Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 26.03.2019
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет
и шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело №14856
по описа за 2018год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №426601 от 11.06.2018г., Софийският
районен съд, ГО, 163-ти състав, е приел
за установено в отношенията между страните, че ищецът П.Д.П., ЕГН **********, с
адрес гр.София, район Панчарево, ул.******, не дължи на ответника “А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***-р **** ******, Офис
сграда ЛАБИРИНТ, ет.2, офис 4, сумата от 295,17 лева, представляваща главница
по договор за мобилни услуги от 27.11.2012г. сключен с БТК ЕАД и прехвърлена на
ответника с Договор за цесия от 1.9.2014г., поради изтекла погасителна давност,
на основание чл.124, ал. 1 ГПК във вр. чл.111, ал. 1, буква „в" ЗЗД.
Осъдил е “А.З.С.Н.В.” ЕАД, да заплати на
П.Д.П., сумата от 52,50 лева, направени по делото разноски пред СРС, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Осъдил е “А.З.С.Н.В.” ЕАД да заплати на адвокат В.В.Т.
сумата от 300лева направени по делото разноски пред СРС, на основание чл. 78,
ал. 1 и ал.5 ГПК и чл.38 ЗА.
Въззивна жалба срещу решението е постъпила от
ответника „А.з.с.н.в.“ЕАД, в която се правят оплаквания, че обжалваното решение
е неправилно и моли да се отмени. Смята, че по делото е установено, че ищецът е сключил договор за
телекомуникационни услуги, ползвал е услугите за периода 01.07.2013год. до
31.12.2013год., за което са издадени шест броя фактури на обща стойност
295,17лв., както и, че това вземане е прехвърлено с договор за цесия от
01.09.2014год. сключен между БТК-Виваком и АСВ и няма спор, че са изтекли три
години от последния отчетен период в резултат на което вземането не може да
бъде предмет на принудително изпълнение, но сумата може да бъде заплатена
доброволно. Смята, че са признали иска и не са дали повод за завеждане на
делото. Прави възражение, че разноските на ищеца са над минималните за
адвокатски хонорар и се иска намаляването им. С молба от 29.10.2018год.
въззивникът е посочил, че смята, че по разноските по делото следва да се
произнесе въззивния съд по въззивната
жалба с оглед на изхода на делото, като отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение, ако ли не се възприеме това да се счита, че е
подадена молба с искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските, като има и искане за намаляването им с оглед на чл.78, ал.5 ГПК и
каквото е направил и в първоинстанционното производство. Претендира за
присъждане на разноските по въззивното производство.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от П.Д., чрез адв.Билева. По
същество моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да
бъде потвърдено като правилно.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Постановеното
решение, в обжалваната част е валидно и
допустимо, а относно оплакването на въззивника по същество, че обжалваното
решение е неправилно, същото се явява неоснователно по следните съображения:
С исковата молба ищецът е предявил иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на
него, че не дължи н. „А.з.с.н.в.“ЕАД
сума в размер на 295,17лв.,
представляваща главница по Договор за ТКУ от
27.11.2012г. сключен с БТК ЕАД и прехвърлена на ответника с Договор за цесия от
1.9.2014г., която не била съобщена и след като вземането е погасено по давност..Посочва,
че процесното вземане е предявено от ответника „А.з.с.н.в.“ ЕАД, като е
поискано издаването на заповед по чл.410 ГПК и такава е била издадена за същата
сума, връчена на ищеца, като в последствие заповедта е обезсилена с разпореждане на съда, което не е
обжалвано и е влязло в сила. Обосновава правния си интерес от предявения
отрицателен установителен иск с това, че, ответникът е предприел действия по издаване на
зоповед за изпълнение по чл.410 ГПК за процесната сума, независимо, че
вземането е погасено по давност и заповедта е обезсилена и няма пречки за
ответника да иска отново издаване на
заповед за същата сума, която смята, че е погасена по давност.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва
твърденията в исковата молба, че не се дължи посочената сума по посочения
договор за ТКУ, както и, че цесията не му е съобщена, признава, че са изтекли
три години от последния отчетен период, в резултат на което смята, че вземането
не може да бъде предмет на принудително изпълнение, но може да бъде платено
доброволно от ищеца. В съдебното заседание по приключване на делото
представителят на ответника е заявил, че ответникът не е дал повод за завеждане
на делото и признава претенцията.
За да уважи предявения иск, първоинстанционният съд
е приел, че с оглед на представените по делото доказателства оспорените от
ищеца суми, които представляват вземания на доставка на комуникационни услуги,
съдържат признаците на периодични плащания по смисъла на чл.111, б.в. ЗЗД и с
оглед и възприетото в ТР №3/2012год. за тях се прилага три годишна давност.
По делото след като не са оспорени представените
писмени доказателства е установено наличието на облигационно договорно
правоотношение между ищеца и БТК ЕАД, както и договор за цесия от
01.09.2014год., сключен между БТК ЕАД и
ответника в настоящото производство АСВ, включително и за процесното
вземане, за задължения за ползвани мобилни услуги за периода
01.07.-31.12.2013год. За процесното вземане за 295,17лв. е представена заповед
за парично задължение по чл.410 ГПК от 14.03.2017год., с която е разпоредено П.Д.П.
да заплати на кредитора АСВ сумата от
295,17лв. главница по договор за телекомуникационни услуги от 27.11.2012год.,
със законната лихва от 28.02.2017год. до заплащане на вземането, като е заявено
от ищеца и не се оспорва от ответника, че същата е обезсилена, но която заповед
е връчена на ищеца и копие от която е приложена към исковата молба. В тази
връзка и правният интерес ищецът да предяви отрицателен установителен иск срещу
ответното дружество се извежда от необходимостта с влязъл в сила съдебен акт да
се установи със сила на пресъдено нещо между страните, че процесното вземане,
за кой период и в какъв размер е погасено по давност, като по този начин бъде
препятствана възможността кредиторът да предприеме мерки за принудително
събиране на процесното вземане след като и ответното дружество е подало заявление за издаване на заповед по чл.410 ГПК за посоченото вземане и за което е издадена заповед за изпълнение, връчена
на ищеца. Установява се, че процесното вземане е за заплащане на доставени
комуникационни услуги и същото се погасява с тригодишна давност, като
периодично плащане с оглед на чл.111, б. в ЗЗД и постановките дадени в
ТРІ3/2012год. като се има в предвид и, че вземането е изискуемо ежемесечно
и вземането по първата фактура е със
срок за плащане 18.08.2013год. , а последната
18.01.2014год.. В тази връзка ответникът е признал, че е изтекъл
тригодишния давностен срок до който кредиторът е могъл да претендира
принудителното събиране на сумите от длъжника, но независимо от това с оглед на
приложената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
/независимо, че същата е обезсилена/ същия е предприел действия по събиране на
сумата, инициирайки заповедно производство от 27.02.2017год. след като
вземането е погасено по давност. Поради което основателен е предявеният иск и
следва да се уважи, като се приеме за
установено, че сумата от 295,17лв. не се
дължи от ищеца като погасена по давност.
С оглед на гореизложеното и при съвпадане на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
Настоящия състав на въззивния съд намира, че оплакването във въззивната жалба и в молба
уточнение на същата срещу разноските, в решението на първоинстанционният съд
има характер на молба за изменение на решението в частта за разноските, а
въпросът за разноските, респ. за изменение на решението в тази част, подлежи на
разглеждане по реда на чл. 248 ГПК, поради което компетентен да се произнесе за
първи път по искането е първостепенният съд, включително и по възражение по
чл.78, ал.5 ГПК. Едва след което при подаване на частна жалба срещу
определението на първоинстанционният съд следва след администрирането й да се
изпрати за разглеждане от въззивния съд.
С
оглед изхода на делото и неоснователността на
въззивната жалба не се дължат
разноски на въззивника.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №426601 от 11.06.2018г., на Софийският
районен съд, ГО, 163-ти състав, постановено по гр.дело №77476/2017год., с което
приел за установено в отношенията между страните, че ищецът П.Д.П., ЕГН **********
не дължи на ответника “А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК ****** сумата от 295,17 лева,
представляваща главница по договор за мобилни услуги от 27.11.2012г., сключен с
БТК ЕАД и прехвърлена на ответника с Договор за цесия от 1.9.2014г., поради
изтекла погасителна давност, на основание чл.124, ал. 1 ГПК във вр. чл.111, ал.
1, буква „в" ЗЗД.
ВРЪЩА делото на СРС, 163-ти състав за произнасяне по молба по чл.248 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, обективирана във въззивна
жалба и в молба уточнение от 29.10.2018год.
Настоящото
решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.