№ 1791
гр. Плевен, 21.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ралица Анг. Маринска Ангелова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско
дело № 20254430100174 по описа за 2025 година
Производството по гр.д.№174/2025г. на ПлРС е образувано по искова
молба от П. Д. А., чрез адв. В. Б., против „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление в гр. Ботевград, бул.
Трети март №83, представлявано от Л.В.Л., с която са предявени: иск с правно
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК,
за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем
№15024958/15.06.2023г.– като главен и иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца, сумата от
602.61лв.- договорна лихва по чл. 2, ал. 6 от Договора, за периода 29.06.2023г.-
14.12.2023г.; и сумата от 2145,39лв.– неустойка за непредставено обезпечение
на основание по чл. 4 от Договора, за периода 29.06.2023г. - 14.12.2023г., ведно
със законната лихва, считано от датата на ИМ, съставляващи недължимо
платени по Договор за паричен заем №15024958/15.06.2023г.- като евентуален.
Твърди се, че между страните е сключен Договор за паричен заем
№15024958/15.06.2023г., по силата на който, на ищеца е предоставен заем от
5000лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40,00%, годишен процент на
разходите – 48,69%; заемът е платим на 13 месечни вноски, с падеж
14.12.2023г. Твърди се, че съгласно чл.4.6 от Договора е предвидено условието
за предоставяне на допълнително обезпечение по кредита, чрез предоставяне
1
на гарант/поръчител, който да отговаря на изискванията по чл. 4, т.1 и т. 2 от
Договора. Сочи се, че при непредоставяне на обезпечение, е предвидено
начисляването на неустойка в размер на 2145,39лв. Твърди се, че неустойката
е начислена с подписването на договора и е включена в Погасителния план
към него, като месечната вноска, ведно с неустойката е в размер на 165,03лв.
Твърди се, че сумата по заема изцяло е погасена от ищеца. Твърди се, че
процесия договор е нищожен, поради нарушения на изискването за ГПР и е
налице противоречие с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че
клаузата за неустойка е неравноправна. Твърди се, че се дължи само чистата
стойност на заема, като останалите суми са недължимо заплатени. Твърди се,
че сумите над чистата стойност на кредита от 5000лв, са платени без
основание и подлежат на връщане. Претендират се разноски. Представят се
писмени доказателства.
В срока по чл. 131 от ГПК, отв. „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД,
ЕИК***, депозира отговор на ИМ, който изразява становище за
недопустимост, евентуално за неоснователност на предявените искове. Сочи
се, че не е налице валидно учредена представителна власт за посоченият
пълномощник- адв. В.Б. Претендират се разноски. Представят се писмени
доказателства. Допълнително, в срока за отговор, се представя становище, с
което се оспорват исковете по размер. Твърди се, че договорът за кредит е
действителен, като изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е спазено. Сочи
се, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не съдържа допълнително
изискване в договора да е посочено и как точно е изчислен ГПР, както и че е
следвало като при неяснота, потребителя да направи запитване с искане за
разяснение, каквото не е налице. Твърди се, че посочените в разпоредбата на
чл. 11, ал. 1 от ЗПК реквизити могат да се съдържат и в други съпътстващи
сключването на потребителския договор документи. Твърди се, че в случая
действат Общи условия към договори за предоставяне на потребителски
кредити на физически лица от „Адессо Кредит България" ЕООД, в които е
описан начина на изчисляване на ГПР. Твърди се, че нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК е относима само към изискуемото съдържание на договора за
потребителски кредит, а не и към верността му. Излага, че нарушение на
цитираната норма е налице само когато договорът не съдържа реквизит по т.
10, ако изобщо в договора не е посочен размер на ГПР, но не и когато такъв е
посочен в договора, но е неправилно определен, каквито са твърденията на
2
ищеца. Твърди се, че въпросите, свързани с начина на изчисляване на ГПР и
некоректността на това изчисляване, не са елемент от състава на конкретното
законово задължение и на нарушението по чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че
разходът за неустойка изрично се изключва от разходите, формиращи ГПР и
не влияе върху неговия размер. Твърди се, че се касае до неустойка, която е
дължима само в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
задължение по договора. Оспорват се твърденията на ищеца за нищожност на
неустоечната клауза, като се твърди, че клаузата е индивидуално уговорена,
свързана е с допълнително поети задължения от страна на заемодателя;
същата не е неравнопоставена и изпълнява своята стимулираща,
обезпечителна и наказателна функция. Излагат се твърдения, че сключеният
между страните договор е търговски по своя характер. Допълнително се сочи,
че по силата на чл. 7, ал.2 от Договора, при предсрочно погасяване заемателят
има право на намаляване на общите разходи по кредита; сочи се, че макар това
да се отнася по принцип до лихвата и разходите по оставащата част от
кредита, води до недължимост на останалата част от оставащата до края на
договора неустойка. Сочи се, че ищецът е погасил предсрочно заема на
01.08.2023г., като е заплатил 298,18лв. от договорната лихва /дължима в
размер от 602,61лв. за целия срок на договора/ и сумата от 660,12лв.
неустойка /дължима в размер от 2145,39лв. за целия срок на договора/.
Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание
представените по делото доказателства и закона, намира за установено
следното:
По делото с определение №4991/06.10.2025г., е постановено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните: факта на
сключването между страните на процесния Договор за паричен заем
№15024958/15.06.2023г., за сумата от 5000лв, при фиксиран лихвен процент
при фиксиран лихвен процент от 40,00%, и ГПР от 48,69%.; факта на пълно
плащане на сумите по заема от страна на ищеца- заемател.
По делото, видно от съдържанието по процесия Договор за заем се
установява, че срокът на договора е до 14.12.2023г, платим на 13 двуседмични
погасителни вноски, всяка от 430,97лв, с посочени падежни дати.; при
фиксиран ГЛП от 40 % и ГПР по договора от 48,69%.; обща сума, съобразно
т.7 от договора- 5602,61лв. Установява се също, че в чл. 4, ал.1 страните са
3
уговорили, че заемателят желае да ползва допълнителни услуги по договора-
възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на
падеж, улеснена процедура по предоставяне на допълнителни средства, при
условие, че от страна на заемателя бъде предоставено- в деня на подписване на
договора за заем, на обезпечение- във вариант- две физически лица-
поръчители, които да отговарят на определени условия или банкова гаранция-
с бенефициер заемодателя. Установява се също, че съобразно чл. 4.2 от
договора, при непредставяне на обезпечение, в посочените варианти,
заемателя дължи неустойка от 2145,39лв.; посочено е също, че неустойката се
дължи разсрочено, заедно с погасителните вноски по заема, към която се
добавя сумата от 165,03лв. Съдът констатира, съобразно представеният към
договора погасителен план, че сумата за неустойка е включена в същия, като
общо погасителната вноска е определена в размер на 596лв. По делото се
установява също, че задълженията по договора са погасени предсрочно от
страна на ищеца.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител
по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените
средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се
подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът
следи и се произнася служебно. С оглед изложеното, съдът прием, че
4
изложените от ответника твърдения, че сключеният между страните договор е
търговски по своя характер, са неоснователни.
Съдът приема също, че клаузата по чл. 4, ал.1 от Договора за нищожна,
като противоречаща на нормата на чл. 10а от ЗПК. Съгласно посочената
разпоредба, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а посочените в
договора услуги са именно такива– възможности за отлагане или намаляване
на погасителни вноски, предоставяне възможност за промяна на погасителен
план; те не представляват допълнителна услуга, а са такива, които нямат пряко
отношение към насрещните престации на страните. Така уговорени, съдът
приема, че не се касае за допълнителни услуги, а за забранена такса за
действия, свързани с управлението на кредита. Заедно с това, клаузата за
неустойка в чл.4, ал.2 от Договора, за непредставяне на обезпечение,
свързано с предоставянето на посочените „допълнителни услуги“, съдът
приема за нищожна и като такава не е породила своите правни последици.
Съдът приема, че така въведената неустойка не съответства на въведените й
функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция, в случай на
неизпълнение на договорните задължения- в случая неустойката е уговорена
за обезпечение на допълнителни действия по управление на кредита, по
клауза от договора, която сама по себе си също е нищожна. Неустойка е
начислена еднократно, и е включена във вноските по погасителния план.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да
върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
на задължението. Съдът счита, че в случая липсва обезпечителният елемент,
тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази
неустойка. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
обезпечение, е свързано с допълнителни действия, а не с основното
задължение по заема. Така уговорената неустойка противоречи на чл.143, ал.2
т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Съдът приема, че тази
допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на
добросъвестността в отношенията между страните. Съдът приема също, че
5
уговорката за неустойка противоречи и на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Неустойката обаче не фигурира
като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено
изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни. В процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР от 48,69%, който формално отговаря на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва разхода за неустойка.
С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата
на чл. 22 от ЗПК, и целият договор за кредит се явява нищожен. Предявеният
като главен иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 11,
ал.1, т. 10, вр. чл. 19, ал.5 от ЗПК, за прогласяване нищожността на договора за
паричен заем №15026430/01.08.2023г. е изцяло основателен и следва да бъде
уважен като такъв.
По иска с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД.
С оглед изхода но главния иск, следва да бъде разглеждан по същество и
предявеният, при условията на евентуалност, осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД. Ппо делото се установява, съобразно
представената справка от ответника, че ищецът е погасил предсрочно
кредита- 01.08.2023г., като е заплатил изцяло главницата от 5000лв., както и
като договорната лихва , до размера на сумата от 298,18лв. / от дължимата от
602,61лв. за целия срок на договора/ и сумата от 660,12лв. за неустойка / от
дължимата от 2145,39лв. за целия срок на договора/. Съобразно това, съдът е
постановил за безспорно между страните, че от страна на ищеца има пълно
плащане- на сумите по договора, към момента на плащането- 01.08.2023г,
6
Съобразно нормата на чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, който е получил нещо
без основание, е длъжен да го върне. С оглед на установената по- горе
нищожност на договора за заем, то исковата претенция по чл. 55 ал. 1 предл. 1
от ЗЗД се явява частично основателна, и следва да бъде уважена до размер на
сумата от 298,18лв.- за договорна лихва и за сумата от 660,12лв. за
неустойка, като за разликата до пълният предявен размер на иска от 2748лв,
следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Заплатените от ищеца суми за
договорна лихва и неустойка, по арг. чл. 23 от ЗПК, се явяват заплатени без
основание.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът
дължи на ищеца направените деловодни разноски. Съдът намира, че
направеното от процесуалният представител на ответника възражение за
прекомерност на адв. възнаграждение на ищеца, по смисъл на чл. 78, ал. 5 от
ГПК, за основателно. Съобразно цитираната норма, ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. В случая, съдът приема, че предявеният иск за нищожност
не е неоценяем- така, както твърди ищеца- по арг. чл. 69, ал.1, т.4 от ГПК,
като в случая цената на иска се определя от стойността на договора. В този
смисъл , минималният размер на адв. възнаграждение, по реда на чл. 7, ал.2,
т.2 от НМРАВ, е сумата от 860,26лв. Що се касае до предявеният осъдителен
иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, то съдът счита, че се касае до един иск, с
посоченото правно основание, а не за два отделни, както е отразено в списъка
по чл. 80 от ГПК. С оглед цената на този иск, в полза на ищеца следва да бъде
присъден адв. възнаграждение от 574,80лв. , което обаче следва да бъде
определено съразмерно на уважената част от иска; съдът изчислява същото в
размер на 200,45лв. В полза на ищеца следва да бъде присъдено адв.
възнаграждение от общо 1060,71лв. Следва да се посочи, че по настоящето
дело, процесуалното представителство на ищеца не е осъществено по реда на
чл. 38а от ЗАдв. В полза на ищеца следва да бъде присъдена и д.т. от 238,33лв,
изчислена също съразмерно на уважената част от исковете- или общо сумата
от 1299лв. Съдът констатира, че от страна на ответника няма искане за
присъждане на разноски.
7
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
На основание чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т. 10,
вр. чл. 19, ал.5 от ЗПК, ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за
паричен заем №15024958/15.06.2023г., сключен между П. Д. А.,
ЕГН**********, с адрес: *** - като заемател и „АДЕССО КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление в гр.
Ботевград, бул. Трети март №83, представлявано от Л.В.Л. - като заемодател.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД „АДЕССО
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление в
гр. Ботевград, бул. Трети март №83, представлявано от Л.В.Л. ДА ЗАПЛАТИ
НА П. Д. А., ЕГН**********, с адрес: ***, сумата от общо 958,30лв., от
която сумата от 298,18лв съставляваща договорна лихва и сумата от 660,12лв.-
съставляваща неустойка за непредставено обезпечение, за периода
15.06.2023г- 01.08.2023г., съставляващи недължимо платени суми по нищожен
Договор за паричен заем №15024958/15.06.2023г., ведно със законната лихва,
считано от датата на ИМ- 09.01.2025г. до окончателното изплащане, като ЗА
РАЗЛИКАТА до пълният предявен размер от 2748лв, , ОТХВЪРЛЯ иска като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „АДЕССО КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление в гр.
Ботевград, бул. Трети март №83, представлявано от Л.В.Л. ДА ЗАПЛАТИ НА
П. Д. А., ЕГН**********, с адрес: ***, сумата от 1299лв.- деловодни
разноски.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8