, усвоил е кредита, като целта му е била да води множество
съдебни производства с цел обогатяване чрез присъждане на разноски. Последният
доброволно и предсрочно в кратък срок след сключването на договора – един месец след
сключването, изцяло погасил кредита. Настоява се, че с изтеглянето на кредита е целял да се
обогати неоснователно, като впоследствие заведе искове за недействителност на договора и
на неустоечната клауза. Същият е договарял недобросъвестно в нарушение на чл.12 от ЗЗД.
Настоява се, че договорът отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ГПК, както и
че неустойката не следва да се включва в ГПР, доколкото същият се определя към момента
на сключване на договора, а задължението за неустойка възниква на по-късен етап и само в
случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Поради това в
погасителния план неустойката била включена като възможно плащане с оглед яснота за
кредитополучателя за всички възможни хипотези на развитие на отношенията между
страните. Твърди се, че кредиторът е извършил оценка на платежоспособността на длъжника
при отправяне на искането за отпускане на кредит. Но дори такава да не бъде извършена,
последица от липсата й не е нищожност на клаузата за неустойка, а единствено
административнонаказателна отговорност за кредитора. Сочи се, че между страните са
2
налице общо 10 договора, сключени в периода 2021г.-2023г., които съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, което обстоятелство
опровергавало твърдението на кредитополучателя за липса на достатъчно информация за
крайния размер на задължението на потребителя.
По подробно изложените в отговора възражения се настоява за отхвърляне на
предявените искове като неоснователни.
Направено е възражение срещу присъждането на разноски в полза на ищеца, тъй като
претендирането на разноски в множество заведени от ищеца дела с идентичен предмет,
представлявало злоупотреба с право. В условията на евентуалност е направено и възражение
за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Преди съдебното
заседание чрез упълномощен адвокат представя писмено становище по съществото на
делото. Претендира сторените в производството разноски по представен списък по чл.80 от
ГПК.
Ответното дружество не изпраща свой представител в съдебно заседание.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Страните не спорят, че на 02.12.2022г. между „С... като заемодател и С. Г. Т. като заемател
е сключен Договор за паричен заем К... при следните параметри на отпуснатия заем
съгласно чл.3: размер на отпуснатия заем - 700 лв.; размер на погасителна вноска – 3 х 23.36
лв. и 5 х 154.32 лв.; вид на вноската – месечна; ГПР – 48.36%; брой вноски – 8; фиксиран
годишен лихвен процент – 40.05%; дата на първо плащане – 02.01.2023г.; дата на последно
плащане – 02.08.2023г.; обща сума за плащане – 841.68 лв.
Съгласно чл.6.1 от Договора за паричен заем заемателят се задължава в срок от 3 дни,
считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение по начина и реда и
отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция
/поне едно от изброените/. По силата на чл.6, ал.2 от договора страните се съгласяват, че в
случай, че заемателят не изпълни договореното в чл.6.1 задължение, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 614.32 лв., която ще бъде платена разсрочено съобразно
включения в договора погасителен план.
На основание горните разпоредби, на заемателя е начислена неустойка в размер на 614.32
лв. за непредставяне на договореното в чл.6 от договора обезпечение, като видно от
Погасителния план, по този начин вноската по кредита с включената неустойка става 182 лв.
месечно. От начислената неустойка в размер на 614.32 лв. ищецът е заплатил сумата от
179.08 лв. за неустойка, видно от представената справка от счетоводството на ответника,
поради обстоятелството, че кредитът е погасен предсрочно един месец след сключването му.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
По главния иск за прогласяване нищожността на договора за кредит:
В исковата молба ищецът претендира прогласяване на нищожност на договора за кредит
на три основания – противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на
добрите нрави. В съдебната практика се приема, че когато искът е за прогласяване
недействителност на сделка и в исковата молба са заявени повече от едно от законовите
основания за недействителност, съдът е длъжен да приеме, че е сезиран с множество
обективно съединени искове. Независимо от поредността и съотношението, посочени от
ищеца, исковете се считат предявени в условията на евентуалност и съдът е длъжен да ги
разгледа в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-
тежкото към най-лекото, както и според това дали въведените основания са специални
/предвидени в специален закон/ или общи /предвидени в чл.26 от ЗЗД/. Ако сделката е
недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на
нейната недействителност на друго основание /Решение №198/10.08.2015г. по гр.д.
№5252/2014г. на ВКС; Решение №199/12.07.2016г. по гр.д.№583/2016г. на ВКС, IV г.о.;
Решение №40/07.04.2020г. по гр.д.№2383/2019г. на ВКС, IV г.о. и др./.
Принципно атакуваната сделка може да страда от различни пороци, всеки от които да е
основание за обявяване на нищожността, но правният резултат, който ще се постигне с
уважаването на иска на едно от въведените основания, изключва интереса от обявяване на
нищожност на някое от другите въведени основания.
Съобразно гореизложеното, съдът следва да се произнесе по предявения иск за
3
нищожност поради противоречие със закона.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в
договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№1 начин.
В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 48.36% /чл.3.5/, който според
съда не отговаря на действително прилагания в отношенията между страните. От
погасителния план е видно, че всяка погасителна вноска включва и сума за неустойка.
Според съда неустойката, по начина, по който е уговорена, по същество представлява скрита
договорна лихва и е следвало да бъде калкулирана при изчисляването на ГПР.
Съображенията за това са следните:
В случая уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на
кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави
кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на
неустойката и обогатяване на кредитодателя. Посочените клаузи в договора следва да се
окачествят като неравноправни по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна
и заблуждаваща търговска практика. Това поставя потребителя в неравностойно положение
спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока неустойка и
поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на
практика кредитът му се оскъпява многократно. Очевидно е, че уговорената неустойка се
отклоняват от присъщите и функции и цели единствено обогатяването на кредитора.
При включването на сумата за неустойка, ежемесечно начислявана в погасителните
вноски и представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР според
изчисленията на съда посредством онлайн калкулатор възлиза на 286.71%, който надвишава
многократно допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на
чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е
посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е
налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява
реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право
ЗПК му признава и гарантира.
Както вече беше посочено, ако сделката е недействителна на едно основание, предвидено
в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго основание.
Поради това съдът не разглежда останалите наведени от ищеца основания за нищожност на
договора и съответно не разглежда предявения в условията на евентуалност иск за
4
прогласяване нищожността на договорната клауза за неустойка.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД:
Предявеният иск е основателен. По делото се установи, че ищецът е платил в полза на
ответника по сключения между тях договор за заем сумата в размер на 179.08 лв. за
неустойка. Установи се, че договорът за кредит е недействителен, респ. недействителна е и
неустоечната клауза, като на основание чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължи само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита, какъвто разход
е начислената неустойка. Ето защо, платената сума по недействителната клауза за неустойка
е дадена при начална липса на основание за плащането, поради което е недължимо платена и
подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК право на разноски има ищецът,
на който следва да се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в размер на
108.24 лв.
По списък по чл.80 от ГПК адв.М. е претендирал адвокатско възнаграждение по чл.38 от
ЗАдв. по всеки от предявените искове, в размер на по 480 лв. с ДДС по всеки. С решение на
СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване е прието, че посочените в
изменената с ДВ бр.88/04.11.2022г. редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения минимални размери не обвързват съда, поради
несъответствието на наредбата с правото на ЕС. В конкретния случай следва да се държи и
сметка, че става дума за възнаграждение, което не е договорено доброволното въз основа на
проява на договорната свобода между страните /клиент - адвокат/, а се касае до такова по
реда на чл.38 от ЗАдв., което предполага заплащане на възнаграждението директно на
адвоката, осъществил безплатна правна помощ на страната, по изключителната преценка на
съда. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, но те не
обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се
съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото,
количеството извършена работа.
