Решение по дело №560/2016 на Административен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№ ________

 

 

В., ______________

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненският административен съд, VІІІ-ми състав, в публичното заседание на петнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

Административен съдия:		ИСКРЕНА ДИМИТРОВА
при секретаря	Марияна Димитрова		и с участието
на прокурора	Силвиян И.		изслуша докладваното
от съдията	Искрена Димитрова
адм. дело № 560/2016г.

 

Производството е по реда на чл.1, ал.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, във връзка с чл.203 от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.4, пар.3 от Договора за ЕС.

Образувано по иск с правно основание чл.4, пар.3 от Договора за ЕС, предявен от Н.А.К., ЕГН: **********,*** против Б. Народна Банка /БНБ/, гр.С., пл.К. А. І, № 1, за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 3710,91лв. от забавено плащане на гарантирания му депозит в Корпоративна търговска банка /КТБ/, за периода 30.06.2014г. до 04.12.2014г., претърпени вследствие на незаконосъобразно бездействие на БНБ, изразяващо се в неизпълнение на задължението ѝ да приложи приложимо право на ЕС с директен ефект в областта на изплащане на гарантираните депозити, каквото задължение е имала във връзка с Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009г.

Ищецът твърди, че на 04.03.2014г. сключил рамков договор за Безсрочен депозит „Евролев“ с КТБ. Към 20.06.2014г. – на която дата с Решение № 73/20.06.2014г. на УС на БНБ КТБ е поставена под специален надзор – имал начално салдо в размер на 84300лв., а на 04.12.2014г. Фондът за гарантиране на влоговете в банките /ФГВБ/, чрез „Алианц банк”, му изплатил главницата плюс лихви общо в размер на 86973,81лв.

Според ищеца, в срок от 5 работни дни след като КТБ е поставена под специален надзор, БНБ е следвало да вземе решение, че влоговете са неналични и с този акт, а не с отнемането на лиценза на БНБ, да стартира процедурата по изплащането на гарантираните суми. Независимо че този срок не е предвиден в националния закон, е регламентиран в разпоредбата чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, която има директен ефект. След като не е изпълнила задължението си да приложи разпоредба с директен ефект, БНБ е извършила нарушение на правото на ЕС, от което ищецът е претърпял вреди в размер на законната лихва за периода на забава.

Относно периода, за който се претендират вредите, ищецът твърди, че първият момент, в който е следвало да бъде осигурен достъп до депозитите е 30.06.2014г., т.к. срокът от 5 работни дни е започнал да тече на 23 юни 2014г. (понеделник) и е изтекъл на 27 юни 2014г. (петък), т.е. вложителите е следвало да имат достъп до гарантираните си депозити в понеделник – 30.06.2014г.

Независимо от липсата на законова регламентация, твърди, че именно БНБ е органът по чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, компетентен да направи констатацията, че депозитите са станали неналични по причини, пряко свързани с финансовото състояние на КТБ, тъй като БНБ извършва надзора на кредитните институции в Република Б.. Обявената от съда неплатежоспособност на банката е самостоятелно основание за изплащане на влоговете, като свободата на преценката на БНБ по чл.1, пар.3, буква i) от Директивата е ограничена от сроковете и целите на Директивата и по-специално от изискването за установяване в срок от 5 работни дни от неизплащането на депозита. В случая депозитите са останали неналични през целия период, в който КТБ е била под специален надзор (повече от 5 месеца), като изплащането им е започнало едва на 4 декември 2014г. По този начин, като не е извършила необходимото установяване на неналичността на депозитите в съответствие с изискванията на чл.1, пар.3, буква i) от Директивата, БНБ е нарушила правото на ЕС.

Относно реда по който следва да се разгледа иска, по арг. от Решение на СЕО от 5 март 1996г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, и Решение на СЕС от 26.01.2010г. по дело
С-118/08, твърди, че предявеният иск следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ. Тъй като отговорността на Държавата е обективна твърди, че разпоредбата на чл.79, ал.8 от ЗКИ – предвиждаща отговорност на БНБ и нейните служители само при умишлено причинени
вреди – не може да му се противопостави.

В съдебно заседание ищецът се явява лично и поддържа иска по основание и размер.

Ответната страна оспорва предявеният иск като недопустим, респ. като неоснователен, като излага следните съображения:

– В националното законодателство и в Директива 94/19/ЕО няма предвиден акт или действие по смисъла на чл.203, ал.1 от АПК, възложени от ЗБНБ и ЗКИ – в редакцията преди изменението с ДВ, бр.62/14.08.2015г. БНБ не разполага с административни властнически правомощия спрямо вложителите в банки, поР което няма как да е налице бездействие на БНБ при упражняване на административна дейност спрямо вложител. Единственият акт, който БНБ е компетентна да издаде съобразно националното законодателство в процесния период, е решението за отнемане лиценза на КТБ. В случай че се приеме, че Директива 94/19/ЕО е неправилно транспонирана, установяването на неналичността на депозитите с акт на БНБ би било нищожно поР липса на материална компетентност. В този случай би следвало да се търси отговорност от Държавата чрез законодателния орган, а не от БНБ.

– Съобразно принципа на процесуална автономия, изведен от Решения на СЕО по дела С-28/67; С-34/67 и др., предявеният иск следва да се разгледа при предпоставките на българския процесуален закон, а в случая не е изпълнен фактическия състав на ЗОДОВ, т.к. се претендират вреди от правно, а не от фактическо действие/бездействие. Евентуалното неизпълнение на задължение за правно действие представлява индивидуален административен акт - мълчалив отказ, а жалбите срещу актове на БНБ са подсъдни на Върховния административен съд. На това основание искът е недопустим, т.к. са изтекли всички срокове за подаване на жалби, срещу който и да е от актовете на БНБ във връзка с поставянето на КТБ под специален надзор.

– Качеството „вложител“ в КТБ не обуславя правен интерес от предявяването на иск по чл.204 от АПК, доколкото се излагат твърдения за бездействие, изразяващо се в неиздаване на административен акт. По арг. от тълкуването, дадено в Решение от 12 октомври 2004г. по дело С-222/02 сочи, че Директива 94/19/ЕО не може да бъде тълкувана в смисъл, че забранява национална норма, съобразно която надзорът се извършва в защита на публичния интерес и вложителите нямат право да искат обезщетение от националния надзорен орган, включително за лош надзор. Адресат на индивидуалните административни актове на БНБ – за поставяне на банка под специален надзор и отнемане на лиценз, е единствено търговската банка, не и вложителите в нея. По аргумент на по-силното основание вложителите нямат правен интерес да обжалват и бездействие на БНБ да издаде акт за установяване на неналичност на депозитите, т.к. ако има бездействие то е по отношение на банката, а не на ищеца като вложител. В тази връзка се позовава на практиката на ВАС по частни жалби на други вложители, атакували бездействието на БНБ да установи неналичност на депозитите, в които случаи ВАС е приел, че единствено КТБ може да обжалва такъв акт.

– Искът за обезщетение на вреди от незаконосъобразен акт/отказ за издаване на акт е допустим единствено при условията на чл.204 от АПК – след отмяна на акта, от който се твърди, че е настъпило увреждането. В случая ищецът не е обжалвал в срок мълчалив отказ на БНБ за издаване на акт за установяване на неналичност на депозити, а в конкретния случай евентуална преценка на твърдяното бездействие е недопустима по пътя на инцидентния контрол.

– Тъй като дефиницията на чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО за процесния период е транспонирана в чл.36, ал.2, т.1 от ЗКИ, евентуалното разглеждане на претенцията на ищеца – че БНБ е следвало да установи неналичност на депозитите на по-ранна
[от отнемането на лиценза] дата – би означавало да се преразгледа Решение
№ 138/06.11.2014г. на УС на БНБ за отнемане лиценза на КТБ, което е недопустимо, т.к. решението е влязло в сила.

– Според националното законодателство достъпът до гарантираните депозити се осъществява чрез ФГВБ. В отношенията между БНБ и Фонда липсва елемент на власт и подчинение, и БНБ няма правомощия да изплаща и дава достъп до гарантираните влогове на вложителите;

– Съгласно чл.8, ал.3 от ЗОДОВ, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага. В случая такъв специален закон е чл.79, ал.8 от ЗКИ, според който БНБ, нейните органи и оправомощените от тях лица, не носят отговорност за вреди при упражняване на надзорните си функции, освен ако са действали умишлено. Разпоредбата на чл.79, ал.8 от ЗКИ произтича от Основните принципи за ефективен банков надзор разработени от Базелския комитет, като текстът на разпоредбата е включен в последния доклад на Международния валутен фонд и Световната банка за съответствие на българския банков надзор с Базелските принципи за банков надзор от октомври 2015г. Освен това с решението по дело С-222/02, СЕО изрично е приел, че Директива 94/19/ЕО не може да бъде тълкувана в смисъл, че забранява национална норма, съгласно която вложителите нямат право да искат обезщетение от националния надзорен орган.

            – Директива 94/19/ЕО е правилно транспонирана с разпоредбите на чл.23, ал.1 от ЗГВБ /отм./ и чл.36, ал.2 от ЗКИ /в редакцията до изменението с ДВ, бр.62/2015г./, като законодателят е предвидил идентичност на акта за установяване неналичност на депозитите с акта за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност. Ако се приеме, че Директива 94/19/ЕО е неправилно транспонирана, то искът за ангажиране отговорността на държавата следва да се предяви срещу законодателния орган, а не срещу БНБ.

– Разпоредбата на чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО няма директен ефект, тъй като не е достатъчно ясна, точна и безусловна. Същата предоставя широко право на преценка на държавите членки най-малко по три въпроса: 1/ кой е компетентният национален орган, който следва да извърши преценката за неналичност на депозитите; 2/ с какъв акт и
3/ по каква процедура да се извърши това установяване. След като последиците на Директивата зависят от приемането от държавите на актове на вътрешното право, указващи компетентния орган и вида решение за установяване на неналичност, недопустимо е признаването на нейно пряко действие (Решение на СЕО от 15.07.1964г. по дело Flaminio Costa, С-6/64).

– Съобразно българското законодателство БНБ няма правомощия да изплаща в полза на вложители суми по гарантирани влогове, поР което не може да бъде задължена и за акцесорното задължение за лихви, т.к. съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД задължен за лихва за забава е само длъжникът по главното задължение. БНБ няма и правомощия да разпорежда на ФГВБ кога да започне заплащане на гарантираните депозити, като в случая началната дата е определена с Решение № 61/18.11.2014г. на УС на ФГВБ;

– За исковия период ищецът не е претърпял вреди, т.к. съгласно чл.119, ал.5 от ЗКИ по влога му е начислявана лихва през целия период, през който КТБ е била под специален надзор.

– Ищецът не е отправил до КТБ искане за прекратяване на договора за депозит и покана за плащате на главницата и натрупаната върху нея лихва, поР което банката не е изпаднала в забава. Налице е писмено съгласие относно момента на изплащане на гарантирания размер на депозитите, като в анекса към рамковия договор ищецът се е съгласил, че изплащането ще започне не по-късно от 20 работни дни от датата на решението на БНБ за отнемане на лиценза за банкова дейност на КТБ. След като падежът на вземането е договорно уговорен, банката не е изпаднала в забава.

– Не е доказана причинно-следствената връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди.

С писмено становище вх.№ 19241/07.11.2018г. ответната страна, чрез адв.Р Г. – от адвокатско дружество „К. и Г.“, изцяло поддържа възраженията за недопустимост и неоснователност на исковата претенция, като в допълнение към нея и при съобразяване с мотивите в Решение на Съда на ЕС от 4 октомври 2018г. по дело С-571/16, образувано по преюдициално запитване, отправено в настоящото производство, сочи следното:

І. Липсва противоправно бездействие на БНБ, защото:

– Директивата е акт на правото на ЕС, който създава задължения за държавите за приемане на вътрешно законодателство, което да въведе на национално ниво нейните принципи. В случай че Б.та държава не е приела такова законодателство, отговорност за това носи законодателният орган. Централните банки, в т.ч. и БНБ са отделни и самостоятелни правни субекти. Те се ползват с независимост от правителствата, публичните органи и институции съгласно чл.130 от Договора за функциониране на ЕС. БНБ е юридическо лице със статут и правомощия, регламентирани в Закона за БНБ, като от разпоредбите на чл.1, чл.8, ал.4 и чл.55 от ЗБНБ следва финансовата и институционална независимост на националната централна банка от Б.та държава.

– Чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО предвижда, че „неналичен депозит“ се установява от „съответните компетентни органи“, без да определя кои са те. По арг. от съображение 8 от Директивата, хармонизирането се ограничава до основните елементи на схемите за гарантиране на депозитите. Минималната хармонизация предоставя възможност за преценка на държавите членки относно начина на установяване, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми, както и относно органа, който да извърши тази преценка. От практиката на СЕС по дела С-453/00 и С-8/88 следва, че компетентността на всеки орган се определя от националното право на съответната държава членка. В качеството си на административен орган БНБ действа съобразно регламентирани в закон правомощия и няма право да излиза извън тях.

– Понятието „неналичен депозит“ не е било въведено в националното законодателство към 2014г., както и не е бил определен компетентен орган, който да установява състоянието на неналичност на депозити, съответно, не са били определени последиците от установяване на неналичността на депозитите по отношение на националната схема за гарантиране на депозити. Вместо това в чл.36, ал.2, т.1, вр.ал.3 от ЗКИ в приложимата редакция, е била предвидена единствено възможност за отнемане на лиценза на банка в срок от 5 работни дни от установяването на неплатежоспособност. Чл.23, ал.1 от отменения ЗГВБ, действал през процесния период, е предвиждал, че Фондът изплаща задълженията на съответната банка до гарантираните размери само когато БНБ е отнела банковия лиценз на търговска банка, като според чл.23, ал.5 ФГВБ започва да изплаща суми не по-късно от 20 работни дни от датата на БНБ за отнемане на лиценза. Директива 94/19/ЕО и националния закон не предвиждат задължение за БНБ за извърши фактическо действие за установяване неналичност на депозитите и, следователно не може да има бездействие за БНБ да извърши фактическо действие, каквото не е предвидено. Същевременно през процесния период БНБ не е имала предоставено правомощие да приеме юридически акт, т.е. да извърши правно действие, различен от акта за отнемане на лиценза за банкова дейност на КТБ, след което да започне изплащането на гарантираните депозити.

ІІ. БНБ не разполага с компетентност да издаде акт за установяване на неналичността на депозитите, защото:

– В административното право не може да има компетентен орган по подразбиране, без изрично възлагане на правомощия. През процесния период БНБ е била овластена единствено да издава акт за отнемане лиценза на банка на основание чл.36, ал.2 ЗКИ, след издаването на който съгласно чл.23, ал.1 и ал.5 от ЗГВБ започва да тече срокът, в който Фондът започва да изплаща гарантираните влогове. БНБ не е притежавала компетентност да установява неналичност на депозитите по смисъла на Директивата по друг начин, освен чрез отнемане на банковия лиценз. Така БНБ, в качеството ѝ на административен орган, е действала съобразно регламентираните в закона свои правомощия, които няма право да надхвърля.

– Съгласно чл.23 от ЗГВБ в редакцията към 2014г., Националната схема за гарантиране на депозитите е имала право да започне изплащане на гарантираните депозити, само когато БНБ отнема лиценза на банка и при никакви други условия. ПоР това дори БНБ да беше издала акт за установяване неналичност на депозитите, ФГВБ не би имал правомощие да започне плащане преди отнемане на лиценза за банкова дейност.

– След като БНБ не е била овластена от закона да издаде акт за установяване неналичността на депозитите, такъв акт би бил нищожен поР липса на законово основание и материална компетентност на основание чл.146 от АПК.

ІІІ. Налице е разлика между фактическо и правно бездействие, поР което:

– Ако ищецът твърди фактическо бездействие, което му е причинило вреди, такъв иск подлежи на разглеждане по реда на чл.204, ал.4 от АПК, но би бил лишен от предмет, т.к. издаването, съответно неиздаването, на акт за установяване неналичност на депозити не би могло да се извърши чрез фактически действия, а само чрез правни действия. Ако ищецът твърди правно бездействие, което му е причинило вреди, такъв иск също би бил неоснователен, т.к. неиздаването на акт се изразява в изричен или мълчалив отказ, а една от предпоставките по чл.204, ал.1 от АПК е предхождаща отмяна на акта, каквото в случая липсва. Същевременно напълно разумно е да се очаква ищецът да обжалва такъв мълчалив отказ, като достъпът до административното правораздаване се осъществява лесно, заплаща се проста такса и не е задължително страната да ползва адвокат.

ІV. Липсва нарушение на правото на ЕС, защото:

– БНБ не е определена като компетентен орган нито в Директивата нито в националното право, в чиито правомощия е издаването на акт за установяване неналичност на депозитите. При това положение БНБ не е действала противоправно и не е било възможно да прецени, че следва да приложи Директивата пряко и че именно тя е органът, който е длъжен да извърши преценката по установяване неналичност на депозитите. По арг. от т.99 и т.110 от Решението по дело С-571/16 сочи, че чл.1, пар.3, буква i) от Директивата не е достатъчно ясен и прецизен досежно определяне компетентния орган, както и че умисъл за увреждане не се поддържа и доказва от ищеца.

V. Липса на претърпени вреди, т.к.:

– Ищецът не твърди и не представя доказателства за каквито и да е реално претърпени вреди, вследствие на които имуществото му да е намаляло, съответно да не се е увеличило, и които биха подлежали на обезщетяване.

– Законната лихва не може да бъде измерител за твърдените от ищеца вреди, т.к. тя представлява отнапред установен от закона размер на обезщетението за забавено изпълнение на парични задължения, при което кредиторът не е нужно да доказва размера на претърпените вреди, които се покриват от законната лихва. За да претендира обезщетение за действително претърпени вреди в по-висок размер обаче, ищецът по арг. от чл.86, т.1, изр.2 от ЗЗД трябва да ги докаже. От формулировката на исковата молба следва, че ищецът не претендира законна лихва за забава, а различно от нея обезщетение за неуточнени по вид и размер вреди, поР което ищецът следва да посочи точно какви по вид и размер вреди твърди да е претърпял и да докаже при условията на пълно и главно доказване основателността на претенцията си. Ищецът не може да обоснове твърдение за реално възникнали вреди и да представи доказателства за настъпването им, заР което ползва абстрактен, нормативно установен, но неприложим измерител на стойност.

– Съгласно чл.119, ал.5 от ЗКИ по влога на ищеца е начислявана договорна лихва през целия период на специален надзор – 20.06.2014г. до отнемане на лиценза на 06.11.2014г., следователно патримониума му не е увреден.

– БНБ няма парично задължение към ищеца, поР което и претенцията към БНБ за акцесорно задължение за забава е неоснователна.

VІ. Липсва пряка и непосредствена причинна връзка, т.к.:

– дори БНБ да беше издала акт за установяване на неналичност на депозитите, ФГВБ не би имал правомощие да започне изплащане на гарантираните депозити преди отнемане лиценза на банката.

В представени по делото писмени бележки с вх.№ 1339/23.01.2019г. ответната страна поддържа всички изложени доводи за недопустимост и неоснователност на исковата претенция. Моли същата да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна. Претендира разноски, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.

Представителят на Окръжна прокуратура – В. дава заключение за основателност на предявеният иск. Сочи, че при непосредственото действие на Директива 94/19 и Директива 2009/14/ЕО, БНБ е имала задължението да извърши преценката по чл.1, пар.3, б. i), т.е да установи неналичността на депозитите, които са дължими и платими, като тази преценка е следвало да бъде извършена в максимално кратък срок – пет дни според Директивата, след което Централната банка е следвало да разпореди изплащането на гарантираните депозити. Сочи и че компетентността на БНБ за вземане на това решение, произтича от разпоредбите на чл.2, ал.6, чл.4 и чл.41, ал.1 от ЗБНБ, чл.23 ЗГВБ и Наредба № 11/2007г. като БНБ е единственият орган, който регулира и осъществява надзор върху дейността на търговските банки с оглед поддържане на стабилността на банковата система и защита на интересите на вложителите. Неизпълнението на това задължение от страна на БНБ е незаконосъобразно, т.к. е в нарушение на приложимото с директен ефект право на ЕС. Датата, до която БНБ е следвало да установи неналичността на депозитите, които са дължими и платими е 27.06.2014г., респ. датата, от която е следвало да започне изплащането на гарантираните депозити е 25.07.2014г. След тази дата и до 06.11.2014г. – когато е отнет лиценза на КТБ и от която става възможно изплащането на гарантираните депозити, БНБ обективно е в състояние на незаконосъобразно бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ. В конкретния случай счита, че исковата претенция следва да бъде уважена до размера, посочен от вещото лице в отговора на въпрос 2 в заключение № 221/07.01.2019г., като се приспадне начислената и изплатена лихва по влога на ищеца.

При преценка на събраните доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

            На 04.03.2014г. ищецът сключил с КТБ рамков договор за платежни услуги (л.62). Договорът имал действие от датата на подписването му и бил безсрочен, с опция за прекратяването му от потребителя, с едномесечно писмено предизвестие. Предвидено е върху сумите по съответните банкови сметки да се начислява лихва с текущ годишен лихвен процент в размерите съгласно Скалата за стандартните лихвени проценти, прилагани от банката към привлечени средства.

            На същата дата между ищеца и КТБ е сключен анекс № 137266 към рамковия договор (л.63), за открИ.е на банкова сметка *** „Евролев“ с валутна клауза. Според условията на анекса, по депозита е разрешено свободно довнасяне и теглене на суми, а олихвяването е веднъж годишно - на 31 декември или при закрИ.е на депозита. Съгласно чл.6 от анекса, за депозити над 55000лв., лихвата е 7 %. Съгласно чл.12, ал.1 от анекса, сумите по банковата сметка са защитени от Фонда за гарантиране на влоговете в банките /ФГВБ, Фонда/, а според ал.3, изплащането на суми от Фонда започва не по-късно от 20 работни дни от датата на решението на БНБ за отнемане на лиценза за банкова дейност на банката, съгласно чл.23, ал.5 от ЗГВБ.

            На 20 юни 2014г. представителите на КТБ внесли в БНБ искане банката да бъде поставена под специален надзор. Искането било мотивирано с предизвикана загуба на доверие, масова паника сред вложителите и проблеми с ликвидността, което предизвиквало затруднения в изпълнението на паричните задължения към вложителите. С последващо писмо от същата дата, КТБ уведомила БНБ, че е преустановила разплащанията и всички банкови операции.

            С Решение № 73/20.06.2014г. на Управителния съвет /УС/ на БНБ, на основание чл.115, ал.1, т.2 и 3, чл.116, ал.1, ал.2, т.2, 3, 6 и 7, във връзка с чл.103, ал.2, т.24 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, КТБ била поставена под специален надзор, поР опасност от неплатежоспособност, за срок от три месеца (л.40). Със същото решение са назначени квестори, спряно е изпълнението на всички задължения на КТБ, ограничена е дейността ѝ, членовете на управителния и надзорния ѝ съвет са отстранени от длъжност, и акционерите, притежаващи повече от 10 на сто от акциите, са лишени от право на глас.

            В тази връзка БНБ възложила на квесторите да осигурят пълен анализ и оценка на активите и пасивите на банковата група (КТБ АД и ТБ „В.“ ЕАД) от независим външен одитор в срок от десет дни.

            На 25.06.2014г. на „Д. одит“ ООД, „Ъ и Я.“ ООД и „А.“ ООД била възложена частична проверка на активите на КТБ, която се отнасяла главно до кредитния и инвестиционния портфейл, и имала за цел да даде оценка за състоянието и качеството на 95,4% от кредитния и 99,1 % от инвестиционния портфейл на КТБ, както и ограничен анализ на пасивите на банката. При проверката било установено, че за определена категория кредитополучатели (по кредити с общ размер 3,5 млрд.лв. от общ кредитен портфейл в размер на 5,4 млрд.лв.) липсва съществена информация за финансовото им състояние и/или целевото усвояване на кредита. Установени са съществени индикации за кредитен риск относно възстановимостта на кредитни експозиции в тази категория, което би могло да доведе до съществени обезценки, но поР недостатъчна информация одиторите не са коментирали размера на необходимите допълнителни обезценки. В тази връзка, на одиторите била възложена пълна оценка на всички активи и пасиви на КТБ – вж. в тази връзка Решение на УС на БНБ от 06.11.2014г. (л.52).

            Междувременно с Решение № 82/30.06.2014г. (л.45), с цел оптимизиране на разходите на банката по привлечените средства, на основание чл.115, ал.1 и ал.2, т.2 и 3 и чл.116, ал.2, т.1, вр.чл.103, ал.2, т.24 от ЗКИ и чл.16, т.16 от ЗБНБ, считано от 01.07.2014г., УС на БНБ намалил лихвените проценти по депозити на „КТБ“ АД до средния им пазарен размер за банковата система по видове, матуритет и валути. Съгласно приложение към решението (л.48), лихвеният процент за банковата система без КТБ по депозити, договорени за ползване след предизвестие е 2,59%.

            На 25.07.2014г., в изпълнение на чл.121 от ЗКИ квесторите на „КТБ“ АД представили доклад за текущото състояние на банката, публикуван на страницата на БНБ – http://bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_pressrelease/pr_20140731_a1_bg.pdf. Според този доклад, още на 20.06.2014г. при проверка на перото „други активи“ в ежедневната оборотна ведомост на банката е констатиран необичайно голям разчет на стойност около 205 милиона в левова равностойност, като операцията била взета на база протокол-разписка от 19.06.2014г., според който „Б.“ ЕООД (мажоритарен акционер в КТБ) потвърждава получаването и задължението си към КТБ на суми в различни валути с обща левова равностойност 205 887 хил. лева. Според същия протокол-разписка, дължимите суми следвало да бъдат възстановени до 30.06.2014г. За това вземане квесторите са уведомили БНБ с докладна записка № 83229/08.07.2014г. От доклада на квесторите се установява още, че към 30.06.2014г. финансовият резултат на КТБ бил загуба, в размер на 65283 хил. лева, при реализирана печалба към 31.05.2014г. на стойност 14997 хил. лева. Основен фактор за отчетената загуба за месец юни били начислените през месеца провизии от обезценка на кредити в размер на 95 907 хил.лв. Към 30.06.2014г. сумата на активите на КТБ е 6 896 212 хил. лв. и сравнено с края на месец май е със 741 352 хил.лв. (9,7%) по-малко. По-съществените промени в активите на банката основно засягали ликвидните активи – намалявали паричните средства и паричните наличности, ценните книжа и вземанията от банки.

            През м.юли 2014г., на одиторите, извършили частичната проверка, била възложена цялостна оценка на всички активи на „КТБ“ АД, за срок до 20.10.2014г., въз основа на която да се извърши обезценка на активите и намаляване на собствения капитал.

            На 14 юли 2014г. при Президента на Република Б. се състояла среща, на която участвали представители на основните парламентарни политически сили в 42-то Народно събрание, Правителството и БНБ. На тази среща било отхвърлено предложението на БНБ и на Правителството за приемане на Закон за преструктуриране на КТБ. Предлаганото преструктуриране било предварително консултирано с Генерална дирекция „Конкуренция“ на Европейската комисия на среща, проведена в Б. на 8 юли 2014г. – вж. в тази връзка прессъобщение на БНБ от 22 август 2014г., л.85.

            С Решение № 114/16.09.2014г. (л.49) Управителния съвет на БНБ констатирал, че към момента продължават да са налице условията и предпоставките, довели до поставяне на КТБ под специален надзор, тъй като банката продължавала да изпитва остър недостиг на ликвидност за възстановяване на банковата си дейност и за изпълнение на задълженията си към депозантите и други кредитори, поР което действието на всички мерки, наложени с Решение № 73/20.06.2014г. на УС на БНБ – за поставяне на банката под специален надзор, както и тези по Решение № 82/30.06.2014г. на УС на БНБ – за намаляване лихвените проценти по депозити, било продължено до 20.11.2014г.

Със същото решение, на основание чл.107, ал.3 от ЗКИ, на квесторите на КТБ било указано най-късно до 20.10.2014г. да внесат в БНБ цялостна оценка на активите на КТБ, а до 31.10.2014г. да представят в БНБ отчет за капиталовата адекватност на КТБ на база изготвената пълна оценка на активите, след което на база резултатите от тази оценка, да бъде взето окончателно решение относно „КТБ“ АД.

            На 20.10.2014г. квесторите на КТБ внесли в БНБ докладите на „Ъ енд Я. Одит“ ООД, „Д. Б.“ ООД и „А.“ ООД, като заключението на одиторите било за необходимост от обезценки на активи на КТБ в общ размер на 4222 млн.лв. Докладите са приети с Решение № 133/21.10.2014г. на УС на БНБ.

            На 04.11.2014г. в изпълнение на Решение № 133/21.10.2014г. на УС на БНБ, квесторите на КТБ внесли в БНБ финансовите и надзорни отчети на КТБ към 30.09.2014г., въз основа на които УС на БНБ установил отрицателна стойност на собствения капитал на КТБ в размер на минус 3745313 хил.лв., определен според Регламент (ЕС) № 575/2013г. относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници, както и че банката не отговаря на капиталовите изисквания съгласно Регламент (ЕС) № 575/2013г.

            В допълнение, с писмо от 05.11.2014г. квесторите на КТБ уведомили БНБ, че след датата на поставяне на банката под специален надзор до 31.10.2014г. вкл., в КТБ са постъпили уведомления за цесии на вземания, сключени между клиенти на банката, и волеизявления за прихващане на задължения към банката с вземания към нея, придобити по договори за цесия, но дори всички уведомления за цесии и прихващания да бъдат осчетоводени в счетоводните регистри на банката, финансовият резултат на КТБ към 30.09.2014г. би останал отрицателна величина.

С Решение № 138/06.11.2014г. (л.52) на основание чл.36, ал.2, т.2, чл.103, ал.1, т.1, чл.103, ал.2, т.25 и чл.151, ал.1, пр.1 от ЗКИ и чл.16, т.15 от ЗБНБ, БНБ отнела лиценза на КТБ издаден с Решение на УС на БНБ № 24/21.01.1994г. Съгласно т.2 и т.3 от това решение, на основание чл.9, ал.1 и ал.6 от Закона за банковата несъстоятелност, следвало да бъдат предприети действия за подаване на искане до компетентния съд за открИ.е на производство по несъстоятелност, както и да бъде уведомен ФГВБ.

С Решение № 61/18.11.2014г. Управителният съвет на ФГВБ определил девет обслужващи банки за изплащане на гарантираните влогове, както и изплащането да започне на 04.12.2014г.

            Видно от постъпилия по делото отговор с вх.№5097/13.10.2016г. от КТБ АД – в несъстоятелност (л.61), на 06.11.2014г. за ищеца е изпратена информация за подлежащата на изплащане сума в размер на 86973,81лв. към ФГВБ, като в гарантираните за изплащане суми са включени и начислените лихви към датата на решението на БНБ за отнемане на лиценза на КТБ. Депозитът на ищеца е открит на 05.03.2014г. и единственото му олихвяване в размер на 2673,81лв. е извършено на 06.11.2014г., поР служебното му закрИ.е. Лихвеният процент до 01.07.2014г. е съгласно договорените условия, а за периода 01.07.2014г. – 06.11.2014г. – съгласно Решение № 82/30.06.2014г. Общият размер на лихвата е сбор от лихвосумите за реалния брой дни, за които депозираната сума е престояла по депозитната сметка. Към ФГВБ е подадена информация за заплащане на цялата сума – главница и лихви до 06.11.2014г. Начислената, но неосчетоводена възнагРтелна лихва за периода 20.06.2014г. – 06.11.2014г. е в размер на 938,42лв., а за периода 30.06.2014г. – 06.11.2014г. е в размер на 774,51лв.         

На 04.12.2014г. Алианц Банк Б. изплатила на ищеца 86973,81лв. (л.4), в това число главница 84300лв. и лихви 2673,81лв., начислени към 06.11.2014г.

            С Решение № 664/22.04.2015г. на Софийски градски съд /СГС/ по
т.д. № 7549/2014г., е обявена неплатежоспособността на КТБ с начална дата 06.11.2014г. В тази част решението е обжалвано от БНБ и е протестирано от Софийска градска прокуратура, по съображения, че началната дата на неплатежоспособността е 30.09.2014г. – към който момент въз основа на докладите и финансовите отчети е установено, че собственият капитал на КТБ е отрицателна величина.

С Решение № 1443/03.07.2015г. по т.д. № 2216/2015г., Софийският апелативен съд е отменил Решение № 664/22.04.2015г. на СГС в частта, относно началната дата на неплатежоспособността, като е определил за начална дата 20.06.2014г., по съображения, че състоянието на неадекватност на собствения капитал на КТБ не е настъпило към момента на отразяване на коригираните стойности в изготвените от квесторите отчети към 30.09.2014г., а е било факт преди този момент.

С Определение № 2787/04.11.2016г. настоящият съдебен състав е отправил преюдициално запитване до Съда на ЕС, с формулирани осем въпроса за тълкуване на чл.4, пар.3 ДЕС и чл.1, точка 3, подточка i) и чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО.

В тази връзка е образувано дело С-571/16, по което СЕС е постановил Решение от 4 октомври 2018г., както следва:

1)      Член 1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009г., трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор.

2)      Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове, като решението на Б.та народна банка, с което Корпоративна търговска банка е поставена под специален надзор, нито презумирана въз основа на обстоятелства като тези в главното производство.

3)      Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

4)      Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Запитващата юрисдикция е тази, която трябва да провери, от една страна, дали фактът, че неналичността на депозитите не е установена в срока от пет работни дни, предвиден в тази разпоредба, въпреки че са били изпълнени ясно посочените в същата условия, съставлява, при обстоятелствата в главното производство, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на Съюза, и от друга страна, дали съществува пряка причинно-следствена връзка между това нарушение и вредите, претърпени от вложител като г‑н Н.К..

5)      Член 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата в Б. на специално производство за ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален орган нарушение на правото на Съюза:

–        допускат национална правна уредба, която предвижда два различни способа за защита, които са от компетентността различни съдилища и предполагат спазването на различни условия, ако запитващата юрисдикция определи дали съгласно националното право отговорността на национален орган като Б.та народна банка трябва да бъде ангажирана по Закона за отговорността на държавата или по Закона за задълженията и договорите и ако всеки от двата способа за защита съответства на принципите на равностойност и ефективност,

–        не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнителното условие вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган,

–        допускат национална правна уредба, съгласно която, за да имат право на обезщетение, частноправните субекти са длъжни да докажат наличието на виновно поведение, при условие че понятието „виновно поведение“ не надхвърля обхвата на понятието „достатъчно съществено нарушение“, което запитващата юрисдикция следва да провери,

–        допускат национална правна уредба, която предвижда плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса, при условие че плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея, и

–        допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от предварителната отмяна на административния акт, от който е настъпила вредата, при условие че е разумно това да се изисква от увреденото лице, което запитващата юрисдикция следва да провери.

 

По делото е работила ССЕ, от заключението по която с вх.№ 221/07.01.2019г. (л.436) – неоспорено от страните – се установява, че съгласно сключения между ищеца и КТБ договор за безсрочен депозит и анекс към него, договорената лихва се определя по тарифа на банката и според размера на депозираната сума – в конкретния случай 7%. Лихвата по депозита се начислява в края на календарната година, ако депозираната сума е престояла в банката поне 30 дни. Относно начислената по депозита лихва, вещото лице е установило по периоди следното: за периода 20.06.2014г. – 06.11.2014г. по депозита на ищеца е начислена лихва общо в размер на 938,42лв., от които: 163,91лв. за периода 20.06.2014г. - 30.06.2014г. по анекс
№ 13766 – 7%; 774,51лв. за периода 01.07.2014г. - 06.11.2014г. по Решение № 82/30.06.2014г. на УС на БНБ; за периода 25.07.2014г. – 06.11.2014г. по депозита на ищеца е начислена лихва в размер на 630,41лв. Така установените суми по периоди са включени в размер на изплатените лихви – вж. протокол от с.з. на 15.01.2019г. Изчислената от ССЕ законна лихва по периоди е както следва: за периода 30.06.2014г. – 06.11.2014г. – 3053,27лв;
за периода 25.07.2014г. – 06.11.2014г. – 2466,13лв.

При така установеното от фактическа страна и съобразно тълкуването на правото на ЕС, дадено в Решението на СЕС по дело С-571/06, съдът приема от правна страна, следното:

По допустимостта на иска и приложението на ЗОДОВ.

В българското законодателство към момента на предявяване на иска липсва изрична регламентация на исковите производства за реализиране отговорността на Държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз. Едва с изменението на чл.203, ал.1 и ал.2 от АПК – ДВ, бр.77 от 2018г., в сила от 01.01.2019г., е предвидено исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от „очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз“ актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, да се разглеждат по реда на Глава единадесета от АПК „Производства за обезщетения“, както и че за неуредените въпроси за имуществената отговорност ще се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване на правото на Европейския съюз.

При липсата на преходна разпоредба за висящите производства, преценката относно приложимостта на реда по ЗОДОВ към исковете за вреди, причинени от нарушения на правото на ЕС, следва да се извърши в контекста на принципите и стандартите, изведени от практиката на Съда на ЕС.

В тази връзка настоящият съдебен състав, съобрази следното:

От постоянната практика на Съда на ЕС следва, че във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се посочат компетентните юрисдикции и да се уредят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират пълната защита на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза – Решение от 19 ноември 1991г., F и др., С-6/90 и С-9/90, т.42, EU:C:1991:428, Решение от 30 ноември 2003г., K, С-224/01, т.50, EU:C:2003:513 и Решение от 14 септември 2017г., P,
С-184/16, т.58, EU:C:2017:684.

Макар определянето на компетентните юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на националното право последиците от причинените от държавата вреди, при това при спазване на принципите на ефективност – налагащ националните процесуални правила да гарантират ефективна защита на предоставените от общностното право права и на равностойност - изискващ националното право да предостави на всеки основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни искове, основани на вътрешното право Решение по дело F т.43 и Решение по дело K, т.58.

Правото на Съюза предвижда също, че задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите – Решение от 5 март 1996г., F С-46/93 и С-48/93, т.32 и Решение от 25 ноември 2010г., F, С-429/09, т.46.

В тази връзка Съдът е приел също, че изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на общностното право, не трябва при липса на особен довод да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността при сравними обстоятелства. Всъщност защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил
вредата – Решение по дело F т.42 и Решение от 4 юли 2000г. подело Bи Gl/Комисия, С-352/98, т.41.

От даденото тълкуване с Решение от 26 януари 2010г. по дело С-118/08, т.35 и т.36 може да се обоснове и извод, че исковете за възмездяване на вредите от нарушения на правото на ЕС, причинени от държавата имат идентичен предмет с исковете по ЗОДОВ – обезщетяване на вредата, претърпяна от увреденото лице поР действие или бездействие на държавата.

            В контекста на посочените стандарти и тълкуването на чл.4, пар.3 от ДЕС, и на принципите на равностойност и ефективност, дадено с решението по дело С-571/16, настоящият съдебен състав преценява, че исковете като процесния – за обезщетяване на вреди, причинени на граждани или юридически лица от нарушения на правото на ЕС – следва да се разглеждат по реда на ЗОДОВ.

            Във връзка с преценката дали БНБ може да бъде надлежен ответник в производство по обезщетяване на вреди по реда на ЗОДОВ – в който смисъл е възражението на ответника, следва да се посочи, че независимо че БНБ не е административен орган по смисъла на §1, т.1 от ДР на АПК, тя е държавен орган, а принципът за отговорност на държавите членки е валиден във всеки случай, когато държава членка наруши правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението.

Освен това съгласно т.2 от Тълкувателно постановление № 2/2014 от 19.05.2015г. на Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, разграничителният критерий за приложимия правен ред (ЗОДОВ или чл.45-49 от ЗЗД) при претенции за вреди от дейност на органи, които не са част от изпълнителната власт, е основния характер на дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите. Когато вредите са причинени при или повод изпълнение на административна дейност, компетентни са административните съдилища. Без съмнение БНБ е натоварена с изключителна компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на вложителите – чл.2, ал.6 ЗБНБ. БНБ е компетентният орган за упражняване на надзор върху банките по смисъла на чл.4, пар.1, т.40 от Регламент (ЕС)
№ 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 25.06.2013г., а възложеното ѝ в чл.13 и чл.36 ЗКИ правомощие да издава и отнема лицензи на банки е естествено продължение на надзорната дейност върху тях. При тази своя дейност БНБ осъществява властнически правомощия, т.к. разполага с решаващи, регулиращи и санкциониращи функции спрямо банките, а отношенията по повод надзора с частноправните субекти, клиенти на тези банки, не са равнопоставени – В този смисъл Определение № 18/07.04.2017г. по дело № 15/2017г. на смесен петчленен състав на ВКС и ВАС.

Предвид обективния характер на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС, редът за ангажиране на деликтната отговорност по реда на чл.45-49 от ЗЗД е неприложим. Както е приел СЕС в т.5, второ тире от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбата на чл.4, пар.3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнително условие, вредата да е причинена умишлено от съответния държавен орган.

Доколкото наличието на виновно поведение е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, при липсата на който не може да се ангажира отговорността и да се претендира обезщетение, настоящият съдебен състав преценява, че в контекста на отговорността от нарушение на правото на ЕС, понятието „виновно поведение“ надхвърля понятието „достатъчно съществено нарушение“, изведено от решението на Съда по обединени дела BF.

Макар умишленото неизпълнение на задълженията на държавата, произтичащи от правото на ЕС или неизпълнението им поР непредпазливост да е елемент, който следва да се вземе под внимание при преценката за достатъчно съществения характер на нарушението, отсъствието на вина не води автоматично до отсъствие на „достатъчно съществено“ нарушение, респ. не води до извод за липса на едно от задължителните условия за ангажиране на отговорността на държавата. Нарушението може да бъде достатъчно съществено и при наличието на други, обективни елементи, като липсата на свобода на преценка, висока степен на яснота и прецизност на нарушената правна норма, неизвинимият характер на евентуалната грешка при прилагане на правото – Вж. „Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС“, К., Ал., Сиела норма, 2012г., стр.484.

След като наличието на вина придава достатъчно съществен характер на нарушението, но обратното не е вярно – т.е. липсата на вина не прави нарушението несъществено, изискването за виновно поведение по чл.45 от ЗЗД за да бъде ангажирана деликтната отговорност, надхвърля обхвата на понятието „достатъчно съществено нарушение“, следователно редът за обезщетяване по ЗЗД е неприложим.

Редът по ЗЗД е неприложим и заР изискването за внасяне на пропорционална държавна такса, която съгласно чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират по реда на ГПК е в размер на 4 на сто от цената на иска, но не по-малко от 50,00лв.

В контекста на принципа на ефективност и с оглед т.138 от решението по дело
С-571/16, настоящият съдебен състав преценява, че пропорционалната такса в размер на 4% от цената на иска, представлява съществена пречка за упражняване на правото на обезщетение, т.к. съгласно чл.73, ал.3 от ГПК държавната такса се събира при предявяване на иска, по арг. от чл.128, т.2, вр.чл.129, ал.2 и ал.3 от ГПК внасянето ѝ е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на иска и ако не бъде внесена, исковата молба ще бъде върната, а производството прекратено.

Освен това хипотезите по чл.83, ал.1 и ал.2 от ГПК за освобождаване от държавна такса са неприложими за юридическите лица, а създаването и прилагането на двоен стандарт за обезщетяване – в зависимост от увредения субект, би било дискриминативно и би поставило под въпрос ефективното упражняване на правата, които европейските граждани и юридически лица черпят от правото на Съюза. Макар предварителното внасяне на държавната такса да е задължително условие и за разглеждане на исковете по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, пропорционалния размер на таксите, събирани по ГПК, липсата на горна граница на тези такси и липсата на предвидена възможност за освобождаване от държавни такси на юридическите лица, на практика оказват възпиращо действие за упражняване на права, предоставени от правото на ЕС. Така предпоставките за разглеждане на исковете по чл.45-49 ЗЗД се явяват по-рестриктивни от тези, приложими за исковете по реда на ЗОДОВ, което противоречи на чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и на принципите на равностойност и ефективност.

Що се отнася до процесуалното изискване по чл.204, вр. чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за предварителна отмяна на акта, от който се претендират вреди, от т.143 и т.146 от решението на СЕС по дело С-571/16 следва, че макар само́ по себе си това изискване да не противоречи на принципа на ефективност, такова задължение може да затрудни прекомерно получаването на обезщетение за вредите, причинени от нарушение на правото на Съюза, ако на практика няма възможност за такава отмяна. Както е посочено в т.142 от решението и в т.77 от решението на СЕС по делото Fub, С-429/09, би било в разрез с принципа на ефективност да се изисква от увредените лица всеки път да използват всички правни способи за защита, с които разполагат, при положение че това би било прекомерно трудно или не е разумно да се изисква от тях.

В конкретния случай този стандарт се преценява от настоящия състав като изпълнен, т.к. при действащото към 2014г. законодателство и константната съдебната практика на ВАС, ищецът не би имал ефективен способ за защита.

В тази връзка следва да се съобрази, че всички дела, образувани по жалби на вложители в КТБ срещу решенията на БНБ за поставяне на КТБ под специален надзор, за продължаване срока на надзора и за отнемане на лиценза на КТБ – при това с директно позоваване на Директива 94/14/ЕО и твърдение, че депозитите са станали неналични още с вземане на решението за поставяне на КТБ под специален надзор – са оставени от ВАС без разглеждане, по съображения, че тези актове не засягат права и интереси на вложителите, а създават задължения само за банката - Определение № 198/08.01.2015г. по адм.д. № 15546/2014г; Определение № 4370/21.04.2015г. по адм.д. № 3892/2015; Решение № 13284/08.12.2015г. по адм.д. № 11445/15г. и др. Така на практика са пресечени всички опити на вложителите да приведат действащата към момента схема за гарантиране на депозитите в съответствие с Директива 94/19/ЕО. Без разглеждане, поР липсата на правен интерес, са оставени и жалбите на акционерите срещу решението за отнемане на лиценза (Определение на ВАС № 3725/02.04.2015г. по адм.д. № 3438/2015). На практика обаче е нямало кой да оспори решенията на БНБ, т.к. всички управителни органи на банката са отстранени още с решението от 20.06.2014г., а квесторите се назначават от БНБ и се отчитат пред нея.

При така установената съдебна практика обосновано може да се приеме, че е липсвал възможен процесуален ред, при който в рамките на ефективен съдебен контрол на актовете и действията на БНБ, да бъде извършена преценка за съответствието на Б.та схема за гарантиране на депозитите с изискванията на Директива 94/19/ЕО.

При липсата на такава процесуална възможност и след като според действащото към момента законодателство актът, с който се отнема лиценза на банката е актът по чл.1 пар.3, буква i) от Директивата (по-долу съдът ще изложи подробни аргументи за това), на вложителите не може да се противопостави изискване, като това по чл.204, ал.1 от АПК – за предварителна отмяна на акта, т.к. това би било в нарушение на принципа на ефективност.

С оглед гореизложеното процесният иск е допустим и следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ, но при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз, изведени от практиката на СЕС.

Разгледан по същество, искът е частично основателен.

Съобразно указанията от ВАС дадени в Определение № 8935/18.07.2016г. по дело №4546/2016г. и твърденията на страните, за да разреши спора между тях, настоящият състав следва да даде отговор на въпросите: а) Директива 94/19/ЕО правилно ли е транспонирана в ЗГВБ и ЗКИ, и БНБ била ли е длъжна да вземе решение по чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО в срок от 5 работни дни след поставяне на КТБ под специален надзор;
б) разпоредбата на чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО има ли директен ефект и предоставя ли на вложителите в банка, включена в схема за гарантиране на депозитите, в допълнение към правото им да бъдат компенсирани от тази схема до размера по чл.7, пар.1 от Директива 94/19/ЕО и правото да търсят обезщетение от държавата като предявят срещу органа, длъжен да установи неналичността на депозитите, иск за вреди от забавено изплащане на гарантирания размер на депозитите, когато решението по чл.1, пар.3, буква i) е взето след установения в Директивата 5-дневен срок, и забавата се дължи на действието на оздравителна мярка, целяща да предпази банката от неплатежоспособност, наложена от същия този орган; в) в случай че Директива 94/19/ЕО предоставя на вложителите такова допълнително право, съдът следва да провери дали е изпълнен фактическия състав за ангажиране отговорността на Държавата за нарушението на правото на ЕС, извършено от БНБ, който фактически състав съгласно решенията на СЕО по делата F и F, включва кумулативното наличие на три условия: нарушената норма от правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено и наличието на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди.

За разрешаване на спора по посочените въпроси, съдът съобрази следното:

От първо и второ съображение от Директива 94/19/ЕО става ясно, че с въвеждането на схеми за гарантиране на банковите депозити във всички държави членки и с хармонизирането на приложимите гаранции за минимална сума, Директивата има за цел хармоничното развитие на дейностите на кредитните институции в целия Съюз чрез премахването на всички ограничения върху правото на установяване и свободата на предоставяне на услуги, като същевременно се повишава стабилността на банковата система и защитата на вложителите.

За тази цел член 3 от Директива 94/19/ЕО предвижда, че всяка държава членка осигурява в рамките на нейната територия да бъдат въведени една или повече схеми за гарантиране на депозити. Съгласно член 7, параграф 1 и 1а от същата директива държавите членки осигуряват гарантираният размер на съвкупните депозити на всеки вложител да бъде установен на 100 000 EUR, в случай че депозитите са неналични.

„Неналичен депозит“ по смисъла на чл.1, пар.3 от Директивата е депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи.

Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/14/ЕО, на Европейския парламент и на Съвета относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане, е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за гарантиране на влоговете в банките и Закона за кредитните институции. Измененията, въведени с Директива 2009/14/ЕО, са транспонирани своевременно през 2009г. с измененията на посочените два закона – ДВ, бр.44/2009г., в сила от 12.06.2009г. С измененията на ЗГВБ от 2010г. – ДВ, бр.101/2010г., в сила от 31.12.2010г., е въведен новият гарантиран размер от 100 000 евро на депозитите, съгласно измененията на чл.7 от Директива 94/19/ЕО.

При първоначалното въвеждане на разпоредбата на чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в националното законодателство е възприет подход, според който изискването съответната кредитна институция да „изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи“ е равнозначно на установяване неплатежоспособността на институцията.

Съгласно чл.36, ал.2 от ЗКИ в редакцията до изменението с ДВ, бр.62/14.08.2015г., неплатежоспособност е налице при две хипотези: 1/ когато банката не изпълнява повече от 7 работни дни свое изискуемо парично задължение, ако това е пряко свързано с финансовото състояние на банката и по преценка на БНБ не може да се очаква изплащане на изискуемите парични задължения в приемлив период от време или 2/ собственият капитал на банката е отрицателна величина.

Изискуемият от чл.1, пар.3, подточка i), ал.2 от Директива 94/19/ЕО срок от 5 работни дни, в който компетентните органи следва да извършат преценката на финансовото състояние и способността на банката да изплаща гарантираните депозити е въведен в чл.36, ал.3 от ЗКИ - като изискване, в срок от 5 работни дни от установяването на неплатежоспособността на банка, БНБ да отнеме лиценза ѝ. Срокът по чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО, в който схемите за гарантиране на депозити следва да бъдат в състояние да изплащат надлежно доказаните претенции на вложителите, по отношение на неналичните депозити – 20 работни дни от датата, на която компетентните органи извършват установяването по чл.1, пар.3, подточка i) от Директива 94/19/ЕО, е въведен в чл.23, ал.5 от ЗГВБ /в редакцията до изменението с ДВ, бр.62/14.08.2015г./ и тече от датата на решението на БНБ за отнемане на лиценза за банкова дейност на търговска банка.

Така възприетият в ЗГВБ и ЗКИ подход – сроковете по чл.1, пар.3, буква i) и чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО да текат от момента, в който БНБ вземе решение за отнемане лиценза на кредитна институция поР неплатежоспособност, не е допустима схема за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, т.к. Директивата изисква схемите за гарантиране на депозити да бъдат в състояние да изплащат доказаните претенции на вложителите, по отношение на неналични депозити, независимо дали са налице условията по националното законодателство за отнемане на лиценза на кредитна институция.

Както е посочил СЕС в т.49, т.50 и т.51 от решението по дело С-571/16, от текста на чл.1, точка 3, подточка i), първа алинея от Директива 94/19 изрично следва, че необходимо и достатъчно условие, за да се установи неналичността на депозит, който е дължим и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция да изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен това член 1, точка 3, подточка i), втора алинея уточнява, че посочените компетентни органи трябва да установят това „колкото е възможно по-скоро“ и „не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за пръв път, че съответната кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми“. От тези разпоредби следва, че установяването на неналичността на депозитите не може да зависи от неплатежоспособността на кредитната институция или от отнемането на нейния лиценз.

Както посочва генералният адвокат K в т.51 - т.53 от заключението по дело
С-571/16, представено на 7 юни 2018г., за да се избегне верижния ефект на масово изтегляне на депозити, вложителите следва да имат сигурността, че в случай на вероятно дълготрайна неплатежоспособност на кредитните им институции техните депозити ще бъдат възстановени в гарантирания размер в най-кратък и предвидим срок, независимо от установяването на неплатежоспособността на кредитната институция и отнемането на нейния лиценз. Евентуални забавяния в резултат на надзорни мерки също не бива да водят до разколебаване доверието на вложителите в бързото възстановяване. От обяснителния меморандум към предложението на Комисията за директива е видно, че определението за неналичен депозит съзнателно не е обвързано с рисковете на производствата по оздравяване и ликвидация, освен това от съображение 12 от Директива 2009/14 следва, че съществува възможност възстановяването на депозити чрез схемата за гарантиране да се извършва успоредно с мерки за преструктуриране.

Относно срока, в който трябва да се установи, че депозитите са неналични, както е посочил СЕС в т.60 решението по дело С-571/16, този срок е императивен и останалите разпоредби на директивата не предвиждат възможност за неговото дерогиране. От друга страна съгласно т.66 от същото решение, удължаването на срока за изплащане на депозитите е възможно единствено при изключителни обстоятелства и не може да надвишава 10 работни дни.

Така в т.69 от решението по дело С-571/16 СЕС е приел, че член 1, пар.3 и член 10, пар.1 от Директива 94/19 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор.

Освен това както е посочил СЕС в т.78 и в т.87 от решението, член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган, като предварителното предявяване от титуляра на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

От изложеното следва, че за да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1/ компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2/ в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи;
3/ схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение.  

Неоснователно ответната страна възразява, че БНБ не е компетентен орган по смисъла на чл.1, т.3, подточка i) от Директива 94/19.

От разпоредбите на чл.36, ал.3 от ЗКИ и чл.23, ал.5 от ЗГВБ недвусмислено следва, че именно БНБ е „компетентният орган“, който установява неналичността на депозитите, но националното законодателство обвързва момента, в който се задейства схемата за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, с отнемане на лиценза на кредитната институция. Тоест, приема се, че изискването съответната кредитна институция да „изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи“ е равнозначно на установена неплатежоспособност на институцията, а изискваният от директивата 5 дневен срок за преценка на нейното финансово състояние и способността на банката да изплаща гарантираните депозити, е въведено  като изискване в срок от 5 дни от установяването на неплатежоспособността на банка БНБ да отнеме лиценза ѝ, т.е. актът по чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО е актът, с който се отнема лиценза на кредитната институция. В този смисъл е и становището на министъра на финансите Р. П. и управителя на БНБ И. И. от 11 август 2014г. относно писмо на Европейската комисия във връзка с предприетите действия от БНБ спрямо КТБ АД и Търговска банка В. ЕАД, публично достъпно на сайта на Министерство на финансите - www.minfin.bg/document/14856.

В подкрепа на това тълкуване са Доклада на Комисията по бюджет и финанси по проекта на Закона за изменение и допълнение на Закона за гарантиране на влоговете в банките (№ 854-01-165/20.12.2008г. и № 902-01-28/22.04.2009г., 40-то НС) и Мотивите към проекта на Закона за изменение и допълнение на ЗГВБ (№ 902-01-28/22.04.2009г., 40-то НС), видно от които целта на законопроекта е да се въведат в българското законодателство изискванията на приетата на 11 март 2009г. Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане. Така „…в съответствие с установените от директивата общи срокове в Европейския съюз се предлага срокът за вземане на решение, че банката не може да изплаща депозити в случаите по чл.36, ал.1, т.1 и 2 от Закона за кредитните институции, да бъде намален от 14 дни….на 5 работни дни“.

Идентично становище всъщност застъпва и самият ответник, като в т.1.4. от представения отговор с вх.№ 15550/19.10.2016г. (л.67) е посочено, че Директива 94/19/ЕО е правилно транспонирана с разпоредбите на чл.23, ал.1 от ЗГВБ /отм./ и чл.36, ал.2 от ЗКИ /в редакцията до изменението с ДВ, бр.62/2015г., като законодателят е предвидил идентичност на акта за установяване неналичност на депозитите с акта за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност.

В конкретния случай, постановявайки Решение № 73/20.06.2014г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ на практика е направила обективната констатация за неналичност на депозитите по смисъла на член 1, параграф 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, като преустановяването на достъпа до депозитите е по причини, пряко свързани с финансовото положение на КТБ.

Относно условието депозитът да е „дължим и платим, но да не е бил платен от кредитната институция” следва да се съобрази, че според доклада на квесторите за състоянието на БНБ (публикуван на сайта на БНБ) с писмо № 77778/20.06.2014г. представителите на КТБ са уведомили БНБ, че банката е преустановила плащанията и всички банкови операции. При започване на действията по специален надзор, квесторите са спрели счетоводната система на банката, спрели са платформата обмен на S, както и операциите чрез електронно банкиране и на услугата „интернет банкиране”, и са анулирали всички издадени преводни нареждания със започната и недовършена обработка, като сумите на преводите, и заплатените такси, са върнати по сметките на клиентите. Тоест, още на 20.06.2014г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и заР спряната счетоводна система всички вложители са били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си и не са имали достъп до тях почти шест месеца.

Че плащанията са спрени заР финансовото положение на КТБ следва от решението за поставяне на КТБ под специален надзор, което се основава на чл.115, ал. 1 и чл. 115, ал.2, точки  2 и 3 от ЗКИ, съгласно които „ликвидните активи на банката по преценка на БНБ няма да бъдат достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в деня на тяхната изискуемост, или банката не е изпълнила в срок едно или повече изискуеми задължения към своите кредитори“, както и от обстоятелството, че КТБ е поставена под специален надзор с пълно преустановяване на плащанията, въпреки че националното право позволява мерки с по-ниска степен на намеса – т.е. избор между пълно и частично преустановяване на плащанията и ограничаване на дейностите – вж.чл.116, ал.2, т.2 и т.3 от ЗКИ. Видно от решението на УС на БНБ от 20.06.2014г., към 11,58 часа на 20.06.2014г. по сметката на КТБ в платежната система за брутен сетълмент в реално време RINGS разполагаемата наличност е в размер на 237773лв., при наредени чакащи плащания за над
38 млн.лв.

При това положение първото условие - кредитната институция да изглежда неспособна за момента да изплати депозита, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, се явява спазено, тъй като от този момент КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити.

Второто условие – да не съществува близка перспектива кредитната институция да е в състояние да изплати депозитите, също е спазено.

Схемата за гарантиране на депозити, която се изисква от Директива 94/19/ЕО, служи за гарантиране не само на номиналната стойност на обхванатите депозити, но предвижда, поне до известна степен, и заместител за наличността им. ПоР това установяването, че депозитите са неналични, може да бъде избегнато само ако се очаква достъпът до депозитите да бъде възстановен в много кратък срок.

В случая, както бе посочено самата кредитна институция е внесла в БНБ искане да бъде поставена под специален надзор заР проблеми с ликвидността, което предизвиква затруднения в изпълнението на паричните задължения към вложителите. Както е посочено в самото решение на УС на БНБ, с писмо № 4098/20.06.2014г., получено в 10,51 часа в БНБ, изпълнителните директори са уведомили БНБ, че като имат предвид наличните средства на банката по сметки и в брой, те няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията на банката в най-близко време. В резултат, още на същата дата, УС на БНБ е приел решението за поставяне на КТБ под специален надзор, спрени са всички плащания и всички банкови сделки на институцията. Така самата БНБ е постановила законова забрана върху КТБ да изплаща депозити по причини, които са пряко свързани с проблеми с ликвидността на КТБ.  Както е видно от мотивите на УС на БНБ в решението от 20.06.2014г., поставянето на КТБ под специален надзор е продиктувано от наличието на опасност от неплатежоспособност [поР засиленото теглене на средства и липсата на достатъчно ликвидни активи към 20.06.2014г.], като определеният тримесечен срок на надзора недвусмислено показва липсата на „близка перспектива“ за изплащане на депозитите от кредитната институция.

От изложеното следва, че с решението си от 20.06.2014г. БНБ е извършила обективната констатация, че по нейно виждане КТБ изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи, т.е. извършила е констатацията, че депозитите са неналични по смисъла на чл.1, пар.3, подточка i) от Директива 94/19, поР което в срок от 5 работни дни от тази констатация е следвало да постанови изричен акт по чл.1, пар.3, подточка i), ал.2 от Директивата – задължение, което произтича от директно приложимото право на ЕС.

Както е приел СЕС в т.117 от Решението по дело С-571/16, разпоредбата на чл.1, т.3, подточка i) от Директива 94/19 има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявят искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите.

Неоснователно ответната страна се позовава на решение от 12 октомври 2004, P и др., С-222/02, EU:C:2004:606, т.к. спорът по същото касае право на иск за отговорност на държавата, което произтича от непредприемането на надзорни мерки, предвидени в чл.3 от Директива 94/19, докато в настоящото производство ищецът ангажира отговорността на надзорния орган не за загубата на депозита си, а за неспазването на предвидените в Директива 94/19 условия и ред за компенсиране. В този смисъл е и заключението на генералния адвокат Kokott по дело С-571/16, точки 78-82 и Решението на СЕС по същото дело, т.89.

Неоснователно ответната страна се позовава и на разпоредбата на чл.79, ал.8 от ЗКИ, според която отговорността на надзорния орган може да бъде ангажирана само ако вредите са причинени умишлено. Както е приел СЕС в решението по дело С-571/16, т.125 и т.126, в съответствие с принципа на ефективност националните процесуални норми не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза, а условието по чл.79, ал.8 излиза извън обхвата на условието за достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза.

След като разпоредбата на чл.1, т.3, подточка i) от Директива 94/19 има директен ефект неоснователно ответникът твърди, че не е бил [законово] овластен да вземе това решение и следователно същото би било нищожно.

Както е приел СЕО в Решение от 9 март 1978г., S т.14-16, директният ефект означава, че нормите на общностното право трябва да имат пълно и еднакво действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила и за целия срок на тяхното действие. Следователно тези разпоредби са пряк източник на права и задължения за всички, до които се отнасят, независимо дали това са държави членки, или частноправни субекти, които са страни по правоотношения, регулирани от правото на Общността. Тази последица също така засяга всеки съд, чиято задача като орган на държава членка е да защитава в рамките на своята компетентност правата, предоставени на частноправните субекти от общностното право.

При това тълкуване и изричното произнасяне от СЕС, че чл.1, т.3, подточка i) от Директива 94/19 има директен ефект, именно тази разпоредба, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза поР неплатежоспособност.

Като не е взела това решение в императивния 5 дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което първото условие за ангажиране на отговорността на Държавата е изпълнено.

Това нарушение се преценява от настоящия състав и като достатъчно съществено за да ангажира отговорността на държавата.

Както е посочено и в т.105 от решението на СЕС по С-571/16, от практиката на Съда следва, че такова нарушение предполага явно и значително неспазване от държавата членка на границите, които са наложени на нейното право на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че с поведението си институция на Европейския съюз може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики (вж. в този смисъл решение от 5 март 1996г., B du pи F, C‑46/93 и C‑48/93, EU:C:1996:79, т.56).

В случая свободата на преценка на БНБ без съмнение е ограничена от срока по чл.1, т.3, подточка i) от Директива 94/19. Тъй като разпоредбата ясно посочва при какви условия и в какъв срок се установява неналичността на депозитите, ако тези условия са изпълнени, компетентният орган е длъжен в императивния петдневен срок да установи, че депозитите са неналични – т.108 от решението по С-571/16.

От установените по делото факти безспорно се установява, че след като БНБ е била уведомена от КТБ за финансовите ѝ затруднения и проблемите с ликвидността, БНБ е взела решение и е поставила КТБ под специален надзор заР опасност от неплатежоспособност и е постановила спиране на всички операции и плащания. Така, въпреки че е преценила, че КТБ е застрашена от неплатежоспособност и че със собственото си решение за поставяне на банката под надзор е възпрепятствала изплащането на депозитите за по-дълъг период, БНБ не е направила установяването в императивния петдневния срок по чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19, което е щяло да задейства компенсирането на засегнатите вложители съгласно чл.7, пар.1 и чл.10, пар.1 от Директивата и това е съществено нарушение на чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19 – вж. в този смисъл т.95 от заключението на ген.адвокат Kokott и т.115 от решението по С-571/16.

Настоящият съдебен състав преценява и че от страна на ищеца е доказано наличието на имуществени вреди, причинени от нарушението на правото на ЕС от страна на БНБ, както и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на БНБ и претърпените вреди.

Неоснователно е възражението на ответната страна за това, че след като БНБ няма правомощия да изплаща на вложителите сумите по гарантираните депозити, не може да бъде задължена за акцесорно задължение за лихва.

Следва в тази връзка да се съобрази, че макар размерът на претендираното от ищеца обезщетение за имуществени вреди да е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е лихва. В този смисъл и в контекста на деликтната отговорност на държавата за претендираните вреди, по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ, е приложима и общата давност по чл.110 от ЗЗД, а не кратката давност за лихви по чл.111, буква в) от ЗЗД.

Неоснователно ответната страна твърди и че законната лихва не може да бъде измерител на твърдените от ищеца вреди, т.к претенцията „…не е за лихва, а за различно от нея обезщетение за неуточнени по вид и размер вреди, които само по размер се приравняват на законната лихва”.

Следва да се има предвид, че на основание договора от 04.03.2014г. за платежни услуги, ищецът е имал притежание върху движими вещи – парични средства, правото на собственост върху които не е можел да упражнява, поР бездействието на БНБ да защити това негово притежание, като издаде акт по чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19, с който да даде старт на компенсационния механизъм по чл.10 от Директивата.

Така, с неизпълнение на задължението си по чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19 БНБ е нарушила чл.1 от Протокол 1 към ЕКПЧ, според който всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Както многократно е приемал Съдът по правата на човека, намесата при мирното ползване на собствеността трябва да постига „справедлив баланс“ между изискванията на обществения интерес и изискванията за закрила на основните индивидуални права – S and L срещу Ш, 23.09.1982г., §69. По-специално, трябва да е налице разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целта, преследвана с която и да е било мярка, лишаваща дадено лице от собственост – „П К Н“ АД срещу Б, 20.11.1995г., §38; Я и други срещу Г, 30.06.2005г., § 93.

В случая, предвид характера на нарушението няма как да се приеме, че поР защита на обществения интерес ищецът е бил лишен от своето парично притежание за срок,
по-дълъг от предвидения в Директива 94/19. Всъщност именно своевременното изпълнение на задължението по чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19 би защитило в максимална степен освен правата на вложителите и обществения интерес, доколкото цел на директивата е не само защита на вложителите, а и стабилност на банковата система, която може да се постигне само ако държавите членки спазват предоставените на вложителите гаранции, въз основа на които да считат депозитите си за защитени.

Както следва и от съображения 8 и 9 от Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп до техните спестявания, поР което неосигуряването на достъп до депозитите за срок по-дълъг от установения в директивата без съмнение е довело до нарушение на правото на собственост на ищеца.

От практиката на ЕСПЧ недвусмислено следва и че при нарушения на чл.1 по Протокол 1, размерът на обезщетението трябва да е разумно свързан със стойността на отнетата собственост, съответно на нарушеното право на мирно, необезпокоявано
притежание – Решение по дело S L срещу Ш; Г.а и М. срещу Б., §38.

Начините на обезщетяване, предвидени във вътрешното право, са от значение при преценката дали спорната мярка спазва изисквания справедлив баланс и по-специално дали натоварва жалбоподателите с непропорционална тежест. Съдът по правата на човека вече се е произнасял, че лишаването от собственост без заплащане на обезщетение в размер, разумно обвързан със стойността ѝ, представлява непропорционална намеса, а отсъствието на каквото и да било обезщетение може да се счете оправдано по смисъл на чл.1 от Протокол 1 единствено при изключителни обстоятелства - Я и др. срещу Г., §94-95;

Обезщетението, което държавата дължи, трябва във всички случаи да бъде равностойно на претърпяната вреда, така че да осигури ефективна защита на нарушеното право. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността - Вж. „Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС“, К., Ал., Сиела норма, 2012г., стр.493.

Според българския закон, при паричните притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право, и следователно, справедлива компенсация, с която може да се възстанови справедливия баланс по чл.1 от Протокол № 1, е именно размерът на законната лихва по чл.86 от ЗЗД.

Неоснователно ответната страна в писмени бележки с вх.№ 1339/23.01.2019г. твърди, че вреда липсва, т.к. с Решение № 82/30.03.2014г. на УС на БНБ лихвените проценти по депозитите в КТБ са намалени „до средния им пазарен размер за банковата система“, поР което доходността, която ищецът е получавал от влога си в КТБ през процесния период е сравнима с доходността, предоставяна от останалите банки в страната през същия период.

Следва да се има предвид, че законната лихва е предвиден от закона механизъм за обезщетяване на претърпени вреди, без кредиторът да е длъжен да ги доказва. Предвид качеството на парите да са универсален и санкциониран от държавата измерител на потребителната стойност на благата въпросът за тяхното оползотворяване не стои. Ползването им има своята пазарна цена и кредиторът я губи, когато длъжникът не изпълнява навреме задължението си. Именно тази стойност се презумира от разпоредбата на чл.86, ал.2 от ЗЗД и в този смисъл е ирелевантно каква доходност е можел да получи ищеца, ако е вложил парите си в друга банка. Както сам сочи процесуалният представител на ответника в т.5 от писмените бележки, законната лихва е отнапред установен от закона размер на обезщетението за забавено изпълнение на парични задължения, при което кредиторът не е нужно да доказва размера на претърпените вреди, които се покриват от законната лихва.

