№ 187162
гр. София, 09.12.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:******
като разгледа докладваното от ****** Частно гражданско дело №
20251110132194 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 187790/29.05.2025 г. на „****“ ЕООД, ЕИК ***, за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу К. Г. Г.,
ЕГН **********, за суми, представляващи регресни суброгационни вземания на заявителя в
качеството му на поръчител на длъжника по Договор за потребителски кредит № 2931146 от
29.02.2024 г., изплатил в полза на заемодателя „***“ ЕАД задълженията на заемателя по
договора за кредит.
Със заявлението се претендират и вземания, основани на договор за предоставяне на
поръчителство, сключен между „****“ ЕООД и длъжника, а именно възнаграждение за
предоставеното обезпечение и обезщетение за забава върху него.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за изплатеното от поръчителя
вземане за главница по договора за потребителски кредит, сключен между „***“ ЕАД и
длъжника, както и за разноските съразмерно с уважената част на претенциите, но съдът
намира, че следва да откаже издаването на заповед за сумата от 239.13 лв. –възнаградителна
лихва по Договор за потребителски кредит № 2931146 от 29.02.2024 г. за периода от
29.02.2024 г. до 30.04.2025 г., за сумата 142.69 лв. – обезщетение за забава за периода от
01.04.2024 г. до 05.05.2025г., за сумата 185.57 лв. – възнаграждение по сключен между
страните договор за предоставяне на поръчителство от 29.02.2024 г., както и за сумата 16.70
лв. – обезщетение за забава върху възнаграждението по договора за поръчителство за
периода от 01.04.2024 г. до 05.05.2025 г.
В хипотезата на подадено заявление за издаване на заповед за парично задължение по
чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона
и добрите нрави, което задължение му е вменено изрично с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т.
2 ГПК /в този смисъл е и Определение № 974 от 07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т. о.,
ВКС/. Наред с това, съдът, по аргумент от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, при
разглеждане на заявлението следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи, на
които кредиторът основава претенциите си.
Нещо повече, съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения,
съдържащи се в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г.,
ОСГТК, съдът е длъжен служебно да установи нищожността на правна сделка и да не зачете
правните й последици в случаите, в които нарушаване на императивна правна норма е
установимо при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.
Същевременно, съгласно изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за
1
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Съдът намира, че в настоящия случай процесните сделки- договор за потребителски
кредит и договор за предоставяне на поръчителство, следва да бъдат разглеждани като
единен източник на задълженията на потребителя (макар и формално да са обективирани в
различни писмени документи, страни по тях да са различни дружества и да имат различен
предмет), доколкото с оглед несъмнената икономическа и правна свързаност на
дружеството- поръчител и заемодателя (последният съгласно вписването в ТР е едноличен
собственик на капитала на „****“ ЕООД), фактически вземанията и по двата договора
възникват в правната сфера на „***“ ЕАД. Съгласно договора за предоставяне на
поръчителство и приложение № 1 към него потребителят- длъжник се е задължил да заплаща
месечно възнаграждение в полза на поръчителя, платимо на падежите на погасителните
вноски по договора за кредит. Съгласно приложение № 1 към договора за потребителски
кредит годишният процент на разходите по кредита е в размер на 16.33 %. При съобразяване
на тези уговорки, както и на обстоятелствата, че едноличен собственик на капитала на
поръчителя е заемодателят по договора за кредит, че възнаграждението в полза на
поръчителя се дължи ежемесечно на падежите по договора за кредит и независимо дали
длъжникът е изправен или не, съдът намира, че с уговарянето на процесното
възнаграждение по същество се достига до значително и необосновано оскъпяване на
предоставения паричен заем, до допълнително дължимо в полза на кредитора
„възнаграждение“ за ползване на паричния ресурс, което води до съществено неравновесие
между интересите на заемодателя и тези на потребителя- основание за нищожност на
коментираната клауза- поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Следва да се има предвид, че такова неравновесие се установява и при самостоятелен
анализ на договора за предоставяне на поръчителство, доколкото отнапред- още със
сключване на договора, се уговаря дължимост на ежемесечно възнаграждение във фиксиран
размер независимо от изправността на длъжника, при което е принципно възможно да се
плати възнаграждение в значителен общ размер, без имуществото на поръчителя да е
фактически засегнато в резултат на учреденото обезпечение. А от друга страна, в случай че
последният плати, интересът и имуществото му са в достатъчна степен обезпечени, тъй като
разполага с възможността да предяви регресните си права чрез иск, респ. чрез заявление,
както и да претендира обезщетение за забава върху изплатените суми.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че по отношение на процесните договори
за кредит и договор за предоставяне на поръчителство приложение намират разпоредбите
както на Закона за потребителския кредит, в сила от 12.05.2010г., така и на Закона за защита
на потребителите. Това е така с оглед възприетото от съда единство помежду им, при което
икономически, а и по правната си същност договорът за предоставяне на поръчителство,
имащ за цел постигане на забранен от закона резултат чрез принципно допустими средства,
както и вменените с него парични задължения на потребителя се явяват част от
съдържанието на договора за потребителски кредит, който несъмнено притежава
потребителски характер по смисъла на цитираните закони.
Така, съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
2
Съгласно чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, „общи разходи по кредита за потребителя" означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако
в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
А съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (последният приет в изпълнение на задължението на
Република България да транспонира в националното законодателство разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ,
L 133/66 от 22 май 2008 г.- арг. изричната норма на § 2 ДР на ЗПК), „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В чл. 19, ал. 4 ЗПК (в действащата понастоящем редакция) е предвидено, че годишният
процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
По изложените фактически и правни съображения, касаещи действителната правна
същност и практическа цел на уговорката за възнаграждение за поръчителство,
представляваща допълнителен доход за заемодателя, вземането за това възнаграждение
следва да бъде включено в т. нар. „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, а с това и в посочения в т. 8 от приложение № 1 към договора за кредит
ГПР, което в случая не е сторено. С оглед на това и съобразно задължителните за
националните юрисдикции разяснения в т. 56 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело
C-714/22, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница, следва да се приеме, че некоректното
посочване на размера на ГПР е равносилно на непосочването му, а с това, че не е спазено
изискването на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В последния смисъл е и
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50013 от 05.08.2024г. на ВКС по т.д. №
1646/2022г., II т.о. С оглед на това, на основание нормата на чл. 22 ЗПК и само на
коментираното основание- неправилно посочване на ГПР в договора за потребителски
кредит, сключен между страните, последният се явява недействителен, а това, от своя
страна, обосновава задължение за потребителя да върне единствено т. нар. „чиста стойност
на кредита“, т. е. заетата сума, но не и уговорените лихва и други разходи по кредита- арг.
нормата на чл. 23 ЗПК.
При тези фактически и правни съображения заявлението следва да бъде отхвърлено в
посочената част.
3
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 187790/29.05.2025 г. на „****“ ЕООД, ЕИК ***, за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу К. Г. Г.,
ЕГН **********, за следните суми: за сумата от 239.13 лв. –възнаградителна лихва по
Договор за потребителски кредит № 2931146 от 29.02.2024 г. за периода от 29.02.2024 г. до
30.04.2025 г., за сумата 142.69 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.04.2024 г. до
05.05.2025г., за сумата 185.57 лв. – възнаграждение по сключен между страните договор за
предоставяне на поръчителство от 29.02.2024 г., както и за сумата 16.70 лв. – обезщетение за
забава върху възнаграждението по договора за поръчителство за периода от 01.04.2024 г. до
05.05.2025 г.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4