ОПРЕДЕЛЕНИЕ
08.04.2020 г.
КЮСТЕНДИЛСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито заседание на осми април през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Савова
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Костадинова
Симона Навущанова
като разгледа докладваното от
мл.съдия С. Навущанова в. ч. гр. д. № 143 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279
във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба от
"Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД против Определение № 116 от 29.01.2020 г. по ч.гр.
д. № 145
по описа на РС Кюстендил за 2020 г., с което е отхвърлено изцяло заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с
вх. № 2053/28.01.2020
г.
В жалбата са развити подробни
съображения във връзка с направените оплаквания, че разпореждането е
необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се
на първо място, че заповедният съд не е съобразил обстоятелството, че Заповед
за изпълнение може да бъде издадена, респ. отказано да бъде издадена и за част
от претендираните суми. Доколкото сумите за главница, възнаградителна и законна
лихва за забава категорично не произлизат от клаузи с неравноправен характер,
то не би следвало да бъде пречка издаването за заповед за изпълнение за същите.
Алтернативно се смята за неправилно заключението на първоинстанционния съд, че
претендираните суми се основават на неравноправни клаузи. Посочва, че целта на
производство по чл. 410 ГПК е да се установи спорно ли е твърдяното вземане и
преценката на съда се ограничава единствено до изложените от заявителя факти за
установяване на едно индивидуализирано спорно вземане, основателността на което
ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес - исковият. Нарушено е
диапозитивното начало, без да се даде възможност на заявителя да обоснове и
докаже индивидуално договаряне, като е предрешен евентуален спор между
страните. Значението на чл. 143 от ЗЗП е генерална клауза за неравноправност на
уговорките на потребителските договори, относно която заповедният съд не би
могъл да направи изводи единствено от заявлението по чл. 410 от ГПК. Като е
обсъдил по същество обстоятелство, което и извън предмета на проверка в
настоящото производство, съдът е превишил правомощията си. Не е отчетено
приложението на Директива 2008/48 и Директива 2009/22, т. е. в производствата,
в които не се сочат доказателства проверката по чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК
следва да се направи само в хипотезите, в които незаконността следва по
очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане, а нищожността на
договорните клаузи, поради неравноправния потребителски характер е особен вид
недействителност, който е извън общите хипотези на противоречие със закона и
добрите нрави. При преценка на добрите нрави следва да се отчетат и други
фактори-свободата на договаряне, равнопоставеност на страните, функции на
неустойката, възможност да длъжника сам да ограничи размера на неизпълнението. Иска
се отмяна на разпореждането и да се издаде заповед за изпълнение в цялост за
претендираните със заявлението суми.
В съответствие с чл. 413, ал. 2 от ГПК
не е осъществявана от районния съд процедура по връчване на препис от частната
жалба.
Окръжен съд Кюстендил, след като прецени
доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя, както и служебно всички
правно релевантни факти, съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема
следното:
Частната жалба като подадена в срока по
чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от
обжалване против подлежащ на обжалване акт, е допустима и следва да се разгледа
по същество.
Ч.гр. д. № 145 по описа на РС Кюстендил за 2020 г., е
образувано по заявление от "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу
Д. Г. И. за парично вземане в размер на 276.04 лв. -главница, договорна
лихва в размер на 12.93 лева за периода от 20.10.2018
г. до 05.01.2019 г., неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 81.73 лева, разходи и такси за извънсъдебно събиране в размер на 45 лева, законна лихва в размер на 28.13 лева за периода от 06.01.2019 г. до
13.12.2019 г., произтичащи от договор
за паричен заем
с № 3346280/12.10.2018 г,
сключен между "Изи Асет Мениджмънт" ООД и Д. Г. И., които вземания са
прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 30.01.2017 г. и приложение № 1
към същия от 02.05.2019 г., в полза на "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД, както и законната лихва, считано
от постъпване на заявлението в съда — 28.01.2020 г. до изплащане на вземането,
както и сторените деловодни разноски — **** лв. внесена държавна такса и възнаграждение процесуално
представителство на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на ***.00 лв. от които ** лв. по чл. 13, т.2 от НЗПП за подготовка на
документи за завеждане на дело и *** лв. по чл. 26 от НЗПП за защита по заповедно производство.
