№ 151
гр. Варна, 22.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20253001000099 по описа за 2025 година
Производството е образувано след отмяна на решение №240/17.07.2023 г. по в.т.д.
№132/2023 г. на Варненски апелативен съд и делото е върнато на същия съд за ново
разглеждане от друг състав. В отменителното решение на ВКС са дадени указания, които
съобразно разпоредбата на чл.294, ал.1 от ГПК, са задължителни за съда, на който е върнато
делото.
Производството е образувано по въззивна жалба на „ДАРИ 007“ ЕООД, със седалище
гр.Варна срещу решение №600/29.12.2022 г., постановено по т.д. №329/2022 г. по описа на
ВОС в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от въззивника срещу Технически
университет – Варна, иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 26
413.20 лева, представляваща уговорена в чл.18, ал.5 от сключения между страните договор
за наем №62 от 16.05.2017 г. неустойка в размер на месечните наеми за периода от
16.05.2022 г. до 16.05.2027 г.
Въззивникът оспорва изводите на съда, че не е налице самоволно изземване на имота
от страна на наемодателя, по смисъла на чл.18, ал.5 от договора за наем, тъй като
прекратяването на наемното правоотношение е по причина на държавата като собственик на
имота, която е прекратила договора за безвъзмездно управление, сключен с ТУ-Варна и по
този начин е лишила наемодателя от права по отношение на процесния имот. Излага, че след
като наемодателя се е задължил да обезпечи на наемателя ползването на даден имот за
определен срок, то той дължи изпълнение през целия срок на действие на договора, като
при неизпълнение следва да отговаря съобразно уговореното в договора и закона.
Насрещната страна Технически университет – Варна е подала писмен отговор, в
който оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.
Третото лице помагач -
Държавата, представлявана от министъра на финансите е подала писмен отговор, в който
оспорва жалбата. Поддържа заявеното в първоинстанционното производство възражение за
нищожност на договор за наем №62/16.05.2017 г., като сключен в нарушение на закона и с
1
невъзможен, тъй като ответникът не разполага с право на управление по отношение на
процесния паркинг частна държавна собственост. Излага доводи за нищожност на
неустоечната клауза на чл.18, ал.5 като противоречаща на добрите нрави. В условие на
евентуалност се излагат доводи за неоснователност претенцията, тъй като договорът за наем
е бил надлежно развален, поради което не е налице основание за заплащане на неустойка от
наемодателя.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Пред ВОС е предявен иск с правно основание чл.92 от ЗЗД от „ДАРИ 007" ЕООД, със
седалище гр.Варна срещу Технически университет-Варна, за заплащане на сумата от 26
413.20 лева, претендирана като неустойка, представляваща сбор от месечните наеми за
период от 16.05.2022 г. до 16.05.2027 г., общо 60 месеца, уговорена в чл. 18, ал.5 от договор
за наем №62 от 16.05.2017 г. Твърди се, че след проведен търг с тайно наддаване, на
16.05.2017 г. между страните е сключен договор за наем, по силата на който Технически
университет-Варна, в качеството на наемодател е отдал под наем на „ДАРИ 007" ЕООД,
поземлен имот, находящ се в гр. Варна, ул. „Мир" №40, с площ от 576 кв.м.за срок от 10
години, при месечен наем от 400 лева с вкл. ДДС, подлежащ ежегодно на актуализация,
който е следвало да се използва като паркинг. Излага, че имотът предмет на договора за наем
е частна държавна собственост, съгласно Акт №7766 за частна държавна собственост, който
е предоставен за безвъзмездно управление на ТУ Варна. Твърди, че на 16.06.2017 г.,
наемодателят чрез представляващия го ректор е дал съгласие на наемателя „ДАРИ 007"
ЕООД за поставяне на временна конструкция за автомивка, състояща се от 5 клетки и два
модула за вътрешно почистване, в резултат на което ищецът след провеждане на редица
административни процедури е изградил съоръжението. Излага, че на 23.11.2021 г. е получил
от ТУ Варна уведомление, изх. №5045/23.11.2021 г., че договорът следва да се счита за
развален със задна дата, считано от 20.11.2021 г., като в срок до 30.11.2021 г. следва да се
премахне преместваемия обект и имотът да се възстанови в първоначалния му вид, но след
отправено възражение от негова страна, ответникът е приел, че не е налице нарушение на
договора за наем и е изпратил писмо до Областния управител на гр.Варна, изх.
№5218/01.12.2021 г., че преустановява предприетите мерки по разваляне на договора за
наем.
Твърди се, че на 07.02.2022 г. е бил уведомен от ТУ Варна, че договорът за
предоставяне за безвъзмездно управление на недвижими имоти - частна държавна
собственост №161-Н/29.09.2011 г. е бил прекратен, по силата на едномесечно предизвестие,
в резултат на което на 10.05.2022 г. имотът е бил предаден на Областна
администрация.
Твърди, че договорът не е бил прекратен по реда предвиден в него, а имотът е иззет
самоволно от наемодателя, поради което последният дължи уговорената в чл.18, ал.5
неустойка в размер на наемните възнаграждения за периода от деня следващ деня на
самоволното изземване до крайния срок, за който е сключен договорът за наем, а именно
сумата от 26 413.20 лева, представляваща сбор от месечните наеми за 60 месеца за периода
от 16.05.2022 г. до 16.05.2027 г.
Ответникът ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА е оспорил иска с твърдение,
че прекратяването на договора за наем, сключен на 16.05.2017 г. от наемодателя е
законосъобразно, тъй като са налице основанията за прекратяването му по чл.18, ал.1, т.2,
предл. първо от договора, доколкото имотът не е използван по предназначение – за паркинг,
а наемателят е изградил в него обект, представляващ автомивка. Твърди се, че изграждането
на автомивката е станало без съгласието на ТУ, като писмото до помощник ректор инж. И.Р.
има харакртер на уведомление, че наемателят желае да постави временна конструкция за
автомивка, а помощник-ректорът е положил върху писмото резолюция, че това следва да
стане съгласно договора за наем. Излага, че в чл.8 от договора за наем са посочени
условията, при които наемателят може да извършва за своя сметка преустройства и
подобрения на имота, които в случая не са спазени. Излага още, че договорът за наем е бил
2
прекратен от ТУ- Варна, в резултат на искане на собственика на имота - Държавата, която не
се е съгласила в имота да бъде изградена автомивка. Наред с това сочи, че договорът за
предоставяне безвъзмездно за управление на поземления имот, с начин на трайно ползване:
за паркинг в полза на ТУ- Варна също е бил прекратен от държавата като с писмо peг. № РД-
21-9400296/15/01.02.2022 г.,в резултата на което на 10.05.2022 г., ТУ- Варна е върнал имота
на Държавата, като за връщането е бил съставен приемо- предавателен протокол.
Третото лице помагач - Държавата, представлявана от министъра на финансите
оспорва иска с твърдения, че договорът за наем е прекратен с писмено уведомление от
23.11.2021 г. поради виновно неизпълнение на договорно задължение от наемателя да
използва наетия държавен имот по предназначение, а от друга страна е прекратен и
договорът за предоставяне безвъзмездно за управление на имоти - частна държавна
собственост № 161Н/29.09.2011 г. или с № 161-И/29.09.2011 г. (Договор № 161-
Н(И)/29.09.2011 г.), сключен между ответника и държавата в по-късен момент на 03.02.2022
г., като Държавата се е противопоставиля на ползването на имота от страна на ищеца.
Твърди се, че договорът за наем е с невъзможен предмет и е сключен в нарушение на
закона, тъй като имотът е частна държавна собственост и е предоставен за задоволяване на
жилищни нужди на академичния състав на университета, поради което не може да бъде
отдаван под наем на трети лица. Оспорва клаузата на чл.18, ал.5 от договора като нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Твърди се, че за двете страни е предварително
известно, че сключвайки въпросния договор с предмет чужд недвижим имот, който е
подчинен на особен режим на управление, без разрешението на собственика държавата,
нарушават императивни материалноправни норми. Излага, че уговорката за неустойка
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В
условията на евентуалност сочи, че дори договорът или клаузата на чл.18, ал.5 да не са
нищожни, в полза на ищеца не се е осъществил правопораждащият факт за вземането за
неустойката.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл.236 ГПК и е
действително, произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е
надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ
ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че
на 16.05.2017 г. между ТУ - Варна, в качеството на наемодател и „Дари 007“ ЕООД, в
качеството на наемател, след проведен по реда на чл.19, ал.1 във вр.чл.16, ал.2 от ЗДС, търг с
тайно наддаване по и Заповед №211/27.04.2017 г., е сключен договор за наем на поземлен
имот – паркинг с обща площ от 576 кв.м., находящ се в гр.Варна, ул.“Мир“ 40, ПИ с
идентификатор № 10135.2559.246, за срок от десет години, при уговорена месечна наемна в
размер на 400 лева с ДДС. В 1, ал.2 от договора, страните изрично са уговорили, че наетият
имот следва да се ползва само по предназначение като паркинг. В чл.8 от договора, са
посочени условията, при настъпване на които, наемателят има право да извършва за своя
сметка преустройства и подобрения в имота, както следва: заплащане на депозит в размер,
равен на остойностения проект на исканите преустройства и изменения като гаранция, че ще
върне имота в първоначалния вид; представяне на предпроектни проучвания на
планираното преустройство, които да отговарят на действащите нормативни актове,
становище за съответствие с противопожарните изисквания, както и всякакви други
изисквания от публичен характер; получаване на писмено нотариално заверено съгласие от
наемодателя за предстоящото преустройство.
Няма спор, че отдаденият под наем недвижим имот е частна държавна собственост
3
като същият е бил предоставен от държавата чрез Областен управител – Варна на ответното
висше учебно заведение за безвъзмездно за управление - договор № 161-Н от 29.09.2011 г.,
както и че това обсоятелство е било извествно на страните преди сключване на договора.
Не е спорно, че месец след сключването на наемния договор, с молба вх. №3482 от
16.06.2017 г., наемателят „Дари 007” ЕООД е отправил искане пред наемодателя за даване на
разрешение за поставяне в имота на временна конструкция за автомивка, състояща се от 5
клетки и два модула за вътрешно почистване. Върху молбата е поставена резолюция „Да!
Съгласно договора за наем“ от помощник ректора на ТУ Варна - инж. И.Р., след което
наемателят в периода м. юли 2017 – м. август 2018 г. е реализирал проекта, снабдявайки се с
разрешение за строеж, сключил е договори за електрифицирането и водоснабдяването на
имота и е получил разрешение за ползване.
С писмо изх. № РД-21-9400-296 /10/ от 16.11.2021 г., получено от ТУ на 19.11.2021 г.,
областният управител на област Варна е разпоредил на ТУ - Варна да прекрати договора за
наем с „Дари 007“ ЕООД, да премахне поставения преместваем обект и възстанови имота в
първоначалния му вид.
С писмо изх.№ 5045 от 23.11.2021 г., получено от въззивника преди 01.12.2021 г.,
въззиваемият е направил изявление за разваляне на договора за наем, на осн. чл.18, ал.1, т.2
от договора, поради ползване на имота не по предназначение. С писмо изх.№ 5218 от
01.12.2021 г., ректорът на ТУ Варна е уведомил Областния управител и „Дари 007“ ЕООД,
че преустановява предприетите мерки по разваляне на договора за наем и възстановяване на
имота в първоначален вид до изясняване на казуса. С писмо изх. № РД-21-9400-296 /15/ от
01.02.2022 г., получено от ТУ Варна на 03.02.2022 г., Областният управител на Област Варна
е уведомил ректора на ТУ Варна, че прекратява договор № 161-Н от 29.09.2011 г. относно
недвижим имот – частна държавна собственост, съставляващ ПИ с идентификатор
10135.2559.246, кв. Изгрев, ул.“Мир“ 40 с едномесечно предизвестие, в резултат на което с
приемо-предавателен протокол от 10.05.2022 г. комисия, определена със заповед на ректора
на ТУ Варна е предала на представител на Областна администрация обект Парцел 576 кв.м.,
ведно с изградени от наемателя „Дари 007“ ЕООД - 4 броя преместваеми клетки за
автомобили.
Съобразно дадените в отменителното решение на ВКС задължителни указания,
преди да се пристъпи към изследване на въпроса за неизпълнение на договорно задължение
от страна на наемодателя, за което се претендира неустойката, въззивният съд следва да
бъдат преценени валидността на договора за наем и релевираното по делото възражение за
нищожност на неустоечната клауза поради противоречие на добрите нрави, като даде
отговор на въпроса дали същата отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Следва да се прецени дали неустоечна клауза, предвиждаща при т.нар.
“самоволно изземване” на имота, наемодателят да заплати неустойка в размера на
месечните наемни вноски за целия оставащ период от срока на договора за наем,
съответства на очакваните от неизпълнението вреди и дали отговаря на обществените
изисквания за справедливост в търговските отношения, при липсата на насрещна престация
от ищцовото дружество наемател. Едва при формиран извод за наличието на валидно
уговорена неустоечна клауза, въззивният съд следва да прецени изправността на страната,
която търси неустойка, вкл. да разгледа възражението на ответника за неизправността на
ищеца, както и да обсъди твърдяното неизпълнение на задължение от страна на длъжника.
Съдът намира за неоснователни и възраженията на възраженията на третото лице
помагач за нищожност на процесния договор като сключен в нарушение на закона и с
невъзможен, тъй като ответникът не разполага с право на управление по отношение на
процесния паркинг частна държавна собственост.
За да е налице нищожност поради невъзможен предмет, следва да липсва обектът на
правоотношението, а процесният случай не е такъв. Предметът, тоест обектът на
4
правоотношението е бил поземлен имот с идентификатор № 10135.2559.246, с обща площ от
576 кв.м., находящ се в гр.Варна, ул.“Мир“ 40, за който страните са подписани договора за
наем. Не е налице и правна невъзможност, каквито доводи се навеждат от третото лице, тъй
като вещта не е извадена от граждански оборот. Договорът не е сключен в противоречие със
закона, тъй като е без значение дали ответникът наемодател е бил собственик на процесния
недвижим имот. С наемния договор се учредява облигационна връзка между страните по
него, а не се прехвърля право на собственост или друго вещно право, поради което
наемодател може да бъде и лице което не е собственик на вещта, но пък сключеният
договор, няма да е противопоставим на действителния собственик на
имота.
Задължението за заплащане на неустойка се намира в тясна функционална връзка със
задължението, което обезпечава - зависи от него и е акцесорно спрямо него. За да се дължи
неустойката, следва да са налице изискуемите от закона предпоставки - тя да е била
договорена от страните, кредиторът да е изправна страна и да е налице виновно
неизпълнение на задължението от страна на длъжника.
В чл.18, ал.5 от договора, страните са се уговорили, че ако наемодателят самоволно
изземе имота и/или оборудването, за което е съставил протокол между наемодателя и
наемателя, без действието на договора да е прекратено по начини, посочени в договора, той
дължи на наемателя неустойка в размер на наемните възнаграждения за периода от деня,
следващ този на самоволното изземване до крайния срок, за който е сключен договора за
наем. Неустойката, като несамостоятелно, акцесорно съглашение
между страните има за предназначение да обезщети изправната страна по договора от
виновното неизпълнение на произтичащо от него задължение от другата страна.
Наведеното в отговора на исковата молба възражение за нищожност на неустойката
поради противоречие с добрите нрави, тъй като неустойката не отговаря на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съдът намира за основателно, поради
следните съображения:
Според разясненията дадени в тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по тълк.дело
№ 1/2009 г. на ОСТК, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не
към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други
критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен
случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
5
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Прекомерността на неустойката сама по себе си не я прави нищожна, а същата е нищожна
когато размера и формирането излизат извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, а целта и е несправедливо обогатяване. В практиката си ВКС приема,
че нищожна например е неустойка, която надвишава уговорения размер на основното
задължение, тогава когато договорът възлага едностранно или по явно неравностоен начин
отговорността за евентуално неизпълнение, тогава когато е нарушен принципа на
свободното договаряне, когато в нарушение на принципа на баланс и равнопоставеност
между страните се уговаря неустойка за неизпълнение само на едната страна.
Съдът намира, че в случая предвидената неустойка противоречи на добрите нрави,
тъй като възлага по явно неравностоен начин отговорността за евентуално неизпълнение на
задължението на наемодателя да осигурява безпрепятствено ползването на имота, за срок от
десет години.
Установява се от събраните по делото доказателства, че още преди сключване на
договора и двете страни са знаели, че имотът е частна държавна собственост и е предоставен
на ТУ – Варна за безвъзмездно ползване като паркинг, по силата на договор, чиито клаузи
предвиждат възможност за прекратяване с едномесечно предизвестие. Самият наемен
договор по своята правна природа не поражда вещни права, а само облигационно право на
ползване, поради което спрямо Държавата, която е собственик на имота, но не и страна по
договора за наем, няма как да преминат задълженията по него. Ето защо собственикът на
имота, във всеки един момент е имал възможност да прекрати предоставеното безвъзмездно
ползване и да предяви ревандикационен иск, като по този начин да лиши наемателя от
възможността да ползва наетия имот, а последният от своя страна няма да може да
противопостави сключения наемен договор, защото той е противопоставим само на
наемодателя – арг. от чл.20а, ал.1 ЗЗД. В случая, за страните по договора за наем е било ясно,
че е неприложим и фактическият състав на чл.237 от ЗЗД, тъй като за да се осъществи, е
необходимо да са налице следните кумулативно дадени елементи: наличието на договор за
наем, който е сключен преди прехвърлянето на имота; осъществяване на транслативна
сделка, по силата на която собствеността върху наетия имот преминава върху трето за
договора за наем лице; алтернативно да е налице една от посочените в чл. 237 ЗЗД хипотези,
а именно валидно вписан договор за наем или наличието на достоверна дата на наемния
договор, или ако не са налице предходните две, наемателят да се намира във фактическата
власт на имота преди неговото прехвърляне. Дори да се разгледа през призмата на чл.237 от
ЗЗД, то доколкото договорът за наем не е вписан и не е налице достоверна дата спрямо
действителния собственик на имота, то по смисъла на чл.238 от ЗЗД, ако се приеме, че след
прекратяване на правото за безвъзмездно ползване, Държавата ще встъпи в правата на
наемодателя, тя би могла да прекрати действието на договора, чрез отправяне на
едномесечно предизвестие.
След като при сключване на договора за наем и двете страни са знаели за правата
държавата като собственик на имота, като грижата на добрия стопанин, а за въззивника и на
добрия търговец е изисквала от тях да знаят за възможността, наемателят да бъде лишен от
държането на имота, във всеки един момент от срока на договора, без той или наемодателя
да имат вина за това, респективно да имат противопоставими на Държавата права, съдът
намира, че неустоечната клауза в чл.18, ал.5, предвиждаща при т.нар. “самоволно изземване”
на имота, наемодателят да заплати неустойка в размера на месечните наемни вноски за
целия оставащ период от срока на договора за наем, не съответства на очакваните от
неизпълнението вреди и не отговаря на обществените изисквания за справедливост в
търговските отношения. Тази неустойка по явно неравностоен начин прехвърля
отговорността за евентуално неизпълнение на наемодателя да осигури безспокойствено
ползване на имота за срока на договора, тъй като изначално за страните е било ясно, че
изпълнението на това задължение, не е поставено изцяло на волята на наемодателя.
6
Гореизложеното обуславя извода на съда, че
неустойката противоречи на добрите нрави, поради което клаузата на чл.18, ал.5 от договора
е нищожна.
Дори и да се приеме, че клаузата на чл.18, ал.5 от договора не е нищожна, с оглед
събраните по делото доказателства може да се направи обоснован извод, че не са налице
елементите на фактическия състав на чл.92, ал.1 от ЗЗД, тъй като от една страна наемателят,
който търси неустойка е бил неизправен, а от друга страна, не е налице твърдяното
неизпълнение на задължение от страна наемодателя.
В чл.1, ал.2, чл.6, ал.1 и чл.14, ал.1, т.3 от договора за наем, страните изрично са
уговорили, че наетият имот ще се ползва само по предназнение, а именно за паркинг от
наемателя. Няма спор, че само един месец след сключване на договора, наемателят с молба
вх. №3482 от 16.06.2017 г. е отправил искане пред наемодателя за даване на разрешение за
поставяне в имота на временна конструкция за автомивка, състояща се от 5 клетки и два
модула за вътрешно почистване, върху която заместник ректора на ТУ е поставил резолюция
„Да! Съгласно договора за наем“. Няма спор, че единствено въз основа на тази санкция,
наемателят в периода м. юли 2017 – м. август 2018 г. е реализирал проекта, като е изградил
автомивка, състояща се от 5 клетки и два модула за вътрешно почистване. В чл.8 от
договора, страните са уговорили процедура при осъществяване на която наемателят има
право да извършва за своя сметка преустройства и подобрения в имота, както следва:
заплащане на депозит в размер, равен на остойностения проект на исканите преустройства и
изменения като гаранция, че ще върне имота в първоначалния вид; представяне на
предпроектни проучвания на планираното преустройство, които да отговарят на
действащите нормативни актове, становище за съответствие с противопожарните
изисквания, както и всякакви други изисквания от публичен характер; получаване на
писмено нотариално заверено съгласие от наемодателя за предстоящото преустройство.
Доколкото страните са предвидили конкретни задължения, които е следвало да бъдат
изпълнени, за да може наемателят да придобие право да извърши промени в имота или
същия да се ползва за друго предназначение, съдът намира, че с резолюцията от страна на
заместник ректора на ТУ, не се е стигнало до промяна в правоотношението, а същата има
характер на предварително одобрение, в случай, че е спазена процедурата по чл.8 от
договора. Тъй като доказателства за това не са ангажирани, съдът намира, че с изграждане
на автомивката, наемателят е нарушил едно от основаните задължения по договора, а
именно да ползва имота по предназначение като паркинг.
В чл.18, ал.1, т.2 от договора, страните са уговорили, че договорът се разваля
автоматично без изправната страна да дължи изпращане на предизвестие до неизправната в
случай, че наемателят ползва имота не според предназначението му, поради което следва да
се приеме, че считано от деня следващ деня на установяване на неизпълнението от страна на
наемодателя – 20.11.2021 г., договорът е бил прекратен по вина на наемателя.
Наред с това с писмо изх.№ 5045 от 23.11.2021 г., получено от въззивника преди
01.12.2021 г., въззиваемият е направил изрично изявление за разваляне на договора за наем,
на осн. чл.18, ал.1, т.2 от договора, поради ползване на имота не по предназначение.
Предвид установеното неизпълнение на задължението на наемателя да ползва имота по
предназначение, даващо основание за разваляне на договора съдът намира, че с достигане на
изявлението за разваляне до насрещната страна е настъпил потестативния ефект на
волеизявлението, поради което договорната връзка е била прекратена. Обстоятелството, че в
по-късен момент, въззиваемият е уведомил Облатния управител и въззивника, че прекратява
процедурата по разваляне, няма правно значение, тъй като към него момент, договорът вече
е бил развален.
Не на последно място следва да бъдат споделени и мотивите на първоинстанционния
съд, че не е налице и самоволно изземване на имота от страна на наемодателя, тъй като
7
причина за това е прекратяване действието на договора от 29.09.2011 г., с който имотът е бил
предоставен на ТУ Варна за безвъзмездно управление, в резултат на което имотът е бил
върнат на собственика с приемо-предавателен протокол от 10.05.2022 г.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че предявеният иск с правно основание
чл.92 от ЗЗД се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Ето защо съдът, препращайки и частично към мотивите на първоинстанционния съд
на осн. чл.272 от ГПК, следва да потвърди обжалваното решение.
С оглед направеното искане и представените доказателства за извършени разноски, в
полза на въззиваемата страна, следва да се присъдят направените в двете въззивни
производства разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, в размер на 3500 лева,
както и сумата от 558.26 лева, представляваща направените пред ВКС разноски за
заплащане на държавна такса.
Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №600/29.12.2022 г., постановено по т.д. №329/2022 г. по
описа на ВОС в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от „ДАРИ 007“ ЕООД срещу
Технически университет – Варна, иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 26 413.20 лева, представляваща уговорена в чл.18, ал.5 от сключения между
страните договор за наем №62 от 16.05.2017 г. неустойка в размер на месечните наеми за
периода от 16.05.2022 г. до 16.05.2027 г.
ОСЪЖДА „ДАРИ 007“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Варна, ул.Битоля 34 ет.3 ап.6, представлявано от управителя А.Д.С., да заплати на
„ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ-ВАРНА“, ЕИК *********, с адрес гр.Варна,
ул.Студентска 1, представляван от проф.д-р Д.П., сумата от 3500 (три хилядии петстотин)
лева, представляваща направените в двете въззивни производства разноски за заплащане на
адвокатско възнаграждение, както и сумата от 558.26 (петстотин петдесет и осем лева и 26
ст.), представляваща направените пред ВКС разноски за заплащане на държавна такса, на
осн. чл.78, ал.31 вр. чл.294, ал.2 от ГПК.
Решението подлежи обжалване при условията на чл.280 от ГПК пред Върховен
касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8