РЕШЕНИЕ
№ 795
гр. Стара Загора, 11.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530100719 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно съединени осъдителни искове срещу ответника
„Фератум България“ ЕООД както следва: 1/ с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за
заплащане на сумата от 397,00 лв. представляваща заплатена/надплатена сума
над чистата главница по недействителен договор за потребителски кредит №
***************, вкл. договор за поръчителство, 2/ с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без
основание/ за заплащане на сумата от 358,00 лв. представляваща
заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор
за потребителски кредит № ************, вкл. договор за поръчителство, 3/ с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане
на дадено без основание/ за заплащане на сумата от 394,00 лв. представляваща
заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор
за потребителски кредит № **************., вкл. договор за поръчителство.
Ищецът К. Е. С. твърди, че с ответника „Фератум България“ ЕООД
1
сключили Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние
с №************* По силата на този договор, последният е следвало да
предостави заемни средства в размер на 800 /осемстотин/ лева. Съгласно чл.3,
б. „б“ - годишният лихвен процент на заема бил 3,96 %, а годишният процент
на разходите е 49,93 %. Срокът на плащане бил 35 дни. Между страните бил
сключен и втори договор Договор за предоставяне на финансови услуги
/заеми/ от разстояние с № 1193140/31.08.2022 г. По силата на този договор,
последният е следвало да предостави заемни средства в размер на 800 лева.
Съгласно чл. 3, б. „б“ - годишният лихвен процент на заема бил 3,38 %, а
годишният процент на разходите 49,85 %. Срокът на плащане бил 30 дни.
Между страните бил сключен и трети Договор за предоставяне на финансови
услуги /заеми/ от разстояние с № ************* По силата на този договор,
последният е следвало да предостави заемни средства в размер на 800 лева.
Съгласно чл. 3, б. „б“ - годишният лихвен процент на заема бил 3,38 %, а
годишният процент на разходите е 49,85 %. Срокът на плащане бил 30 дни.
Във връзка с посочените три договора и на основание чл.5 от
последните, били сключени и три договора за поръчителство с Ferratum Bank,
с цел обезпечение на вече подписваните договори за заем. Ежемесечно и
кумулативно с месечните си вноски, ищецът е плащал по сметката на
ответника и таксите за „поръчителство“, въпреки че такива не са предвидени в
основните договори. Видно от договорите за заем, в чл.5 от всеки от
последните било посочено, че има предоставено по кредита обезпечение от
страна на Ferratum Bank, като никъде не е посочено, че то е възмездно.
Въпреки тези факти, касаещи договорите за поръчителство, ответникът не е
отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не е включил
този разход в годишния процент на разходите, въпреки че е трябвало. Счита,
че по трите договора за заем има надплатени суми от ищеца, понеже
процесните договори били недействителни и следвало да се върне само
чистата стойност.
В договорите не били включени такси, комисионни и други видове
плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал
право да формира ГПР, в размер на 49,93 % по Договор за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние с №************* и в размер на
49,85 % по Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние с №***************. и Договор за предоставяне на финансови
2
услуги /заеми/ от разстояние с № ************* Видно от приложените
изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в
интернет, годишния процент на разходите при включена възнаградителната
лихва като единствен разход по кредитите следвало да бъде 4,0327 % на месец
или 48,39 % на година при Договор за предоставяне на финансови услуги
/заеми/ от разстояние с №************* и 3,4277 % или 41,13% на година при
Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние с
№***********. и Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние с №************. Това нарушение имало за правна последица
съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК недействителност на договорите за заем и
дължимост единствено на чистата стойност по кредитите. Невключването на
таксата „поръчител“ в разходите по заемите целяло единствено въвеждане в
заблуждение на ищеца. Предвидените суми в договорите за поръчителство
били скрити разходи по заемите и като такива е следвало да бъдат включени в
годишните проценти на разходите, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК.
На следващо място, съгласно чл.5 от всеки от трите договора за кредит,
заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в
полза на ответника. Съгласно него с одобрението на обезпечението се
одобрявал и кредита. Тоест, за да бъдел отпуснат заема, следвало
обезпечението да бъде предоставено, но в договорите не било описано, че се
дължи такса „гарант“ или, че поръчителството е възмездно. В годишния
процент на разходите не било включено плащането към дружеството гарант, а
това плащане било съставна част от ГПР по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК.
Невключването на плащането по гаранцията в размера на ГПР представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП.
Нищожността на кредитните сделки не произвела правен ефект и уговорките
за заплащане на възнаграждения на Ferratum Bank за учредяване от негова
страна на лични обезпечения също били нищожни. Договорът за
поръчителство бил с акцесорен характер, поради което може да съществува
валидно само при действителен главен дълг. В действителност поръчителят
бил самостоятелно юридическо лице, регистрирано в Малта, което предоставя
услуги на територията на Република България, въз основа на лиценз, издаден
от БНБ и вписването му под №178 в публичния регистър на БНБ, но връзката
между кредитодателя и поръчителят се установявала от факта, че „Ferratum
Bank“ фигурира в предварително определения като типов по характера си
3
договор и в електронните формуляри. Това от своя страна показвало, че двете
дружества се намират в икономическа свързаност, сочеща недобросъвестност,
с оглед обективираните права и задължения между двата сключени договора
/този за потребителски кредит и този за поръчителство/, което на практика
представлявало разделяне на приходите по кредите между двете формално
отделни юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира
недопустима печалба.
Ищецът сочи, че е заплатил, въпреки липсата на основание по Договор
за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние с № ***********.,
сумата от 397 лева, по Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/
от разстояние с №***************, сумата от 358 лева и по Договор за
предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние с
№****************, сумата от 394 лева.
Моли да се постанови решение, с което да бъде осъден ответника да
заплати общата сума от 397 лева, недължимо платени суми във връзка с
Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние с
№*************, общата сума от 358 лева недължимо платени суми във
връзка с Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние с
№************. и общата сума от 394 лева недължимо платени суми във
връзка с Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние с
№*************
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете.
Процесните договори били действителни, като твърдението, че
поръчителството от Мултитуюд Банк /Малта/ било задължително условие за
сключване на кредитен договор, е неоснователно. Кредитополучателят можел
да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на
„Фератум България“, потребителят сам избирал обезпечението. Следователно
сключването на договор за гаранция не било задължително.
Също така, исковете за нищожност или унищожаване на Договора за
гаранция били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната
страна - Мултитуюд Банк, а не „Фератум България“ ЕООД. Мултитуюд Банк
било самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в
Малта, която предоставя услуги на територията на Република България по
4
силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното
признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния
регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно
правоотношение, по което Фератум България не е страна. Прогласяването на
Договора за гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в рамките на
настоящото съдебно производство нямало да произведе сила на пресъдено
нещо по отношение на Мултитуюд Банк и така нямало да настъпи промяна в
патримониума на Ищеца. Счита, че Ищецът е завел исковете за
прогласяването на нищожността, съответно унищожаването на Договора за
гаранция срещу ненадлежна страна по делото, поради което същите следва да
бъдат оставени без разглеждане като недопустими. Ищецът сам е избрал
Мултитуюд Банк /Малта/ като поръчител в електронния формуляр и, след като
е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит. Получил
е преддоговорна информация по e-mail, която изрично посочва, че за
сключването на договора за кредит „Фератум България“ изисква
поръчителство. Ищецът е получил и документи от Мултитуюд Банк,
включително Договор за гаранция. След като е бил информиран, ищецът е
потвърдил чрез SMS желанието си да сключи договора. C оглед на това, не
можело да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл.68е от ЗЗП.
Ответникът не е въвел ищеца в заблуждение относно избора на поръчител или
дължимите суми. На всеки етап ищецът е бил информиран за последствията
от своя избор, включително за сумите, дължими на Мултитуюд Банк, ако
избере нея за поръчител.
Твърденията за нарушение на чл.143 ЗЗП били неоснователни. Чл.5 от
договора ясно посочвал избраната от ищеца опция за поръчител, без
задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция са подробно описани
възможностите за обезпечение и дължимите суми към Мултитуюд Банк, които
ищецът е приел доброволно. Относно твърдяното нарушение на чл.19, ал.4
ЗПК сочи, че Договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а
разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй като била незадължителна.
Твърдението на ищеца за допълнителни разходи било неоснователно, тъй като
обезпечението е резултат от оценка на кредитоспособността по закон.
„Фератум България“ е предоставила необходимата информация за ГПР и
условията, като ищецът е имал време да избере обезпечение и правото да се
откаже в 14-дневен срок, но не е упражнил това си право. Моли за отхвърляне
5
на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че между тях има сключени следните договори: 1/ договор №
*********за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние от дата
18.01.2022 г. /л. 11 от делото/, че между ищеца и „Ferratum Bank“ е сключен
договор за гаранция на основание чл. 5 от договора за заем, че
възнаграждението по договора за поръчителство/гаранция не е включено при
изчисляването на ГПР, 2/ договор № ************за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние от дата 31.08.2022 г. /л. 12 от делото/,
че между ищеца и „Ferratum Bank“ е сключен договор за гаранция на
основание чл. 5 от договора за заем, че възнаграждението по договора за
поръчителство/гаранция не е включено при изчисляването на ГПР и 3/
договор № *********** за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние от дата 28.09.2022 г. /л. 13 от делото/, че между ищеца и „Ferratum
Bank“ е сключен договор за гаранция на основание чл. 5 от договора за заем,
че възнаграждението по договора за поръчителство/гаранция не е включено
при изчисляването на ГПР /така изрично молба по хода на делото вх. №
14375/12.05.2025г. на ответника, вкл. отговор на искова молба и искова
молба/.
Съгласно първия договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/
от разстояние № ************* сключен между „Фератум България“ ЕООД и
ищеца К. Е. С. /л. 11 от делото/, страните са уговорили предоставяне на кредит
6
в размер на 800,00 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 3,96%, и начин на
връщане: една вноска, с краен срок на погасяване – 22.02.2022 г. В чл. 5 от
договора е уредено, че договорът за кредит се обезпечава с поръчителство,
като договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния
ден, на който е сключен договора за заем и одобряването на обезпечението се
извършва чрез одобряването на заема. Възнаграждението за поръчителя
възлизало на 265,28 лв. – така отговор на въпрос 2 от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза.
Съгласно втория договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/
от разстояние № -*************. сключен между „Фератум България“ ЕООД
и ищеца К. Е. С. /л. 12 от делото/, страните са уговорили предоставяне на
кредит в размер на 800,00 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 3,38%, и
начин на връщане: една вноска, с краен срок на погасяване – 30.09.2022 г. В
чл. 5 от договора е уредено, че договорът за кредит се обезпечава с
поръчителство, като договорът за поръчителство се сключва не по-късно от
края на работния ден, на който е сключен договора за заем и одобряването на
обезпечението се извършва чрез одобряването на заема. Възнаграждението за
поръчителя възлизало на 165,87 лв. – така отговор на въпрос 2 от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Съгласно третия договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние № ************ сключен между „Фератум България“ ЕООД и
ищеца К. Е. С. /л. 13 от делото/, страните са уговорили предоставяне на кредит
в размер на 800,00 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 3,38%, и начин на
връщане: една вноска, с краен срок на погасяване – 28.10.2022 г. В чл. 5 от
договора е уредено, че договорът за кредит се обезпечава с поръчителство,
като договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния
ден, на който е сключен договора за заем и одобряването на обезпечението се
извършва чрез одобряването на заема. Възнаграждението за поръчителя
възлизало на 236,96 лв. – така отговор на въпрос 2 от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което
се възприема като компетентно и добросъвестно се установява, че 1/ по
договор № ************* за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние при включване единствено на възнаградителната/договорната
7
лихва при определяне на ГПР /съгласно т.8.4 от ОУ – л. 14-19 от делото/, то
той ще бъде в реален размер от 49,93% /без включване на такса поръчител/, а
при прибавяне на възнаграждението по договора за поръчителство по чл. 5 от
договора за потребителски кредит ГПР щял да бъде 391,00 %., 2/ договор №
************. за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние
при включване единствено на възнаградителната/договорната лихва при
определяне на ГПР /съгласно т.8.4 от ОУ – л. 14-19 от делото/, то той ще бъде
в реален размер от 49,85% /без включване на такса поръчител/, а при
прибавяне на възнаграждението по договора за поръчителство по чл. 5 от
договора за потребителски кредит ГПР щял да бъде 298,655 % и 3/ договор №
************* за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние
при включване единствено на възнаградителната/договорната лихва при
определяне на ГПР /съгласно т.8.4 от ОУ – л. 14-19 от делото/, то той ще бъде
в реален размер от 49,85% /без включване на такса поръчител/, а при
прибавяне на възнаграждението по договора за поръчителство по чл. 5 от
договора за потребителски кредит ГПР щял да бъде 405,29 % - така изрично
отговор на въпрос 1 и 2 от съдебно-счетоводната експертиза/.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза /л. 99-
103 от делото/ се установява още, че общо заплатените суми по трите
договора за кредит от ищеца са както следва: 1/ договор № ************* за
предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние – 1197,00 лв.; 2/
договор № -************* за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние - 1158,80 лв. и 3/ договор № ************* за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние - 1194,00 лв. Паричните суми са
постъпили по банкови сметки на ответника „Фератум България“ ЕООД –
отговори на въпрос № 3 и 4 от заключението. Така и разписки за плащане, л.
8-10 от делото/.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен
съд прави следните правни изводи:
По въведените с исковата молба чрез възражения преюдициални
въпроси относно действителността на 1/ договор за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние № ************* и договор за
предоставяне на поръчителство, 2/ договор за предоставяне на финансови
услуги /заеми/ от разстояние № ************. и договор за предоставяне на
8
поръчителство и 3/ договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние № ************** и договор за предоставяне на поръчителство
/съображенията във връзка с действителността/недействителността поради
еднаквостта, както на договорите за кредит, така и на договорите за
поръчителство ще бъдат изложени заедно/ настоящият съд намира следното:
„Фератум България“ ЕООД представлява финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
В случая са налице три договора за потребителски кредит и три договора
за поръчителство. След като по делото се установи възникналото
облигационно правоотношение между ищеца и ответника, предоставяне на
заемните суми съответно в размер на 800,00 лв., 800,00 лв. и 800,00 лв., следва
да се прецени дали тези договори са действителни както с оглед правните
възражения на ищеца, така и в изпълнение на служебните задължения за
преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с
потребител.
В случая са налице договори за потребителски заем сключени от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
9
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
10
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
11
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
При преценка съдържанието на договорите за кредит, съдът намира за
основателни съображенията на ищеца за недействителност на договорите за
кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя
изложеното от ответника в обратния смисъл. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. В процесната хипотеза настоящият съд намира, че ГПР по
договорите за заем и общата дължима по кредитите сума не са коректно
посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на
поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента
на разходите и крайната дължима от потребителя сума – така заключение на
12
съдебно – счетоводна експертиза отговори на въпрос 1 и 2 /подробно по-долу/.
Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Следователно
възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да
бъде посочено в договорите за кредит и общата дължима във връзка с всеки
кредит сума, както и включено в ГПР, доколкото сключения договор за
предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с
договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следва изрично да се посочи, че по поставения
въпрос вече е налице съдебно решение по отправено преюдициално
запитване, по тълкуване на българското законодателство - решение от
13.03.2025 г. на СЕС по дело С- 337/23, с което е прието, че член 3, букви
ж/ и и/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите
по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят
до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“ и поради тази
причина всички доводи в отговора на исковата молба в тази връзка
противоречат на това решение. Дори да се приеме безкритично
изложеното в отговора на исковата молба, че сключването на договора за
гаранция не било условие за отпускане на кредита – което не е налице в
случая, е напълно приложимо приетото в същото решение от 13.03.2025 г.
на СЕС по дело С- 337/23, в което се сочи, че член 4, параграф 2 от
Директива 2008/48 на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори допуска преценка за евентуално
неравноправен характер на клаузи на договор за поръчителство, които
определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в
главните производства, при положение, че последният е сключил този
13
договор едновременно с договора за кредита /както е в случая – и трите
договора за кредит са сключени всеки от тях едновременно с договора за
поръчителство/ и за да изпълни предвидено в този договор задължение и
че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по
заема, като те са директно изплащани на ответника – кредитор.
При постановяване на съдебното решение настоящият съд изцяло
споделя съдебната практика на Старозагорски окръжен съд, вкл. и други
съдилища постановена вече по същите правни спорове относно потребителски
кредити на „Фератум България“ ЕООД, вкл. свързаните с тях договори за
гаранция с „Мултитуюд Банк“ при еднакви клаузи /разликите са само в
размера на сумите/ на потребителските кредити и договорите за гаранция
обективирана напр. в решение № 452/30.12.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 551/2024 г., решение № 433/13.12.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 552/2024 г., решение №
427/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 502/2024 г.,
решение № 346/25.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
329/2024 г., решение № 283/09.08.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 172/2024 г., решение № 189/30.05.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 4/2024 г., решение № 182/27.05.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 172/2024 г., решение №
154/29.04.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 93/2024 г.,
решение № 382/29.11.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
292/2024 г., решение № 1212/23.10.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1545/2024 г., решение № 1341/18.11.2024 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 402/2024 г., в които е приета нищожност на такива
договори за потребителски заеми със заемодател „Фератум България“ ЕООД и
поради това констатира, че процесният договор за заем е нищожен поради
наличието на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
14
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесните договори за кредит формално отговарят на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение за това
15
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в
договорите. Ответникът ясно посочил в молбата си по хода на делото, че
възнаграждението по трите договора за поръчителство не е включено при
изчисляване на ГПР. Това се потвърждава категорично и от заключението на
назначената и изслушана по делото съдебно-счетоводна експертиза съгласно
което 1/ по договор № ************* за предоставяне на финансови услуги
/заеми/ от разстояние при включване единствено на
възнаградителната/договорната лихва при определяне на ГПР /съгласно т.8.4
от ОУ/, то той ще бъде в реален размер от 49,93% /без включване на такса
поръчител/, а при прибавяне на възнаграждението по договора за
поръчителство по чл. 5 от договора за потребителски кредит ГПР щял да
бъде 391,00 %., 2/ договор № *********** за предоставяне на финансови
услуги /заеми/ от разстояние при включване единствено на
възнаградителната/договорната лихва при определяне на ГПР /съгласно т.8.4
от ОУ/, то той ще бъде в реален размер от 49,85% /без включване на такса
поръчител/, а при прибавяне на възнаграждението по договора за
поръчителство по чл. 5 от договора за потребителски кредит ГПР щял да
бъде 298,655 % и 3/ договор № *********** за предоставяне на финансови
услуги /заеми/ от разстояние при включване единствено на
възнаградителната/договорната лихва при определяне на ГПР /съгласно т.8.4
от ОУ/, то той ще бъде в реален размер от 49,85% /без включване на такса
поръчител/, а при прибавяне на възнаграждението по договора за
поръчителство по чл. 5 от договора за потребителски кредит ГПР щял да
бъде 405,29 % - така изрично отговор на въпрос 1 и 2 от съдебно-
счетоводната експертиза/. Действително възнаграждението за предоставеното
поръчителство не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите
за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като
се заплащат за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване за
предоставяне на заема, съгласно чл. 5 от договора за заем. То представлява
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума
/т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което е уговорено в противоречие с
принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения.
Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото
разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно
16
императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. В резултат последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Налице е заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Посоченото поведение
на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника,
като му осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изложеното дотук обосновава извод, че
процесният договор за потребителски заем не отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящи се до посочване на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и на
основание чл. 22 от ЗПК същият следва да се прогласи за недействителен /така
изцяло решение № 452/30.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 551/2024 г., решение № 433/13.12.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 552/2024 г., решение № 427/10.12.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 502/2024 г., решение №
346/25.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 329/2024 г.,
решение № 283/09.08.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
172/2024 г., решение № 189/30.05.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 4/2024 г., решение № 182/27.05.2024 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 172/2024 г., решение № 154/29.04.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 93/2024 г., решение № 382/29.11.2023 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 292/2024 г., решение №
1212/23.10.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1545/2024 г.,
решение № 1341/18.11.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
402/2024 г./. Въпреки, че всеки един от договорите - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение
чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за
гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция, ведно с основното задължение по кредита. С оглед изложеното
17
разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на
ответника по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита
/така изрично решение № 452/30.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 551/2024 г., решение № 283/09.08.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 172/2024 г., в които се сочи, че възнаграждението
по договора за гаранция на практика оскъпява предоставеният кредит, а
договорът за кредит и този за поръчителство са свързани, тъй като договорът
за поръчителство няма самостоятелен характер. Така на практика в договора
за кредит има вписана уговорка за обезпечаване на кредита, която макар и
формално да е дължима /да произтича/ от друг договор, се явява част от
договора за кредит, като включена в съдържанието на същия. Поради това
дължимото на гаранта възнаграждение по сключения договор за
поръчителство е следвало да бъде включено при определянето на ГПР по
кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко
свързана с договора за кредит и е задължително условие за получаването на
кредита. Ето защо следва да се приеме, че горепосоченото възнаграждение за
гаранта, съставляват разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като
по този начин се надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута/. Ето защо
въззивният съд намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на процесния договор за кредит
съгласно чл. 22 ЗПК/.
Отделно от дотук изложеното в тази точка настоящият съд намира, че в
конкретния случай, че уговореното възнаграждение за гаранция е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК и поради следното: съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, т.е. годишният процент на разходите
включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи,
които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в
18
бъдеще. Следователно се налага извода, че възнаграждението по договора за
гаранция следва да бъде включена в годишният процент на разходите по
кредита. Този извод следва и от обстоятелството, че в случая това
възнаграждение за поръчителство, представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита. При това положение годишния процент на
разходите, изчислен, съобразно посочените от в.л параметри /главница и
възнаградителна лихва/ не отговаря на действителния такъв, тъй като в
размера му не е включена дължимото от кредитополучателя възнаграждение
по поръчителството. При включването в ГПР на посоченото възнаграждение
неминуемо размера на разходите нараства и това се вижда от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза. В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10
на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна
по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит,
като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за
действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13. Плащането на възнаграждението по
поръчителството обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР от 49,93%, 49,85 % и 49,85%, а при неговото отчитане
то тези размери са съответно 391%, 298,655% и 405,29%. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да
19
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК /така изцяло
определение № 531/10.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2589/2021 г., III г.о.,
решение № 441/06.04.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 196/2023
г., решение № 359/21.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. №
81/2023 г., решение № 195/08.03.2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №
118/2022 г., решение № 71/04.07.2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д. №
126/2022 г., решение № 393/28.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.
№ 3180/2021 г., решение № 700/25.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.т.д. № 683/2022 г., решение № 1748/05.07.2022 г. на Софийски градски съд по
в. гр. д. № 10210/2021 г., решение № 15/10.01.2022 г. на Бургаски окръжен съд
по в.гр.д. № 1887/2021 г., решение № 179/12.04.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в. гр. д. № 32/2022 г., решение № 777/25.12.2021 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2253/2021 г., решение № 882/23.06.2022
г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 2638/2021 г., решение №
705/14.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2533/2021 г., вкл.
тази на Старозагорски окръжен съд обективирана в решение № 87/29.10.2021
г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1254/2021 г., решение №
110/16.05.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1210/2022 г.,
решение от 22.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1011/2021
г./.
20
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
21
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от
ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо
съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на
задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото
задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за
заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит
не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни
възнаграждението по договора за гаранция следва да е включено в ГПР, тъй
като това е възнаграждение по самия договор за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В
случая това не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига
22
ГПР, по-голям от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да
се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този
процент трябва да е включена и възнаграждението за гаранцията, която е
сигурна печалба за кредитора. След като това е така, във всички случаи
вземането за възнаграждение за тази услуга ще възникне в сферата на
кредитора. То затова е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да
се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е
така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал.
1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно годишният лихвен процент няма да е посоченият в договора, а
следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането формално
уговорено в договора за гаранция. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като
не е посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това, доколкото
лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР,
различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за заем по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
Тук отново ще се напомни за горецитираното решение от 13.03.2025
г. на СЕС по дело С- 337/23, в което е прието, че член 3, букви ж/ и и/ от
23
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия
размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на
разходите“, като с неговото постановяване казуси като настоящия са вече
разрешени. Отново в същото решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело С-
337/23, се сочи, че член 4, параграф 2 от Директива 2008/48 на Съвета от 5
април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
допуска преценка за евентуално неравноправен характер на клаузи на договор
за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на
съответния длъжник в главните производства, при положение, че последният е
сключил този договор едновременно с договора за кредита /както е в случая –
и трите договора за кредит са сключени всеки от тях едновременно с договора
за поръчителство/ и за да изпълни предвидено в този договор задължение и че
разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема, вкл.
са директно изплащани на ответника-кредитор – същата хипотеза като
настоящата.
Предвид изложеното процесните трите договора за потребителски
кредит се намират за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10
ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същите са недействителни.
В продължение на развитите по-горе аргументи следва да се посочи, че
са нищожни и трите договора за предоставяне на поръчителство сключени с
Фератум Банк, тъй като се явяват лишени от основание, предвид
недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка
с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва
необходимостта от сключване на акцесорните договори. Същите са нищожни и
на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за тяхното
съществуване. Съгласно съдържанието на договора, за поръчителя е
уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника
задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното
заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора,
регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми. Следователно поръчителят получава едно възнаграждение,
без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото
24
сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък
заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога
ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при
погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице
нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от
страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява
недействителен като лишен от основание. Следва да се отбележи, че
договорът, сключен между потребителя и ответника и договорът, сключен
между потребителя и поръчителя, се намират във взаимовръзка помежду си и
като система от правоотношения между страните, поради което последиците
от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията /така решение № 264616/09.07.2021 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 9991/2020 г., решение №
260628/21.02.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 2806/2021 г./.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесните договори за потребителски
кредит се явяват недействителни на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи
връщане само на чистата стойност на кредитите в размер до размера на
усвоената главница. Следователно, в настоящия случай, ищецът дължи на
ответника само главниците по договорите. Но за да се определи тя, следва
всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи.
25
В случая, установените по делото чрез заключението на ССЕ извършени
плащания от ищеца са както следва:
1/ по договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние
№ *************, вкл. договор за предоставяне на поръчителство са били
заплатени директно на ответника 1197,00 лв., при чиста стойност на
главницата от 800,00 лв. Следователно осъдителният иск е основателен за
претендираната сума /арг. чл. 6, ал. 2 ГПК/ от 387,00 лв. представляваща част
от разлика между заплатеното /1197,00 лв./ и чистата главница /800,00 лв./.
2/ по договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние
№ *************., вкл. договор за предоставяне на поръчителство са били
заплатени директно на ответника 1158,80 лв., при чиста стойност на
главницата от 800,00 лв. Следователно осъдителният иск е основателен за
претендираната сума /арг. чл. 6, ал. 2 ГПК/ от 358,00 лв. представляваща част
от разлика между заплатеното /1158,00 лв./ и чистата главница /800,00 лв./.
3/ по договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние
№ **************., вкл. договор за поръчителство са били заплатени
директно на ответника 1194,00 лв., при чиста стойност на главницата от
800,00 лв. Следователно осъдителният иск е основателен за претендираната
сума /арг. чл. 6, ал. 2 ГПК/ от 394,00 лв. представляваща част от разлика между
заплатеното /1194,00 лв./ и чистата главница /800,00 лв./.
По разноските:
Разноски на ищеца – при уважаване на установителния иск, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е
претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение
определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа за процесуално
представителство на ищцата по делото. Настоящият съд определя
адвокатското възнаграждение в размер на 600,00 лв. с ДДС.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското
възнаграждение по основание и размер:
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
26
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 73 от делото/,
в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е
материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът
оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да
се направи извод, че ищецът не е материално затруднен /в случая
доказателствената тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г. на
ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него
определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о.,
определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи,
че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е
въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да
приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
27
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№ 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
28
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд, установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии и най-вече
практиката на Старозагорски окръжен съд обективирана в определение №
121/08.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г.,
определение № 983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
512/2024 г., определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 138/29.01.2025 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 760/2024 г., определение № 136/29.01.2025 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 17/2025 г., определение №
1077/04.11.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 592/2024 г.,
определение № 1069/31.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д.
№ 591/2024 г., определение № 1244/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 711/2024 г., определение № 1253/11.12.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 708/2024 г., определение №
1025/23.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 544/2024 г.,
определение № 261/25.02.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
122/2025 г., настоящият съд намира, че не следва да се присъжда адвокатско
възнаграждение под определения по-горе размер от 600,00 лв. с ДДС както
желае ответника тъй като преценката е конкретна, като в настоящия случай са
налице най-малко четири причини за определяне на адвокатското
възнаграждение в посочения размер – 1/ самият ответник сам сочи, че е
напълно наясно със съдебната практика дела с предмет договори за
29
потребителски кредити със същите параметри, по които е страна и въпреки
това не признава иска, а подава отговор на исковата молба и допълнително
изложение по същество в значителен обем, като впоследствие твърди, че
делото не се отличавало с фактическа и правна сложност, 2/ налице са три
искови претенции за осъждане на ответника да възстанови суми по три
договора за кредит, т.е. те може и да става дума за злоупотреба с процесуални
права както твърди ответника в становище /л. 62 – 65 от делото/, тъй като не
са образувани три отделни дела, 3/ определения размер на адвокатското
възнаграждение е съобразен и с исковите суми и представлява не повече от
половината от тях, като се има предвид, че е налице и подробно обсъждане на
преюдициални правоотношения по договорите за потребителски кредит,
преди да се реши въпроса за основателност на исковете и 4/ самото
процесуално поведение на ответника доведе до усложняване на делото,
наложило и назначаване на съдебно-счетоводна експертиза за изясняване на
редица спорни въпроси, като производството приключи в две о.с.з. при
явяване на процесуалния представител на ищеца и по двете.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за
внесената държавна такса в размер на 60,00 лв. и 200,00 лв. възнаграждение за
вещо лице.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Фератум България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София,
ж.к. Младост 3, бул. „Ал. Малинов“ № 51, бл. 0, вх. „А“, ет. 9, офис 20 да
заплати на К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
********************* сума в размер на 397,00 лв. /триста деветдесет и
седем лева/ представляваща заплатена/надплатена без основание сума над
чистата главница по недействителен договор за предоставяне на финансови
услуги /заеми/ от разстояние № *************, вкл. договор за предоставяне
на поръчителство.
30
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Фератум България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София,
ж.к. Младост 3, бул. „Ал. Малинов“ № 51, бл. 0, вх. „А“, ет. 9, офис 20 да
заплати на К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
****************** сума в размер на 358,00 лв. /триста петдесет и осем лева/
представляваща заплатена/надплатена без основание сума над чистата
главница по недействителен договор за предоставяне на финансови услуги
/заеми/ от разстояние № ************* г., вкл. договор за предоставяне на
поръчителство.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Фератум България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София,
ж.к. Младост 3, бул. „Ал. Малинов“ № 51, бл. 0, вх. „А“, ет. 9, офис 20 да
заплати на К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. -
******************* сума в размер на 394,00 лв. /триста деветдесет и четири
лева/ представляваща заплатена/надплатена без основание сума над чистата
главница по недействителен договор за предоставяне на финансови услуги
/заеми/ от разстояние № ****************г.., вкл. договор за предоставяне на
поръчителство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к.
Младост 3, бул. „Ал. Малинов“ № 51, бл. 0, вх. „А“, ет. 9, офис 20 да заплати
на К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. *************** сумата
от 260,00 лв. /двеста и шестдесет лева/ разноски за производството - държавна
такса /60,00 лв./ и възнаграждение за вещо лице /200,00 лв./.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, ж.к. Младост 3, бул. „Ал. Малинов“ № 51,
бл. 0, вх. „А“, ет. 9, офис 20 да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв
на Еднолично адвокатско дружество „М.“, ЕИК: ********* и адрес: гр. Стара
Загора, ул. „Александър Батенберг“ № 28, ет. 5, офис 42, чрез управителя М.
31
М. адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лв. с ДДС /шестстотин лева/
за процесуално представителство на ищеца по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
32