В т. 12 на заявлението се
посочва, че съгласно договора, кредитора се е задължил и е предоставил на
заемателя паричен заем в размер на 300
лв, която сума е предоставена с подписване на договора. Съгласно клаузите на
договора длъжникът се е задължил,
в 3-дневен срок от подписване на договора, да предостави на заемателя обезпечение
на задълженията му по договора, а именно: чрез поръчителство от две
физически лица, които следва да отговарят на критериите посочени в договора. Поради неизпълнение на
това задължение и съгласно уговореното между тях, заемодателят е начислил
неустойка в размер на 89,16 лева. Освен това в т. 12 на заявлението е пояснено, че са
се договорили, че при забава на плащане на падеж на погасителната вноска с
повече от 30 календарни дни,
заемателят
дължи на заемодателят
суми за действия по събиране на задължението в размер на 9 лв. Таксата за
направени разходи се начислява за всеки следващ 30 дневен период, през които
има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 дни, като
всички такси, които заемателят дължи не могат да надвишават 45 лева. Общият размер на
начислените разходи и такси за извънсъдебно събиране е 45 лв.
Заявлението по чл. 410 от ГПК е
отхвърлено изцяло, тъй като КнРС е констатирал
вероятна неравноправност и нищожност на клаузите от Договора за паричен заем,
поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в ЗПК. Преил е, че
клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 6 не изпълва изискването на чл. 12, ал.1, т. 8 от ЗПК и чл. 26 от ЗЗД относно размера на договорната (възнаградителна лихва),
която противиречи на добрите нрави. За нищожни са приети и клаузите на чл. 4,
ал. 2 и чл. 11 от договора за паричен заем, уреждащи дължима неустойка при
неосигуряване на обезпечение и начислени разходи и такса за извънсъдебно
събиране на вземането, като са изложени подробни мотиви в тази връзка. Тъй като
тези клаузи са приети за нищожни, евентуално неравноправни, КнРС е приел, че не
съществува възможност за уважаване на заявлението частично, тъй като събирането
на доказателства е недопустимо в заповеедното производство.
Разпореждането е от части неправилно.
При въззивния контрол за правилност на обжалваното разпореждане, настоящият
състав съобразява следното:
За да бъде уважено искането за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва
да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и
3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане,
както и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2
и т. 3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на
нервноправна клауза.
При анализа на изложеното в заявлението
заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на заемателя-физическо
лице по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски
кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с
оглед качеството на кредитополучателя на "потребител" приложимите
норми са и тези на Закона за защита на потребителите - съгласно чл. 24 ЗПК, във
вр. чл. 143 - 148 ЗЗП, като чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните
клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи
потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
При посочените в заявлението
обстоятелства, на които заявителя основава вземането си за главница и договорна
(възнаградителна) лихва необосновано районният съд е приел, че претенцията за
част от сумите, следва да се отхвърли поради констатирана от КнРС вероятна
неравноправност/недействителност на договора.
На първо място, с депозираното заявление
по чл. 410 от ГПК жалбоподателят е претендирал сума в размер на 276.04 лв. -главница, договорна
лихва в размер на 12.93 лева за периода от 20.10.2018 г. до 05.01.2019 г.
По отношение на породеното между
страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите
на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение
представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем,
тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. При
недействителност на договора на основание сочената разпоредба, съобразно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят следва да върне чистата стойност по
договора за кредит, но не дължи лихва или други разходи по договора, т.е.
следва да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за дължимата главница
по кредита.
Договорът за
паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички
плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя,
датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна
вноска.
Не се установява
договорът да е сключен при заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
установяваща, че максималният размер на годишният лихвен процент не може да е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Установеният в договора размер на годишния процент на
разходите от 47,93 % e съобразен с изискванията на посочената разпоредба.
Съдът достигна до този извод, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен
процент към момента на възникване на правоотношението по договора за кредит,
увеличен с 10 процентни пункта. Годишният размер на законната лихва за просрочени
парични задължения е определен в Постановление № 100 от 29.05.2012 г. на МС и е в размер на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта. В този смисъл не се установява да е
налице и противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Уговореният
с разпоредбата на чл. 2, т. 2 от договора размер на възнаградителната лихва от
40,00 % не е недействителен, поради противоречието на посочената разпоредба с
добрите нрави. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността
в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената
възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а именно да
представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс, от
който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на договора. Поради
това, КнОС намира, че за тези суми, ведно с претендираната лихва за забава
следва да бъде издадена заповед за изпълнение.
Съдът обаче намира, че договорът за заем е частично
недействителен – досежно клаузата на чл. 4 от Договора, с която е уговорена
неустойка за неизпълнение на задължението за учредяване на обезпечение в
установения в сочената разпоредбата вид, както и досежно клаузата, уговрена в
тарифата на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, приложима към дататана сключване на
договора, с която е уговорена такса разходи за принудително събиране на
вземането.
Съгласно т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката драстично не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
На кредитополучателя е отпуснат
потребителски кредит в размер на 300 лева, а претендираната неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 81.73
лева, т.е. представлява почти 40 % от получената главница. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т.е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, и затова е
изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с
дължимата сума и с реалните вреди, и това се дължи на периода на неизпълнение
от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно,
точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Основното задължение на кредитополучателя е да върне предоставените му в заем
пари, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се
осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй
като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В
интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото
да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението
за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение
за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо
това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение.
Неустойката не изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчител
не е определено като предварително условие за сключване на договора и чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на
договора за заем, като по този начин се нарушава принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните и лишава заемателя от предварителната яснота за
възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са изключително
обусловени и сложни условия, в голямата си част несъобразени с конкретния
размер на предоставения заем. Това цели да създаде предпоставки за начисляване
на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея -
т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а
произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е
свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Неустойката противоречи и на забраната в
чл. 143, т. 5 ЗЗП за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение относно вида на
неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто
безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е и
завишен-около 40 % от получената главница, което води до реализиране на
по-висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и
регламентиран. Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и
забраната на чл. 143, т. 3 ЗЗП, защото както се посочи по-горе със задължението
за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо
това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Накрая в заповедното производство няма възможност за
приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а освен това е невъзможно намаляване на
неустойка, която е нищожна.
В съвкупност и поотделно следва, че
неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в
условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради
противоречие на повелителни норми на закона - чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в равна
степен и на добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Идентични са изводите на въззивния
състав и относно претенцията за разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението. Според твърденията на заявителя вземането за такса и разходи за
извънсъдебно събиране е възникнало под условие за настъпил падеж на главните
задължения. Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С
уговарянето на таксата на практика се постига заобикаляне на ограничението на
чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана
с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК,
тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение
за забава.
Съгласно чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът,
размерът и действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и
ясно определени в договора. Не са изложени никакви обстоятелства какви
конкретни действия фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно
събиране на задължението. За да се търси възстановяване на разход следва да е
обосновано реалното му извършване, но твърдения за това липсват. При тази
неопределеност на задължението за възстановяване на разходи следва, че не е
ясно и претендирането му в този вид отново противоречи на принципите на
добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
Освен това изброените дейности изпращане
на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др. по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани
с договора за потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора във
връзка със събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката
"допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както
самият заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на
задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 ЗПК услуги
/така решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. на ВКС, ІІ ТК/. Дори и
да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, то са такива по управление на кредита. Поради това претендирането им от
потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за
управление на кредита.
С оглед на всичко изложено, разпореждането,
в частите, с които е отхвърлено заявлението за издаване на заповед по чл. 410
от ГПК за неустойка за
неизпълнение на задължение в размер на 81.73 и разходи и такси за извънсъдебно
събиране в размер на 45 лева следва да бъде потвърдено, а в останалите части
следва да бъде отменено като неправилно и да бъдат дадени указания за издаване
на заповед за ипълнение за претендираните суми.
Със заявление с
вх. № 2053/28.01.2020 г. , заявителят е прендирал и сторените деловодни
разноски — 25.00 лв. внесена държавна такса и възнаграждение процесуално
представителство на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на 200.00 лв. от които
50 лв. по чл. 13, т.2 от НЗПП за подготовка на документи за завеждане на дело и
150 лв. по чл. 26 от НЗПП за защита по заповедно производство
С оглед на вида и количеството на
извършената от юрисконсулта дейност и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, съдът не
присъжда пълния претендиран от заявителя размер на юрисконсултско възнаграждение
(чл. 1 НЗПП). Делото е с малък материален интерес, извършената от юрисконсулта
работа се състои в попълване на бланково заявление по множество еднотипни
заповедни производства, поради което съдът определя възнаграждението на 100 лв.
Съдът намира, че заявителят
неоснователно претендира за настоящото производство разноски в размер на 50
лева – за подготовка на документи за завеждане на дело по чл. 13, т. 2 НБПП,
тъй като от цитираната разпоредба се установява, че такова възнаграждение се
дължи само за правна помощ по чл. 21, т. 1 и
т. 2 ЗПП, но не и в случай на процесуално представителство по чл. 21, т.
3 ЗПП. Освен това, съдът намира, че разноските за подготовка на документи за
завеждане на дело не се дължат отделно, а се включват в осъщественото от юрисконсулта
процесуално представителство.
Претендираните от заявителя разноски
следва да бъдат присъдени съобразно с уважената част от заявлението за издаване
на заповед за изпълнение или за сумата от 17,86 лв. за държавна такса от общо
заплатения размер от 25 лв. и за сумата от 71,44 лв. – юрисконсултско
възнаграждение от общо определения размер на последното от 100 лв.
Предвид изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 116 от 29.01.2020 г. по ч. гр.
д. № 145/2020
г. по описа на КнРС, в частта, с
която е оставено без уважение искането на "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК срещу Д. Г. И.
за парично вземане в размер на ***.04 лв. -главница, договорна лихва в размер на 12.93 лева за периода от 20.10.2018 г. до 05.01.2019 г., законна лихва в размер на 28.13 лева за периода от 06.01.2019 г. до
13.12.2019 г., произтичащи от договор
за паричен заем
с № 3346280/12.10.2018 г,
сключен между "Изи Асет Мениджмънт" ООД и Д. Г. И., които вземания са
прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 30.01.2017 г. и приложение № 1
към същия от 02.05.2019 г., в полза на "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД, както и законната лихва, считано
от постъпване на заявлението в съда — 28.01.2020 г. до изплащане на вземането,
както и сторените деловодни разноски — 25.00 лв. внесена държавна такса и възнаграждение процесуално представителство
на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на 200.00 лв. от които 50 лв. по чл. 13, т.2 от НЗПП за подготовка на
документи за завеждане на дело и 150 лв. по чл. 26 от НЗПП за защита по заповедно
производство и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ
ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД, вписано в Търговския регистър при
Агенция по вписвания с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Васил Левски" № 114, етаж Мецанин, представлявано от Р. А. и Т. К., против Д. Г. И.,
ЕГН **********,*** за парично вземане в размер на 276.04 лв. -главница, договорна лихва в размер на 12.93 лева за периода от 20.10.2018 г. до 05.01.2019 г., законна лихва в размер на 28.13 лева за периода от 06.01.2019 г. до
13.12.2019 г., произтичащи от договор
за паричен заем
с № 3346280/12.10.2018 г,
сключен между "Изи Асет Мениджмънт" ООД и Джулиета
Георгиева Иванова,
които вземания са прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на парични
задължение (цесия) от 30.01.2017 г. и приложение № 1 към същия от 02.05.2019 г., в полза на
"Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, както и законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда — 28.01.2020 г. до изплащане на вземането,
както и сторените деловодни разноски, съобразно уважената част: 17,86 лева
внесена държавна такса и възнаграждение процесуално представителство на осн.
чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 71,44 лева.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №
116 от 29.01.2020 г. по ч. гр. д. № 145/2020 г. по описа на КнРС, в останалите обжалвани части- неустойка за неизпълнение на
задължение в размер на 81.73 лева и разходи и такси за извънсъдебно събиране в
размер на 45.00 лева
ВРЪЩА делото на КнРС
за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените указания.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.