Р Е Ш Е Н И Е № 303
гр. Сливен, 19.09.2023
год.
В И
М Е Т О НА Н А Р О Д А.
СЛИВЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД- I състав, в съдебно заседание на четвърти септември две хиляди двадесет и трета година в състав:
Съдия: СЛАВ БАКАЛОВ
при секретаря Ваня Фърчанова като разгледа докладваното от съдията Слав Бакалов административно дело № 20237220700214/2023 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е
административно и намира правното си основание в чл.172, ал.5 от ЗДвП във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на И.С.П. *** против Заповед
за прилагане на принудителна административна мярка № 23-1670-000216/03.06.2023
г., издадена от Началник РУ Сливен при ОД на МВР – Сливен, с която по отношение
на И.С.П. е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т.2А, б.“а“
от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.
В жалбата се
твърди, че обжалваната заповед е издадена във връзка с АУАН от 03.06.2023 г. за
това, че е управлявал процесния автомобил със СУМПС издадено във
Великобритания. Твърди, че е придобил правоспособност в РБългария
през 2008 г. През 2016 г. отишъл да работи в Англия, при което подменил
българското СУМПС с английско. Твърди, че липсват предпоставките да се приеме,
че управлява автомобила без да е правоспособен. В издаденото наказателно
постановление било посочено българското СУМПС. Твърди, че издаденото във Великобритания
СУМПС съответствало на Конвенцията за движение по пътищата от 1968 г. и
изпълнявало едно от алтернативно предвидените условия на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП
за признаване на неговата валидност. Автомобилът бил единствен в семейството му
и с прекратяване на регистрацията щели да изпитат големи затруднения за
провеждане на п. м. п. на детето Е. Моли съда да постанови решение, с което
отмени обжалваната заповед. .
В съдебно
заседание оспорващата, лично и чрез адв. Х.Х.– АК Сливен, поддържа жалбата. Твърди, че в сектор „Пътна
полиция“ е отказано да се подмени СУМПС, защото съгласно § 6, т. 46 от ДР на
ЗДвП и съгласно Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент от 20.12.2006 г.
относно СУМПС, за да се подмени свидетелството лицето трябва да има обичайно
пребиваване, което се приема когато е повече от 185 календарни дни. Стигало се до парадокс, тъй като чл. 162, ал. 1 от ЗДвП предвиждал
валидност да три месеца, но тогава нямало да може да изпълни изискването за обичайно
пребиваване от 6 месеца. Един път му били отказали, но в крайна сметка
английското СУМПС е подменено с българско на 13.06.2023г. без да са изтекли
6-те месеца. Счита, че издаденото СУМПС от Обединеното кралство, което към
момента на проверката е било валидно, продължава своето действие, поради това,
че Великобритания е подписала Виенската конвенция от 1968 г. и това
свидетелство отговаря на изискванията на Виенската конвенция. Твърди, че това
свидетелство е валидно за територията на РБългария и
разпоредбата на чл. 162 не води до липса или загуба на правоспособност, за да е
налице материалноправната предпоставка за прилагане
на оспорваната ПАМ. Моли жалбата да бъде уважена. Претендира за направените по
делото разноски.
Административният
орган, редовно призован, не се представлява в съдебно заседание. Депозирано е
писмено становище в което оспорва жалбата. Моли да бъде оставена без уважение,
по подробни съображения изложени в становището. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
От събраните доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
От данните по
административната преписка се установява, че на 03.06.2023 г. срещу жалбоподателя
И.С.П. е съставен АУАН GA/844804, за това, че на 03.06.2023 г., в 21:34 часа, в
гр.Сливен, бул.“Цар Симеон“ до бензиностанция Лукойл, посока бул. Братя
Миладинови, управлява лек автомобил Фолксваген Туарег,
с рег.№ ********, негова собственост, като при извършената проверка с РСОД и
справка в ОДЧ, Аерогара София на
09.01.2023 г. е установено, че водача управлява с чуждестранно СУМПС (Велокобритания), което не еиздадено
от държава членка на Европейския съюз или друга държава страна по
споразумението за Европейското икономическо пространство или Конфедирация Швейцария в срок три месеца от влизане в
страната. Деянието е квалифицирано като нарушение на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП - българските
гражданин управлява МПС с чуждестранно национално свидетелство, без да е
подменено след пребиваване повече от 3 месеца.
От приложените към
административната преписка доказателства се установява, че водачът И.С.П.
притежавал свидетелство за управление на МПС издадено от МВР – Сливен и валидно
до 17.12.2018 г., както и свидетелство за управление на МПС издадено във Великобритания
на 14.12.2017 г., валридно до 13.12.2027 г.. На
жалбоподателя е издадено свидетелство за
управление на МПС издадено от МВР – Сливен на 13.06.2023 г. и валидно до 13.06.2033
г.,.
Със Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка № 23-1670-000216/03.06.2023 г.,
издадена от Началник РУ Сливен при ОД на МВР – Сливен, въз основа на съставения
АУАН, по отношение на И.С.П. е наложена принудителна административна мярка по
чл. 171, т.2А, б.“а“ от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от
6 месеца чрез отнемане на 2бр. регистрационни табели с номер: ********. Като
мотиви за налагане на ПАМ са посочени фактическите констатации съдържащи се АУАН
GA/844804.
Заповедта за
прилагане на ПАМ е връчена на жалбоподателя на 09.06.2023 г.
По делото е
разпитана като свидетел М. Н. П., с. на оспорващия, която посочва, че след като
на 09.01.2023 г. се прибрали в РБългария от
Великобритания, жалбоподателя не е напускал страната. Същият притежавал СУМПС
издадено от Великобритания. Февруари или март отишли до КАТ – Сливен, като
жалбоподателя искал да си подмени СУМПС, но служител на гише № 6 му казали, че
трябва да има 6 месеца престой в страната.
При горната фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:
Жалбата е
допустима за разглеждане по същество като подадена от активно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от оспорване, пред компетентния съд и в
срока по чл. 149, ал. 1 от АПК.
Разгледана по
същество жалбата е основателна по следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане
на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на
оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.
Обжалваната
заповед е издадена от компетентно длъжностно лице по смисъла на чл. 172, ал. 1
от ЗДвП съгласно приложената по делото заповед № 343з-3031/31.12.2021 г. на
директора на ОД на МВР – Сливен, в необходимата писмена форма. В заповедта е
цитирана приложимата законова разпоредба, регламентираща условията за налагане
на ПАМ - чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП. Изложени са някакви фактическите
основания, които са мотивирали административния орган да я издаде, основно чрез
препращане към съдържанието на съставения срещу водача АУАН, който е неразделна
част от административната преписка.
Принудителните
административни мерки по чл. 171, т.2а ЗДвП се налагат за осигуряване
безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения по този закон, поради което те са преустановяващи
ПАМ по смисъла на чл. 22, предложение второ от Закона за административните
нарушения и наказания. Издадената заповед за прилагането на ПАМ по правното си
действие има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21,
ал.1 АПК, като при липса на предвидено друго в специалния закон - ЗДвП, на
основание чл. 2, ал.1 от АПК и във вр. с чл. 23 от ЗАНН, се прилага редът на глава пета, раздел втори от АПК. Предпоставка за
издаването на заповед с правно основание по различните състави на чл. 171 ЗДвП
е извършено от водача на МПС административно нарушение, предвидено в хипотезата
на същата, което се установява с АУАН, съставен от компетентните длъжностни
лица по реда на ЗАНН. Съгласно чл. 189, ал.2 от ЗДвП, редовно съставените АУАН
имат доказателствена сила до доказване на противното. Същите представляват и
официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, във вр.
с чл. 144 от АПК и имат обвързваща доказателствена сила за извършеното пред
длъжностното лице изявления, както и за извършените от него и пред него
действия, поради което на основание чл. 193, ал.1, изречение първо във вр. с чл. 154, ал.1 от ГПК, доказателствената тежест за
установяване на фактическа обстановка, различна от тази по АУАН, лежи върху
жалбоподателя.
Разпоредбата на
чл. 171 от ЗДвП предвижда, че за осигуряване на безопасността на движението по
пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат
предвидените в закона принудителни административни мерки, една от които е
прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, чието
моторно превозно средство е управлявано от лице без да е правоспособен водач,
не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която
спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от
право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен
ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1
или 4
или по реда на чл. 69а от
Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието
моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези
обстоятелства - за срок от 6 месеца до една година – т. 2а, б. "а" на
чл. 171 от ЗДвП.
В случая,
административният орган в обстоятелствената част на оспорената заповед не е
посочил словесно нито една от горните хипотези, а единствено е изложил
фактически констатации, че водачът управлява МПС на територията на Република
България с чуждестранно национално свидетелство след изтичане на 3-месечния
срок от последното му влизане на територията на Р. България, каквато хипотеза в
правната норма няма.
Принудителните
административни мерки, засягайки веднага и безусловното правната сфера на
лицата и бидейки с изключителен характер, следва да се прилагат стриктно, само
в законовите хипотези изчерпателно посочени.
Нарушението по чл. 162, ал.
1 от ЗДвП не е измежду хипотезите на приложената от органа норма.
Посочената разпоредба предвижда, че българските граждани могат да управляват
моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно
национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на
Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението
за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация
Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. От мотивите
на административния акт не става ясно, след като органът е констатирал, че
водачът притежава чуждестранно свидетелство за правоуправление и е на
територията на страната повече от три месеца и управлява МПС без българско
свидетелство за правоуправление, това прави ли го неправоспособен водач, респективно
без СУМПС, за да е възможно приложима някоя от хипотезите изброените в нормата.
Никъде в мотивите органът не е направил преценка за валидността на
представеното чуждестранно свидетелство за правоуправление, респ. на какво
основание не го зачита. В случая органът не е изложил мотиви дали счита водачът
за правоспособен или не, дали притежава СУМПС валидно за категорията МПС, което
управлява, респективно дали е бил лишен от право да управлява моторно превозно
средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за
управление е временно отнето. Административният орган не е изложил мотиви,
която от приложимите хипотези на чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП е
имал пред вид, а съдът не би могъл да тълкува неговата воля, респ. да прецени
дали е приложен правилно материалния закон.
От съдържанието на оспорената заповед не може да се
установи какво е приел административния орган като основание за налагането на
ПАМ. Ето защо, съдът намира, че причините, поради които е прекратена
регистрацията на процесното МПС, не са конкретизирани в заповедта и в този
смисъл, категорично липсват ясни и разбираеми мотиви, т.е. липсват ясни,
конкретни и разбираемо посочени фактически основания, от които да става ясно,
каква е волята на административния орган и защо с оспорения административен акт
е постановен този именно краен резултат.
В посочената правна норма на чл. 171, т. 2а, б.
"а" от ЗДвП, от една страна се съдържат няколко различни хипотези, а
от друга, поради своя абстрактен характер, уреждат множество житейски случаи,
което налага при правоприлагането съответните факти от действителността да
бъдат съотнесени към конкретния законов текст, който
е приложим. В този смисъл, съдът намира, че се налага безспорен извод за
липсата на мотиви в оспорената заповед, което представлява абсолютно основание
за отмяна на обжалвания акт.
Съдът следва да посочи, че тези фактически, а и правни
основания, са конкретизирани и относително ясно посочени за първи едва в
съдебно заседание. Липсващите мотиви,
дължими от административния орган и то преди издаване, а не след издаване на
административния акт, не могат да бъдат заместени впоследствие, защото излагане
на мотиви впоследствие означава дописване на акта, което е недопустимо. В
съответствие с Тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, мотивите
към административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт най –
късно до изпращането на жалбата срещу акта на по-горния административен орган,
в съобщението до страните, в препроводителното писмо
или в друг документ към изпратената преписка. В процесния случай АО е извършил
опит да мотивира оспореното УП с представеното по делото становище след
депозирането на жалбата до съда, което е недопустимо. (Решение № 104 от
5.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 5711/2022 г., V о.). Поради това след като
административният орган не е посочил конкретното основание за налагане на ПАМ,
а посочените правни норми, не съответстват на твърдените фактически
констатации, се ограничава правото на защита на адресата на акта. Посочването
на фактическите и правни основания за издаването на акт от страна на органа са
предпоставка, обуславяща възможността за упражняване на контрол върху същия, а
и за възможността за организиране на адекватна защита спрямо него.
Наред с
гореизложеното по делото се установи, че жалбоподателя е правил опит да подмени
притежаваното от него СУМПС в срока по чл.162 ал.1 от ЗДвП, но му е отказано от
служба на ОДМВР Сливен. Такова възражение е изложено пред административния
орган, но същият не го е проверил и обсъдил. В този смисъл административният
акт е издаден при нарушение на чл.35 от АПК, което е довело до нарушение на
чл.6 ал.1 от АПК, а именно административният орган да упражни правомощията си
по разумен начин, добросъвестно и справедливо.
С оглед
изложеното, съдът намира, че оспорената заповед е издадена при допуснати
съществени процесуални нарушения, поради което същата е незаконосъобразна. С
оглед на изложеното, жалбата се явява основателна и следва да бъде уважена.
По изложените
съображения и с оглед изхода на спора, на основание чл. 143, ал.
1 от АПК, на жалбоподателя следва да се присъдят направените от него
разноски по делото, които са своевременно поискани и доказани в размер на 510
лева, от които 10 лева - държавна такса и 500 лева – адвокатско възнаграждение.
Неоснователни са възраженията на процесуалния представител на ответника за
прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение, доколкото същото е под минималния размер, предвиден в чл. 8,
ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Във връзка с гореизложеното на основание чл.172,
ал.2 от АПК, Административен съд - Сливен
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалбата на И.С.П. ***, Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка № 23-1670-000216/03.06.2023 г.,
издадена от Началник РУ Сливен при ОД на МВР – Сливен.
ОСЪЖДА ОД на МВР гр.Сливен да заплати на И.С.П., ЕГН **********, с адрес ***, направени по делото разноски
в размер на 510 (петстотин и десет) лева.
Решението не подлежи на обжалване, съгласно чл.172, ал.5 от ЗДвП.
Решението да се съобщи на страните.
СЪДИЯ: