РЕШЕНИЕ
гр. Лом, 31.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ломският районен съд, гражданска колегия, трети
състав, в публично заседание на 22 юни
през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Боряна Александрова
при
секретаря Росина Димитрова като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 268 по описа за
2020 година, за да се произнесе, съобрази:
Ищцата Ф.М.Й., чрез процесуалния си представител адв.Д.Ф.
- САК твърди, че на 14.02.2019г. са сключили договор за кредит със „***“ АД по
силата на който й е предоставена сумата 1900 лева при фиксиран лихвен процент- 41%,
с годишен процент на разходите- 49,65%, срок на погасяване- 52 седмици и седмична
погасителна вноска в размер ,съгласно приложения погасителен план. В чл.2,3,4,5
и чл.6 от договора било предвидено, че заемополучателят се задължава да осигури
трето лице- поръчител с трудово възнаграждение над 2000 лева , като при
неизпълнение той дължи неустойка в размер на 0,28 лева дневно е угонорена между
страните в общ размер 1921,14 лв, която следва да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, в размер на по 73,89 лева, с което месечната вноска по
договора става 163,73 лева. Ищцата е усвоила изцяло сумата по заема, но счита,
че не дължи договорените лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит е
нищожен. Излага доводи, че договореният ГЛП р размер на 41,00% се нарушават
добрите нрави . Позовава се на приетата през 2014 година норма на чл. 19 от ЗПК
въвеждаща забрана за договаряне на кредити с годишен процент на разходите над 5
кратния размер на законната лихва. Излагат се икономически съображения свързан
с бизнес модела на този тип кредити и правни съображения във връзка със
създадената практика на кредиторите да поставят неизпълними изисквания за
предоставяне на обезпечение, като по този начин си гарантират допълнителна
печалба и заобикалят ограничението на чл. 19 от ЗПК. Навеждат се доводи и за
функциите на неустойката очертани в Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС по т.д.
№ 1/2009г, както и че в случая договорената неустойка няма присъщата си
обезщетителна функция. Навеждат се и доводи, че съгласно чл. 33 от ЗПК
законната лихва е максималното обезщетение, което кредиторът може да получи за
пълно неизпълнение на договора, като неустойката за неизпълнение на акцесорно
задължение не може да превишава размера по чл. 33 от ЗПК. Ищцата сочи също
съдебната практика, в която се приема, че размерът на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави ако надвишава трикратния размер на законната лихва
при необезпечени кредити и двукратния размер на законната лихва при обезпечени
кредити. Поради невключване на
неустойката, която представлява скрита лихва, в ГПР е нарушен член 11, ал.1,
т.10 и чл. 19, ал.1 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1 т.9, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и не поражда права и
задължения за страните по кредитното правоотношение. Съгласно чл. 23 от ЗПК в
тази хипотеза потребителя дължи само връщане на реално получената сума, но не
дължи лихва и други разходи по кредита. Иска от съда да признае за установено по отношение на ответника, че
договора за кредит нищожен, а в
условията на евентуалност, ако искът не бъде уважен, да бъде прогласена
нищожност.
Ответното
дружество депозира отговор на исковата молба с който оспорва предявените
искове. Оспорва твърдението, наведени в ИМ.
Предявеният иск е за признаване на недействителност на
правна сделка поради накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на
закона и е с правна квалификация чл. 26 ал.1 предл. второ и трето от ЗЗД. Искът
за нищожност на договора поради нарушаване на чл.11, т.9, т.10 е с правно
основание чл. 22 от ЗПК. Искът за нищожност на пар.3 и пар.7 от договора за
кредит е с правно основание чл. 21, ал.1 от ЗПК.
От фактическа страна съдът намира за установено
следното:
Предявеният иск е основателен. В процесния договор
заемополучателят се задължава да осигури
обезпечение- поръчителство на едно физическо лице с трудово възнаграждение над
2000 лева . При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
заемополучателят дължи неустойка , която следва да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, в размер на по 73,89 лева.
Уговореното в договора плащане, наречено „неустойка“ не
представлява неустойка по смисъла на закона, тъй като същото няма присъщите на
неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Същата се дължи при
неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е разсрочено заедно с
погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за задълженията и договорите
„Изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато
страните са имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание
да се иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка и удобно разсрочва заплащането й заедно с
периодичните вноски. Това е категорична индикация, че нито една от страните не
е имала реално намерение по договора
да се предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при
непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД). Съдът е длъжен да търси действителната
обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД), като настоящият състав счита, че тази
воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна сума
некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се съди и
от други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи обезпечение,
то той би могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато
е обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо
място- ако заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения- поръчител, то
той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно по-изгодни условия
и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал към дружество за „бързи
кредити“. Предвид изложеното съдът
приема, че волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се
заплати т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто възнаградителна функция, но
заблуждаващо е наречена „неустойка“ за да се оправдае изключването й от
годишния процент на разходите.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са
допускали и възможността исканите обезпечения да се предоставят и тогава
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане отново не е неустойка по смисъла
на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като
последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение,
не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда
(предсрочна изискуемост по чл. 71 от Закона за задълженията и договорите, което
е вид преустановяване на действието на договора), а напротив- договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при
по-висока цена, „наименувана“ като неустойка.
Предвид изложеното съдът счита, че договорената
неустойка представлява възнаграждение дължимо под условие (ако не се предостави
обезпечение) и за това размерът й следва да бъде включен в годишния процент на
разходите.
„Неустойката“ от 1921,14 лева при кредит от 1900 лева,
който следва да се върне за 52 седмици дава оскъпяване на месец . Това
оскъпяване многократно надхвърля законовото ограничение предвидено чл. 19 ал.4
от ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. За
това уговорената „неустойка“ противоречи на закона.
Посочения в договора ГПР от 49,26% очевидно не
отговаря на реалния размер на ГПР по договора, който би се получил ако всички
възнаградителни плащания бяха включени при изчисляването му. Това е нарушение на чл. 11 ал.1 т.10
от ЗПК, а това съгласно чл. 22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло
недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК:
„Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.“
Разноски:
Ищцата е освободена от държавна такса и е защитавана
от адвокат безплатно при условията на чл.38 ал.2 от ЗА. Ответника следва да
заплати по сметка на ЛРС държавна такса по иска за нищожност в размер на 247,07
лева и 120 лв. за експертиза, а на адвокат Д.Ф. следва да заплати
възнаграждение за производството в размер на 300 лева на основание чл. 38 ал.2
от Закона за адвокатурата.
При изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Ф.М.Й. с ЕГН
********** от една страна и от друга страна „***“ АД, ЕИК ***** че сключеният
между тях на 14.02.2019г. договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит поради нарушаване на чл. 11
ал.1 т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „*****“ АД, ЕИК ******* да заплати по сметка на Ломски
районен съд държавна такса в размер на 247,07лв./двеста четиридесет и седем лв.
и седем ст./ и още 120,00 лв./сто и двадесет лева/ за ССЕ лева.
ОСЪЖДА „******“ АД, ЕИК ********* да
заплати на основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата на адвокат Д.Л.Ф. -
САК възнаграждение в размер на 300 лева/триста лева/.
Решението подлежи на обжалване пред МОС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :