Решение по адм. дело №975/2025 на Административен съд - Пазарджик

1. Производството е по реда на Глава Единадесета от Административно процесуалния кодекс във връзка, във връзка с чл.1, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

2. Образувано е по искови претенции, заявени от А. Х. О., [ЕГН], от с. Дорково, ул. Кръстьо Пеев № 2, общ. Ракитово, обл. Пазарджик, чрез процесуалния представител адв. М. Б. с посочен съдебен адрес гр. Кърджали, ул. Георги Бенковски № 17, да бъде осъден Националния осигурителен институт, гр. София, п.к. 1303, бул. Александър Стамболийски № 62-64, да ѝ заплати сумата от 500,00 лв., представляваща обезщетение за причинените ѝ имуществени вреди, изразяващи се в направени от нея разноски - платен адвокатски хонорар за обжалване по административен ред на Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, Пазарджик, както и обезщетение за забавено плащане на същата сума в размер на законната лихва, считано от 04.08.2025 г. до окончателното ѝ заплащане.

3. Ищцата поддържа, че с Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в Териториално поделение Пазарджик на Националния осигурителен институт ѝ е било отпуснато парично обезщетение за безработица, считано от 15.07.2023 г. до 14.07.2024 г. в размер на 29.91 лв. дневно. Недоволна от размера на определения ѝ осигурителен доход и начина на изчисляване на отпуснатото ми обезщетение, ищцата обжалвала въпросното разпореждане пред директора на Териториалното поделение на НОИ, Пазарджик. В производството по обжалване на Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, Пазарджик по административен ред, О. била представлявана от изрично упълномощен за това адвокат М. Б. от Адвокатска колегия, Кърджали. В тази насока е съставен договор за правна защита и съдействие от 13.11.2024 г., за което ищцата заплатила в брой адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лв.

С Решение № 1012-12-328#1 от 16.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ, Пазарджик, жалбата срещу Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, Пазарджик била отхвърлена. Решението на горестоящият в йерархията на администрацията орган било обжалвано по съдебен ред и отменено с Решение № 1272 от 21.03.2025 г., постановено по административно дело № 1411 по описа на Административен съд Пазарджик за 2024 г.

При това положение, О. счита извършените от нея разноски в производството по обжалване на Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, Пазарджик по административен ред за причинена ѝ от администрацията имуществена вреда, която иска да бъде възстановена под формата на претендираното с исковата молба обезщетение.

4. Национален осигурителен институт, гр. София, бул. Александър Стамболийски № 62-64, чрез процесуалния представител юрк. М. е на становище, че исковата претенция е неоснователна.

Поддържа се, че фактът на отмяна на административния акт сам по себе си не може да обуслови ангажирането на отговорност на държавата, а обстоятелството, че има отменен от съда акт, в случая решението на директора на ТП на НОИ, Пазарджик, не води автоматично до извода, че са настъпили вреди и то в пряка непосредствена причинна връзка с отменения акт.

Твърди се, че в случая не е установено наличието на реално причинена вреда на ищцата, доколкото платено адвокатско възнаграждение за обжалване на акт по административен ред не може да бъде квалифицирано като пряка, необходима и неизбежна вреда. В този контекст, ответника сочи, че административният орган не е издал умишлено явно незаконосъобразен акт, а гражданинът не е бил принуден по силата на закона да наеме адвокат, за да зашити правата си. Според ответника, обжалването на административни актове по административен ред по реда на чл. 117 от КСО не изисква юридически познания, нито задължително процесуално представителство на заинтересованата страна.

Възразява се, че процесуалния закон не е установил непременно изискване, в хода на обжалването на акта по административен ред, страната да бъде представлявана непременно от адвокат, като е допуснал възможност това да е възможно да бъде сторено от един по-широк кръг лица.

Според ответника, съобразно разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от АПК, в административните производства не се дължат такси и разноски, както в това по издаване на административния акт, така и в това по неговото оспорване.

Счита се също така, че не е налице причинно следствена връзка между отмененото разпореждане и претендираните вреди, като в тази насока се поддържа, че административния орган не се е обогатил с нищо и не дължи нищо на ищеца.

Възразява се относно размера на претендираното адвокатско възнаграждение, спрямо което се съотнася претендираното обезщетение, включително с оглед водените „…..множество изцяло еднотипни административни спорове и изготвяните изцяло еднотипни жалби по чл. 117 от КСО в повечето случаи от един и същ процесуален представител по отношение на множество лица. последвани от изцяло еднотипни искови молби по ЗОДОВ…..“.

Иска се претенциите на О. да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани, като в полза на администрацията се присъди юрисконсулско възнаграждение. Възразява се относно размера на претендираното в настоящото производство като разноски, адвокатско възнаграждение.

5. Участвалият по делото прокурор М., представител на Окръжна прокуратура Пазарджик дава заключение, че исковите претенции са основателни, доколкото в случая са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за възникване на отговорността на административния орган, а именно: незаконосъобразен акт на НОИ отменен по съответния ред с Решение № 1272 от 21.03.2025 г. на Административен съд Пазарджик, както и наличието на реално причинена вреда за ищеца изразяваща се в плащане на адвокатски хонорар за защита в административната процедура. Сочи се, че е налице и причинно следствена връзка между двете. Според прокурора, претендираната сума представлява разход платен единствено по повод участието на упълномощения представител по процедурата в оспорване на административния акт, който в случай на законосъобразно произнасяне от страна на администрацията не би бил направен изобщо. Сочи се, че искът е обоснован и по размер, доколкото претендираната сума отговаря на размера на упоменатото адвокатско възнаграждение в договора за правна помощ.

II. За фактите :

6. Според приложените по адм. дело № 1411 по описа на Административен съд Пазарджик за 2024 г. писмени документи, А. Х. О. е подала заявление вх. № ЗПОБ-602-01-0306 от 02.08.2023 г. до директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт(л. 77 по а.д. № 1141/2024), с искане да ѝ бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, като е декларирала, че е упражнявала трудова дейност във Франция, в периода от 09.05.2023 г. до 15.07.2023 г.

След извършване на необходимите справки чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и държавите-членки на Европейския съюз, от компетентната администрация във Франция са били потвърдени: период на осигурена заетост: от 09.05.2023 г. до 14.07.2023 г.; причина за прекратяване на заетостта - „дата на изтичане на договора“, брутен доход за периода от 09.05.2023 г. до 14.07.2023 г. вкл. в размер на € 4507,36.

При това положение, с Разпореждане №122-00-909-3 от 23.10.2024 г.(л. 22 по а.д. № 1141/2024) на ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на НОИ, Пазарджик, на основание чл. 54ж, ал. 1, във връзка с чл. 54а, ал. 1, чл. 54б, ал. 8, чл. 54в, ал. 1 от КСО и чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) №883/2004, на О. е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 15.07.2023 г. до 14.07.2024 г. (дванадесет месеца) в размер на 29,91 лв. дневно.

7. О. е останала недоволна от така определения размер на дължимото и обезщетение и по реда на чл. 117, ал. 1, т. 2, б „б“ от КСО е обжалвала Разпореждане №122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ, Пазарджик по административен ред пред директора на ТП на НОИ, Пазарджик. Жалбата е изготвена(л. 15 по а.д. № 1141/2024) и подадена(л. 19 по а.д. № 1141/2024) от пълномощника – адв. М. Б.. Към жалбата са приложени :

• Пълномощно с което О. упълномощава изрично адв. Б., да я представлява пред директора на ТП на НОИ, Пазарджик, като от нейно име и за нейна сметка изготви и подаде жалба срещу Разпореждане №122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ, Пазарджик;

• Договор за правна защита и съдействие от 13.11.2024 г., сключен между А. О. и адв. М. Б., с предмет : процесуално представителство и защита пред директора на ТП на НОИ, Пазарджик във връзка с обжалване на Разпореждане №122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ, Пазарджик. Договореното възнаграждение е в размер на 500,00лв., като в договоря е отбелязано, че е платено в брой;

• Заявление за избор на начин за кореспонденция с административния орган, изготвено от адв. Б.. Като адрес за кореспонденция в жалбата е посочен този, на кантората на адв. Б.;

8. По повод подадената от О. жалба, с Решение № 1012-12-328#1 от 16.12.2024 г., Директора на Териториално поделение Пазарджик на Националния осигурителен институт е потвърдил изцяло Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването на безработицата при ТП на НОИ, Пазарджик, с което на А. Х. О. е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 15.07.2023 г. до 14.07.2024 г. в размер на 29,91 лева дневно.

Решението на горе стоящият в йерархията на администрацията орган е било обжалвано по съдебен ред, по повод на което е образувано производството по адм. дело № 1411 по описа на Административен съд Пазарджик за 2024 г. С Решение № 1272 от 21.03.2025 г., постановено по същото административно дело, съдът е отменил Решение № 1012-12-328#1 от 16.12.2024 г. на Директора на ТП на НОИ, Пазарджик и потвърдено с него Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването на безработицата при ТП на НОИ, Пазарджик и е постановил, преписката да се изпрани на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ, Пазарджик за ново произнасяне по заявление с № ЗПОБ-602-01-0306 от 02.08.2023 г., подадено от А. Х. О.. Решението е окончателно и е влезнало в сила на 21.03.2025г.

Всички описани до тук факти, не са спорни между страните.

IІІ. За правото:

9. С оглед конкретиката на текущия казус, като предварителни бележки, следва да се направи уточнението, че задължението за заплащане на разноски извършени в хода на конкретно съдебно - исково или административно производство, представлява по правната си същност елемент от съдържанието на облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната от тях, чиято поддържана в процеса позиция е била призната за основателна с акта, приключващ окончателно производството, има правото да иска от другата страна, да ѝ заплати направените деловодни разноски. Правоотношението съдържа всички белези на облигационното отношение, доколкото има имуществен характер, а в съдържанието му влизат правото да се иска от насрещната страна определено поведение - заплащането на разноските по делото и корелативното на това право, задължение на противната страна да плати въпросните разноски. Тези права и задължения са релативни. Правоотношението има едностранен характер. Негов обект е парична сума, която включва само направените в производството разноски – държавните такси, разноските по производството (възнаграждение за вещо лице, разноски по призоваване на свидетели и пр.) и възнаграждението за един адвокат, ако страната е имала такъв.

10. В част от доктрината и съдебната практика се счита, че тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото.

Това становище не може да бъде споделено. Упражняването на право на иск, респективно на правото на жалба срещу административен акт, явно не могат да бъдат квалифицирани като противоправно поведение, включително когато се окаже че иска, жалбата или пък, осъществената процесуална защита срещу тях са неоснователни. Използваната в доктрината квалификация „неоснователно предизвикан правен спор“, като описание на елемент от фактическия състав с проявлението на който се свързва пораждането на задължението за заплащане на разноски, не превръща воденето на съдебен процес или защита на ответника в съдебния процес в противоправна дейност, нито пък облигаторното задължение за поемане на разноските по съдебното уреждане на спорния между правните субекти въпрос, в осъществяване на юридическа отговорност за извършен деликт в резултат на който за една от страните са причинени подлежащи на обезщетяване вреди.

В този смисъл, би могло да се каже, че разноските по разрешаването на спорен между правните субекти въпрос са подобни на разноските по сключването или изпълнението на договор (примерно по чл. 186 от ЗЗД) или пък на разноските по сключване на извънсъдебна или съдебна спогодба (чл. 78, ал. 9 от ГПК, чл. 20 и чл. 178 от АПК).

Поради тази причина, не е възможно да се приеме, че възлагането от съда на задължение за заплащане на разноски съставлява осъществяване на юридическа, деликтна отговорност.

Все в тази насока, в контекста на принципа „per argumentum a contrario“, трябва да се съобрази, правилото на чл. 3, изр. първо от ГПК, според което участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, както и правилото на чл. 91, изр. първо, предл. първо от ГПК, според което страна, която неоснователно причини отлагане на делото, понася независимо от изхода му разноските за новото заседание. Ето, това именно са случаите в които осъждането за заплащане на разноски съставлява осъществяване на деликтна отговорност за виновно(вкл. при условията на небрежност във втората хипотеза) предприето поведение от страната в съдебния процес.

11. Не така обаче, стоят нещата, когато става реч за обжалване на индивидуален или общ административен акт по административен ред по реда на Г. Ш. от АПК. Решението на по-горестоящия или контролния в йерархията на администрацията орган не е акт на съд или особена юрисдикция, с който се разрешава отделен правен спор. Сиреч, то не е правораздавателен акт. Поради тази причина, в рамките на производството по обжалване на административен акт по административен ред няма спорещи страни, а горестоящият орган не е арбитър, който разрешава спора помежду им. С акта си, постановен по повод жалба на заинтересовано лице, горестоящият орган разрешава конкретния административен въпрос, поставен с подаденото до администрацията заявление или искане от гражданин или организация на граждани и то в контекста на волеизявлението, съдържащо се в обжалвания пред него административен акт, издаден по същото това заявление или искане. Това разбиране пряко следва от указанието на чл. 97, ал. 1, изречение второ от АПК, според което, когато органът отхвърли жалбата или протеста, мотивите за това решение се смятат за част от мотивите на административния акт.

12. Тези съображения, налагат да се приеме, че произнасянето на по-горестоящ административен орган по жалба срещу индивидуален или общ административен акт не е правораздавателна, а административна дейност. Според чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от АПК, с ранг на основен принцип е възведено изискването на процесуалния закон, административните органи да действат в рамките на правомощията си, установени от закона, като издават административни актове единствено за целите, на основанията и по реда, установени от закона. Тоест, тук няма вътрешно убеждение на решаващ орган, упражнено при разрешаване на правен спор(така в чл. 12 от ГПК). Налице е императивно изискване за правилно и точно прилагане на закона. При това положение, постановяването на административен акт или решение на по-горестоящ административен орган по жалба срещу него, в нарушение на принципа за законност, установен в чл. 5 от АПК, следва да се квалифицира като противоправна дейност, тоест деликт, който съдържа потенцията да причини вреди на отделен правен субект или субекти. Това ще рече, че нормативно установения път за обезвреда в случая е този, установен в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, който го е издал. Независимо, че решението на горестоящият административен орган по чл. 117, ал.3 от КСО, не е същински индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, е обстоятелството, че същото се издава от административен орган, представлява властнически акт и е правен резултат от административна дейност.

13. Все в тази насока е наложително да се посочи, че разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от КСО, според която, при обжалване по административен ред жалбоподателят няма право на платеното възнаграждение за адвокатска защита е обявена за противоконституционна с Решение № 6 от 5.06.2025 г. на Конституционния съд по к. д. № 28 по описа на съда за 2024 г. (Oбн., ДВ, бр. 48 от 13.06.2025 г). За да постанови този резултат, съдът е пояснил, че основното начало, установено в чл. 7 от Конституцията, затвърждава въздигането на отговорността на държавата за причинени вреди в конституционен принцип и доказва фундаменталното ѝ значение за цялостното функциониране на държавната власт. Тази отговорност не може да бъде изключвана със закон, тъй като разпоредбата на чл. 7 от Конституцията не допуска изключения от отговорността на държавата. Принципът на дължимата обезвреда не позволява ограничения относно кръга лица, спрямо които държавата отговаря за вреди, както и относно юридическите факти, от които е възможно да настъпят вредни последици за правните субекти. В рамките на тези разбирания, Конституционния съд е приел, че с промените в чл. 120, ал. 2 от КСО, се изключва отговорността на държавата за вреди от незаконни актове и действия на осигурителния орган, свързани с възнаграждение за ангажирането на адвокатска защита при административното обжалване по чл. 117 КСО. Счетено е, че това представлява конституционно нетърпимо ограничение на субективното право, произтичащо от прогласения в чл. 7 конституционен принцип. Посочено още в решението на конституционния съд е, че в чл. 56, изр. 2 от Конституцията е предвидена възможността правото на защита да се реализира чрез явяването на гражданите в държавните учреждения със защитник. Според Конституционния съд, с обжалването на акт на административен орган от системата на Националния осигурителен институт по реда на чл. 117 и сл. от КСО „….с оглед на сложността на осигурителноправната материя, както и с цел ефективна защита, напълно естествено е лицето, което счита, че правата или законните му интереси са нарушени с акт на държавен орган, да се обърне за правна помощ към адвокат. Тогава разноските за адвокатско възнаграждение, бидейки в пряка и непосредствена връзка с обявените за незаконни актове или действия на държавен орган, попадат на общо основание в рамките на понятието за вреда по чл. 7 от Конституцията…“.

Няма никаква причина, цитираните съображения на Конституционния съд да не бъдат възприети изцяло и съобразени при разрешаването на настоящия правен спор.

14. При това положение, трябва да се съобрази, че според чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (във връзка с чл. 203, ал. 1 АПК), държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административно процесуалния кодекс.

Следователно, иска с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, обема следния фактически състав : причинена вреда - имуществена или неимуществена ; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината ; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност ; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда.

15. С оглед изложените до тук фактически и правни съображения, ще следва да се приеме, че този фактически състав е осъществен в конкретния случай. В производството по оспорване на Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването на безработицата при ТП на НОИ, Пазарджик по административен ред, А. О. е фактически заплатила сумата от 500,00лв. за да си осигури необходимата, квалифицирана правна помощ. Вписаното в договора за правна помощ и съдействие плащане на възнаграждението в брой има характера на разписка, удостоверяваща този факт(така ТР № 6/06.11.2013 г по ТД № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС).

Упълномощеният от О. адвокат е предприел съответните процесуални действия в защита на доверителката си. Както се посочи, той е изготвил и подал жалбата срещу въпросното разпореждане. Каза се също така, че Решение № 1012-12-328#1 от 16.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ, Пазарджик и потвърдено с него Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването на безработицата при ТП на НОИ, Пазарджик са били изцяло отменени като незаконосъобразни с Решение № 1272 от 21.03.2025 г., постановено по адм. дело № 1411 по описа на Административен съд Пазарджик за 2024 г.

Разхода в размер на 500,00 лв. е извършен от О. пряко, при осъществяване на конституционно установеното ѝ право на защита в държавните учреждения, поради което представлява непосредствена последица от издаването на незаконосъобразното Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването на безработицата при ТП на НОИ, Пазарджик и решението на директора на ТП на НОИ, Пазарджик, с което то е потвърдено.

16. Необходимо с оглед възраженията на ответната страна е да се добави, че заплатеното от О. адвокатско възнаграждение, като размер на сумата, впълнота отговаря на критериите по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, относно изискването да е „обосновано и справедливо“, тоест съразмерно на осъществената правна защита и съдействие. Присъждането на неговата равностойност в полза на ищеца, очевидно ще обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото ѝ от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.

Впрочем, в случая същността на правния спор не следва да бъде изместван изцяло и единствено по отношение на необходимостта, естеството и характера на действително осъществената правна помощ от адвоката, в каквато насока са концентрирани съображенията на процесуалния представител на ответника. Не това е предмет на текущия правен спор, а действително претърпените от ищцата вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното разпореждане на ръководителя на осигуряването на безработицата при ТП на НОИ, Пазарджик и решението на директора на ТП на НОИ, Пазарджик, с което то е потвърдено.

17. Доказана и основателна по изложените до тук съображения се явява и акцесорната претенция на ищцата, да се присъди обезщетение за забавено плащане на паричното задължение от 500,00лв. в размер на законната лихва, считано 04.08.2025г., тоест от датата на внасяне на исковата молба в съда.

Несъмнено е, че забавеното плащане на конкретна парична сума, причинява вреда на кредитора, поради невъзможността да се ползва от нея в определен период от време. Най-малкото, което кредиторът е възможно да предприеме, ако сумата му бе издължена в срок е да я вложи в банка и да получи съответната лихва по влога. Именно поради тази причина, по аргумент от чл. 86, ал. 1 изр. второ от ЗЗД този размер (равностойността на законната лихва) не се доказва, като ефективно претърпяна вреда. Разбира се, ако се търси обезщетяване на някакви по-големи по размер вреди, които са настъпили от забавата, то те следва да бъдат доказани по общия ред.

ІV. За разноските :

18. На основани чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца ще следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски. Те съобразно представения по делото списък се констатираха в размер на 510,00лв. Съображения относно размера на адвокатското възнаграждение бяха вече изложени, поради което е излишно да бъдат повтаряни отново.

Ето защо, Съдът

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт, гр. София, бул. Александър Стамболийски № 62-64, да заплати на А. Х. О., [ЕГН], от с. Дорково, ул. Кръстьо Пеев № 2, общ. Ракитово, обл. Пазарджик, сумата от 500,00лв.(петстотин лева), представляваща обезщетение за причинените ѝ имуществени вреди, изразяващи се в направени от нея разноски - платен адвокатски хонорар за обжалване по административен ред на Разпореждане № 122-00-909-3 от 23.10.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, Пазарджик, както и обезщетение за забавено плащане на същата сума в размер на законната лихва, считано от 04.08.2025 г. до окончателното ѝ заплащане.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт, гр. София, бул. Александър Стамболийски № 62-64, да заплати на А. Х. О., [ЕГН], от с. Дорково, ул. Кръстьо Пеев № 2, общ. Ракитово, обл. Пазарджик, сумата от 610,00лв. (петстотин и десет лева), представляващи извършени от последнта разноски по настоящото производството.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.