В случая и по двата предявени иска – установителния - за недействителност на договора
за кредит по чл.26 от ЗЗД и осъдителния -за връщане на дадено без основание по чл.55, ал.1
от ЗЗД, извършената работа е една и съща, доколкото искът по чл.26 от ЗЗД представлява
елемент от фактическия състав на осъдителния иск по чл.55 от ЗЗД и в този смисъл
свършена от пълномощника работа по двата иска е една и съща. В Определение №991 от
11.10.2023г. по в.ч.гр.д.№898/2023г. на Окръжен съд – Благоевград е прието, че в хипотеза
като настоящата, става дума за ангажиране на едни и същи доказателства, извършване на
идентични правни действия, упражняване на едни и същи процесуални права, приключване
на делото в едно съдебно заседание, при упражняване на класически институти на
материалното право. Макар по естеството си исковете да са различни и обективно
съединени, те са предявени и поддържани на един и същ правопораждащ юридически факт,
сключването на един и същ договор за кредит, което предполага еднаквост на извършената
защита, респ. работа. Ето защо в конкретния случай не са налице в кумулативност и двата
критерия за определяне на дължимо възнаграждение поотделно и за двата иска срещу
ответника, при положение, че работата по всеки един от тях е идентична, сходна, не се
отличава делото както от фактическа, така и от правна сложност. Съобразявайки горната
практика на ОС-Благоевград, за предявените срещу ответника искове следва да се присъди
едно, а не две отделни възнаграждения.
Що се касае до размера на адвокатското възнаграждение и съобразявайки обема на реално
извършената от адвоката работа, съдът намира, че адвокатско възнаграждение дори и в
минимален размер по наредба, се явява прекомерно предвид вида и количеството на
извършената от адвоката правна дейност, която се изразява в подаване на искова молба,
която е бланкова и част от голям брой заведени еднотипни дела /които са цитирани и от
ответника/; както и в подаване на писмена защита, преповтаряща доводите в исковата
молба; адвокатът не се е явил в първото и единствено съдебно заседание; по делото не са
провеждани разпити на свидетели, не са изслушвани експертизи или други процесуални
действия с участието на адвоката; делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
5
доколкото се касае до предявени искове, по който има формирана трайна съдебна практика.
Размерите на претендираните от адвоката възнаграждения са прекомерни предвид обема на
свършената от адвоката работа и материалния интерес по делото. Безплатната правна помощ
не представлява отговорност за разноски по чл.78 от ГПК, поради което следва да се държи
сметка и да не се допуска злоупотреба с това право на адвоката, осъществил безплатна
защита. По дефиниция злоупотреба с право е упражняване на правото в противоречие с
неговото предназначение и от обективна гледна точка е налице тогава, когато правото се
упражнява противно на неговата социална функция, а не за задоволяване на определен
признат от закона интерес. В този смисъл, разноските по делото и в частност адвокатското
възнаграждение не следва да бъдат източник на неоснователно обогатяване за страната, в
чиято полза е крайният съдебен акт, респ. за неоснователно обедняване на загубилата
страна, а следва да възстановят сторен в разумни граници разход за защита на правата на
страните. Съдът не само не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба.
Ищецът е могъл да предяви исковете си в една обща искова молба, но ги е завел поотделно,
поради което присъждането на разноски за адвокат по всяко от делата, не следва да бъде
източник на обогатяване, а да бъде съобразено с реално извършената работа при
съобразяване и на горното обстоятелство. Предвид изложеното, съдът намира, че
справедливо и обосновано съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАдв е адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 във вр. с
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК Договор за паричен заем К.... от 02.12.2022г., сключен между С. Г. Т.,
ЕГН **********, като заемополучател, и „С, като заемодател.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, „С седалище и адрес на управление гр.С
представлявано от Н, да заплати на С. Г. Т., ЕГН **********, гр.Бумата от 179.08 лв. /сто
седемдесет и девет лева и осем стотинки/, представляваща недължимо платена сума за
неустойка по чл.6.2 от Договор за паричен заем Кредирект № ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 12.04.2024г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „С, ЕИК седалище и адрес на управление гр.Ср-н „М представлявано от Нда
заплати на С. Г. Т., ЕГН **********, гр.Б сумата от 108.24 лв. /сто и осем лева и двадесет и
четири стотинки/ за направени по делото разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „С седалище и адрес на управление гр.С, представлявано от Н, да заплати на
адв.Д. М. М., гр.С, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, сумата от 200 лв.
/двеста лева/ с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-Благоевград в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
6