В този смисъл настоящият съдебен състав преценява, че правилно ищецът остойностява претенцията си с размера на законната лихва, определена по реда на чл.86, ал.2 от ЗЗД.

Неоснователно в т.4 от писмените бележки ответната страна сочи, че ищецът не доказва вреди, т.к. поР липса на отправена покана за плащане не е поставил в забава нито банката, нито Фонда. Както посочва генералния адвокат K в заключението си представено по дело С-571/16, при конкретните обстоятелства – при които КТБ „…явно фактически е закрита и търговските ѝ отношения са били преустановени, не би било целесъобразно да се изисква от вложителите да отправят искане за изплащане на техните депозити. Също така е съмнително как би могло да бъде доказано отправянето на такова искане, което в случая на депозити, платими по всяко време при поискване, всъщност често се изразява в опита за теглене на пари от банков автомат или за извършване на банков превод в интернет. Следователно и за самата схема за гарантиране на депозити би било проблематично, ако трябва да се увери, че вложителите са отправили искане за изплащане на техните депозити“. Още повече че компенсацията трябва да се плати бързо, а именно в рамките на 20 работни дни съгласно член 10, параграф 1 от Директива 94/19.

Така и в т.3 от диспозитива от решението на СЕС по дело С-571/16 изрично е прието, че член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

От изложеното недвусмислено следва, че единствено и достатъчно условие за изпадане на БНБ, респ. на ФГВБ в забава по отношение на вложителите е изтичането на императивния 5 дневен срок по член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, а в случая то безспорно е настъпило.

Ирелевантно е и обстоятелството, че не БНБ, а ФГВБ е компетентен да изплаща гарантираните депозити, т.к. именно решението по чл.1, пар.3, подт.i, ал.2 от Директивата, което БНБ е била длъжна да вземе, падежира вземането на ищеца. Следва да се има предвид, че Фондът не разполага със самостоятелност при определяне на началната дата на изплащане на гарантираните депозити. Действията, които ФГВБ следва да предприеме и конкретно задължението му да започне изплащане на гарантираните депозити, са пряко обусловени от решението на БНБ, с което депозитите се обявяват за неналични. Казано по друг начин, именно след постановяване на решението на БНБ за обявяване на депозитите за неналични, за Фонда възниква парично задължение към всеки от вложителите до размера на гарантираните депозити. Така, постановявайки изискуемото от Директива 94/19/ЕО решение на по-късна дата, БНБ е станала причина за забавеното изпълнение на паричното задължение от ФГВБ, т.е. именно БНБ е причина за забава на изпълнението на паричното задължение към ищеца и това недвусмислено обосновава пряката причинно-следствената връзка между извършеното нарушение и претърпените вреди. След като забавеното изпълнение на паричното задължение към ищеца е следствие от извършеното от БНБ нарушение на чл.1, пар.3, подт. i) от Директива 94/19/ЕО, това е и основанието за приложението на чл.86 от ЗЗД.

Обстоятелството, че ЗГВБ обвързва началото на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, т.к. както е приел СЕС в т.1 от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбите на чл.1, т.3 и чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално законодателство, което се отклонява от сроковете за установяване неналичността и за изплащане на депозитите.

Именно заР императивния характер на тези срокове, неоснователно ответната страна възразява и че съгласно анекса към договора, ищецът сам се е съгласил на по-дълъг срок. Всъщност, както е видно от чл.12, ал.3 от анекса, не се касае за договорен срок за доброволно изплащане на гарантираните депозити, т.к. само е цитирана разпоредбата на чл.23, ал.5 от ЗГВБ. Тезата на ответната страна, че сроковете за изплащане на гарантираните депозити подлежат на свободно договаряне е в противоречие на изискванията на директивата „да не се възпрепятства бързото изплащане“ и на императивното условие удължаване на императивните срокове да се извършва само „при изключителни обстоятелства“.

Неоснователно ответната страна в т.7 от писмените бележки сочи и че ищецът не е положил необходимата и дължима грижа и не е предприел действия, които да ограничат размера на вредите, които твърди да е претърпял, което е пречка да бъде ангажирана отговорността на държавата. Както бе посочено по-горе в мотивите на настоящото решение, вложителите и акционерите в КТБ, не са разполагали с процесуален ред и са били лишени от възможност да предприемат действия по привеждане на действащата към момента схема за гарантиране на депозитите в съответствие с Директива 94/19/ЕО, чрез обжалване на актовете на БНБ, поР което не са имали ефективен способ на защита.

Неоснователно ответната страна в т.3.3 от писмените бележки сочи, че изобщо не е налице причинно следствена връзка, т.к. дори БНБ да беше взела решението по чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО в 5-дневния срок, е нямало как да започне изплащане на гарантираните депозити, поР това че Фондът не е разполагал с необходимите средства.

Следва да се има предвид, че съгласно един от основните принципи на правото, формулиран в чл.81, ал.2 от ЗЗД, обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. В контекста на прилаганите от държавите членки схеми за гарантиране на депозитите и за да се осигури тяхната ефективност, Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/18/ЕО не обвързва по никакъв начин задвижването на компенсационния механизъм с условието схемата да разполага с достатъчно парични средства. Напротив, както следва от чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО схемите за гарантиране на депозитите следва да са в състояние да изплащат надлежно доказаните претенции на вложителите, по отношение на неналичните депозити. От съображение 10 на Директива 2009/14/ЕО е видно и че за да се запази доверието на вложителите, и да се отговори на техните нужди, задействането на схемата и изплащането на гарантираните депозити следва да започне в максимално кратък срок, който може да бъде удължаван камо при извънредни обстоятелства. Предвид императивния характер на сроковете за обявяване на депозитите за неналични и за стартиране на тяхното изплащане, в контекста на съображение 9 от Директива 94/19/ЕО – изискващо схемите за гарантиране на депозити да се намесят веднага след като депозитите са станали неналични – настоящият съдебен състав преценява, че липсата на достатъчно средства във Фонда за покрИ.е на гарантираните депозити не може да се противопостави на правата на вложителите и поР това не изключва нито съществения характер на нарушението, извършено от БНБ, нито причинно следствената връзка с претърпените в следствие на това нарушение вреди.

Настоящият съдебен състав обаче преценява, че за извършеното нарушение на правото на ЕС БНБ дължи обезщетение само за периода на забава – от момента, в който реално ищецът е трябвало да има достъп до депозита си до момента, в който нарушението е преустановено, а именно за периода от 25.07.2014г. до 06.11.2014г. Само за този период е налице и причинно следствена връзка между извършеното от БНБ нарушение и претърпените вреди.

Относно началната дата на периода следва да се посочи, че срокът от 5 работни дни по чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, смятано от 20.06.2014г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на 27.06.2014г. След този момент действително БНБ е в нарушение на правото на ЕС, но независимо от това неправилно ищецът твърди, че още на 30.06.2014г. е следвало да има достъп до депозита си.

Постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане. С акта, с който се установява неналичността на депозитите само се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити и считано от датата на постановяване на този акт, започва да тече срокът за изплащане. По арг.чл.23, ал.5 ЗГВБ, в случай че БНБ беше взела решението по чл.1, пар.3, подт. i) в петдневния срок – т.е. най-късно на 27.06.2014г., то спрямо срока от 20 работни дни за изплащане на депозитите, смятано от 30.06.2014г., най-рано ищецът е можел да получи достъп до депозита си на 25.07.2014г. и именно това е датата, от която реално е започнал да търпи вреди вследствие нарушението/забавата на БНБ. Т.к. решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014г. – когато е отнет лиценза на КТБ и съобразно действащото към момента законодателство е обявена неналичността на депозитите, респ. е стартирана процедурата по компенсиране по чл.10 от Директива 94/19, след тази дата БНБ вече не е в нарушение/забава и следователно за този период до датата на изплащане на депозита плюс начислената договорна лихва – 04.12.2014г. липсва причинно следствена връзка.

Съдът намира и че реално претърпяната от ищеца вреда е само разликата между законната лихва за периода 25.07.2014г. – 06.11.2014г. и изплатената за същия период договорна лихва по депозита на ищеца.

Видно от отговора на КТБ АД – в несъстоятелност с вх.№ 15404/17.10.2016г. първото и единствено олихвяване на депозита на ищеца в размер на 2673,81лв. е на 06.11.2014г., поР служебното му закрИ.е, като към ФГВБ е подадена информация за изплащане на цялата сума – главница и лихва. Така, реално претърпяната вреда от ищеца би могла да бъде само разликата между законната лихва за периода от 25.07.2014г. до 06.11.2014г. и изплатената за същия период договорна лихва по депозита.

Видно от приетото заключение по ССЕ, размерът на законната лихва за периода 25.07.2014г. до 06.11.2014г. е 2466,13лв., а начислената и изплатена договорна лихва за същия период е в размер на 630,41лв.

Тоест реално претърпяната от ищеца вреда по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ е в размер на 2466,13лв. - 630,41лв. = 1835,72лв.

Над този размер и извън периода 25.07.2014г. - 06.11.2014г., претенцията е недоказана и следва да се отхвърли като неоснователна. 

Независимо от изхода на спора разноски на жалбоподателя не се дължат, т.к. не са поискани.

Водим от горното, Варненският административен съд, VІІІ-ми състав

 

РЕШИ:

 

ОСЪЖДА Б. народна банка да заплати на Н.А.К., ЕГН: **********,*** обезщетение за имуществени вреди в размер на 1835,72лв. (хиляда осемстотин тридесет и пет лева и седемдесет и две стотинки), претърпени в периода от 25.07.2014г. до 06.11.2014г., вследствие на извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в невземане на решение за обявяване неналичност на депозитите в „Корпоративна търговска банка“ АД, в императивния срок от пет работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994г. относно схемите за гарантиране на депозити.

 

ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

                                                          

 

                                                           Административен съдия: