РЕШЕНИЕ
№ 625
гр. Ямбол, 19.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XV СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Марина Хр. Христова Иванова
при участието на секретаря Т.С.К.
като разгледа докладваното от Марина Хр. Христова Иванова Гражданско
дело № 20252330101696 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по искова молба на В. С. В. против
„Неткредит“ООД и „Кредит Гарант БГ“ООД с искане за прогласяване на нищожност
на сключен между ищцата и първия ответник договор за потребителски кредит от
24.01.2025 год. и искане за прогласяване на нищожност поради противоречие с
добрите нрави на сключен между ищцата и втория ответник договор за предоставяне
на гаранция от 24.01.2025 год.
В исковата молба се твърди, че на 24.01.2025 год. между ищцата и първия
ответник е бил сключен договор за потребителски кредит за сумата от 1500 лв., при
лихвен процент – 50.80 %, ГПР – 64, 47 % и срок за погасяване 12 месеца.
Едновременно със сключване на договора за заем ищцата сключила договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора дружество – втория ответник, за
което се дължало допълнително възнаграждение в размер на 945 лв. Ищцата счита, че
всъщност възнаграждението за поръчител избран от кредитора всъщност е скрита
лихва, дължима на трето свързано с кредитора лице, като посоченото възнаграждение
не е включено в ГПР, като договорът за кредит е недействителен поради неточно
посочване на ГПР, за което се излагат подробни доводи и съображения. Посочва се и,
че в случая е заобиколена разпоредбата на чл. 19,ал.4 от ЗПК. Твърди и , че
предоставянето на гаранция е установено като услуга, която в случая е задължително
условие за отпускане на кредита. Посоченият разход бил предварително известен на
кредитора, а с включването му в ГПР същите биха нараснали значително. Претендира
се нищожност и на договора за предоставяне на гаранция, като противоречащ на
добрите нрави. Посочва се, че възнаграждение по същия се дължи без да е налице
насрещна престация. Сумите за възнаграждение следвало да бъдат заплащани по
сметка на кредитодателя. Двете дружества били с едно и също седалище, договорите
1
били сключени в един ден, налице бил еднакъв период за заплащане на сумите по
двата договора, т.е. дължали се на практика заедно.
Излагат се подробни доводи за основателност на двата иска , като се иска
уважаването им , както и присъждане на разноски, вкл. по реда на чл. 38,ал.1, т.3 от
ЗА.
С ОИМ ответникът „Неткредит“ООД оспорва исковите претенции. Счита, че
информацията за ГПР в процесния договор е налична и ясна , както и са спазени
изискванията на ЗПК. Посочва и, че потребителят не е бил длъжен да сключи договора
за гаранция, нямало такова договорно изискване, вкл. нямало неблагоприятни
последици при непредставяне на обезпечение. Освен изложеното, към момента на
сключване на договора за кредит , не бил налице сключен договор за гаранция, т.е. на
кредитора не е било известно други разходи освен възнаградителната лихва по
кредита.
Претендира се за отхвърляне на претенцията, както и за присъждане на разноски.
Ответникът „Кредит Гарант БГ“ООД оспорва претенцията като неоснователна.
Твърди, че договорът за гаранция не е сключен в противоречие с добрите нрави.
Срещу уговореното възнаграждение гарантът обезпечавал задължението на ищцата по
договора за кредит и то за период от една година т.е. не била налице нееквивалентност
на престациите. Договорът бил сключен по инициатива на потребителя, който бил
надлежно уведомен за правата и задълженията си.
Претендира се за отхвърляне на иска, както и за присъждане на разноски.
В с.з. ищцата, редовно уведомена, не се явява и не се представлява.
Ответното дружество, редовно уведомено, не изпраща представител.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, че между ищцата и първия ответник е бил сключен
договор за потребителски кредит от 24.01.2025 год. за сумата от 1500 лв. с краен
падеж на плащане – 25.01.2026 год., съгласно погасителен план инкорпориран в
договора – чл. 10. Уговорен е ГЛП в размер на 50,80 % , както и ГПР – 64, 47 % , като
е посочено, че при изчисляването му са взети предвид посочени допускания по
смисъла на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК. Общата дължима сума е в размер на 1944 лв. С
подписване на договора кредитополучателят е декларирал , че е получил своевременно
дължимата информация под формата на СЕФ, както и че е запознат с ОУ и Тарифата
на кредитора.
На 24.01.2025 год. между ищцата и втория ответник е сключен Договор за
предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се е съгласил да издаде
гаранция в полза на „Неткредит“ООД за сумата от 1944 лв. по договор за
потребителски кредит от 24.01.2025 год. , като за издаване на гаранцията наредителят
дължи на гаранта възнаграждение в размер на 945 лв., разсрочено на 9 равни месечни
вноски , всяка в размер на 105 лв., платими на 24- то число на съответния месец,
платими по посочени банкови сметки или по сметка на „Неткредит“ООД в избран
офис на Изипей АД.С подписване на договора наредителят дава съгласието си
дължимите плащания да бъдат събирани от бенефициента „Неткредит“ООД за сметка
на гаранта.
Представено са още ОУ за предоставяне на потребителски кредити.
Към ОИМ е представен СЕФ към договора за кредит.
2
Във връзка с твърденията на ищцата и след служебна справка в Търговски
регистър съдът констатира, че съдружници в двете ответни дружества са лицата Б. Ц.
Н. и И. А. А., както и седалищата на двете дружества са на един и същи адрес в
гр.София.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са ОСИ с правно основание чл.26, ал.1 предл.1 и чл. 26,ал.1, предл.
3 от ЗЗД.
В случая страните не спорят, че между ищцата е първия ответник съществува
облигационно правоотношение по процесния договор за кредит от 24.01.2025 год.,
както и ,че между ищцата и втория ответник съществува облигационно
правоотношение по договор за предоставяне на гаранция от 24.01.2025 год.
Предвид качеството на кредитополучателя - физическо лице и липсата на
противни твърдения, съдът намира, че правоотношението притежава
характеристиките на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на
ЗПК и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител", приложение
намират и нормите на Закона за защита на потребителите - съгласно чл. 24 ЗПК, във
вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват
неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните
норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
Безпротиворечиво с практиката на СЕС по приложението на Директива №
93/13/Е., разпоредбите на която са транспонирани в националното законодателство
съгласно § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, в константната практика на ВКС ( решение №
23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о., решение № 142/01.08.2018 г. по т.д. №
1739/2017 г., II т.о., решение № 237/20.01.2017 г. по т.д. № 2927/2015 г., I т.о. и др.) се
приема, че поради повелителния характер на нормите на ЗЗП, първоинстанционният и
въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договори.
Уважаването на предявения иск за обявяване нищожност на договора за
потребителски кредит от 24.01.2025 г., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
поради противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, предполага
установяването от ищцата на положителните факти, на които основава доводите си,
относно твърдяната нищожност.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит , като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставентия кредит.
В процесния договор за потребителски кредит изначално е посочен ГПР 64,
4 %, , който размер само по себе си надвишава максималния такъв по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Т.е. уговорен е по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. Същевременно този размер не отразява действителния такъв, тъй като не
3
включва част от разходите за кредита, а именно - сумата за възнаграждението по
договора за гаранция по кредита, което се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
възнаграждението по договора за гаранция по кредита в случаите, когато сключването
на договора за тази услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
В случая възнаграждението по договора за гаранция по кредита
представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход
в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22
ЗПК. В този смисъл е и даденото определение в чл. 3, буква "ж" на Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета.
Доколкото в сключения договор за кредит ГПР е посочен неправилно,
съдът, намира че в случая е налице и нелоялна търговска практика от страна на
кредитната институция, "заблуждаваща" по смисъла на европейското законодателство.
Поради това, съдът намира, че е нарушено изискването за посочване и
изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което от своя страна води до
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е изведено като
съществено условие на договора.
Предвид изложеното, предявеният иск срещу „Неткредит“ ООД по чл. 26,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, следва да бъде уважен като
основателен.
Уважаването на предявения иск за обявяване нищожност на договор за
предоставяне на гаранция от 24.01.2025 г., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради
противоречие с добрите нрави, предполага установяването от ищцата на
положителните факти, на които основава доводите си, относно твърдяната нищожност.
Предмет на сключения договор за предоставяне на гаранция е гарантиране
изпълнението на задълженията на кредитополучателя по гореобсъдения договор за
потребителски кредит. По правната си същност договорът за предоставяне на
гаранция, с установеното от обсъдените по - горе писмени доказателства съдържание
се доближава най-много до договор за поръчителство. Съобразно чл. 138 ЗЗД
поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на
неговото задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не
получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде
включена клауза за заплащане на такова. В случая е налице изрично уговорено
възнаграждение на гаранта в размер 945 лв., т.е. в размер близък до размера на заетата
сума от 1500 лв.
Както бе посочено по - горе при служебно извършена справка в Търговския
регистър се установи, че съдружници в дружествата- ответници са едни и същи
4
физически лица, вкл. съвпадат седалищата им. Следователно, с договора за
предоставяне на гаранция, ищецът се задължава да заплати в полза на друго
дружество, собственост на същите лица, допълнително възнаграждение, съизмеримо с
размера на кредита. Насрещните престации са очевидно нееквивалентни до степен,
граничеща с липса на престация от страна на гаранта срещу задължение на
кредитополучателя за заплащане на относително голямо възнаграждение. Всичко това
при уговорена годишна лихва по обезпечения кредит в размер на 50,80 %. Иначе
казано потребителят следва да заплати на едно от двете дружества на едни и същи
собственици било като неустойка за непредоставяне на гаранция, било като
възнаграждение по предоставена гаранция, допълнително възнаграждение,
съизмеримо с размера на заетата сума.
Изложеното води до извод, че последиците на сделката са несъвместими с
общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Налице е
неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи
значителна загуба, а друго се обогатява без да предоставя нещо в замяна, поради което
съдът приема, че сключеният договор за предоставяне на гаранция накърнява добрите
нрави и е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради накърняване на добрите
нрави.
За пълнота следва да бъде посочено, че с решение по Дело C-337/23 от 15.03.2025
год. СЕС приема: Първо, че правото на ЕС допуска съдилищата да преценяват дали
клаузите в договори за поръчителство са неравноправни; Второ, че разходите за
поръчител в този случай водят до увеличаването на общия размер на дълга и
следователно влизат в годишния процент на разходите (ГПР);Трето, че когато в ГПР
на договор за потребителски кредит не са посочени всички изисквани от Директивата
относно договорите за потребителски кредити разходи, е допустимо обявяването му за
нищожен да води до връщане само на главницата, без да се дължат лихви и разноски.
По разноските:
При този изход от спора, по правилата на процеса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
разноски се дължат в полза на ищцата, като всеки от ответниците следва да бъде
осъден да й заплати държавната такса по уважения иск.
Представени са доказателства, че на ищцовата страна е предоставена безплатна
адвокатска помощ при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. С оглед постановеното
решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., при
определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на
разпоредбата на чл. 38 ЗАдв. съдът не е обвързан от посочените в Наредба №
1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, като последната
следва да служи само като ориентир. Предвид изложеното и съобразявайки
фактическа и правна сложност на първоинстанционното производство, цената на всеки
от исковете, както и положения от процесуалния представител на ищцата труд по
настоящото дело, настоящият състав намира, че по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. Г.
следва да бъде определено възнаграждение в размер на 540 лв. с ДДС по иска
предявен срещу ответника „Неткредит“ООД и в размер на 480 лв. с ДДС по иска
предявен срещу „Кредит Гарант БГ“ООД.
Така мотивиран , ЯРС
РЕШИ:
5
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска В. С. В., ЕГН ********** срещу
“Неткредит“ООД, ЕИК *** , със седалище и адрес на управление гр.София, че
договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от 24.01.2025 год. е
нищожен на основание чл. 26,ал.1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10, и чл. 19 от ЗПК.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска В. С. В., ЕГН ********** срещу
„Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК *** , със седалище и адрес на управление гр.София, че
договор за предоставяне на гаранция № *** год. е нищожен на основание чл. 26,ал.1,
предл. 3 от ЗЗД
ОСЪЖДА “Неткредит“ООД, ЕИК *** да заплати на В. С. В., ЕГН **********
сумата от 60 лв. – разноски за настоящата инстанция.
ОСЪЖДА „Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК *** да заплати на В. С. В., ЕГН
********** сумата от 50 лв. – разноски за настоящата инстанция.
ОСЪЖДА на осн. чл. 38,ал.2 от ЗА “Неткредит“ООД, ЕИК *** да заплати на
адвокат Д. Г. от АК – Л. сумата от 540 лв. с ДДС за процесуално представителство на
ищцата пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА на осн. чл. 38,ал.2 от ЗА „Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК *** да
заплати на адвокат Д. Г. от АК – Л. сумата от 480 лв. с ДДС за процесуално
представителство на ищцата пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
6