№ 97
гр. Свищов, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на дванадесети юни
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Теодора Б. Стоянова
при участието на секретаря БОЖИДАРА Р. ЦАНЕВА
като разгледа докладваното от Теодора Б. Стоянова Гражданско дело №
20254150100218 по описа за 2025 година
Ищецът И. С. И.,чрез адв.А. А. от АК Пазарджик твърди в искова молба,
че е страна по Договор за потребителски кредит № ******, сключен на
22.02.2023г. от разстояние със „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със
седалище гр. Шумен, пл.“Оборище“ №13 Б, представлявано от Стефан
Топузаков . Съгласно договора получил кредит в размер на 950 лева, които
трябвало да върне за срок от 15 месеца, при размер на годишната лихва –
24,12%, а размерът на годишния процент на разходите - 26,978%, / размерът на
общата сума, която следвало да върне – 1141,49 лева.
В чл. 17 от процесния договор било уговорено договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ доход или
банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 27
страните се били уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си
по чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по
предходната алинея (три дни от сключване на договора), заемателят дължал на
заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като в
договора било уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на
договореното обезпечение причинявало вреди на кредитора в посочените
размери. Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски.
1
На ищеца била начислена неустойка в общ размер на 957,46 лева, тъй като не
бил представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
посочени в процесния договор, като общата сума, която следвало да върне
била 2098,95 лева.
И. С. И. погасил сумата по сключения договор в размер на 1680,16 лева
предсрочно –до 17.02.2024г., като за срока на договора бил заплатил по сметка
на дружеството изцяло сумата по договора, включително и неустойката.
Ищецът злага аргументи, че договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 , вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като бил
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно в годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита не е включена неустойка. В нарушение
на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил
посочен единствено като процент, но без изрично да били описани и
основните данни, които послужили за неговото изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и как се
формирал посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от
ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема,
без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по
договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това
число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до различен размер
на ГПР от посочения.
Цитира Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 г. на СЕС, че използване
на конструкция , предназначена да прикрие действителните разходи по
договор за кредит , трябвало да се приравни на нарушение на чл.11 ал.1 т.10
от ЗПК.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит бил налице
грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер
многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В процесния договор – чл.17 било уговорено, че заемателят се задължил да
осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на
солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на всички
дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, които да отговарят
2
на условията, посочени в договора.
В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не
предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка, която ще да
бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.
Смята, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в
толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички
изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че била налице нищожност
на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.
Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не можел да влияе.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение
едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторил това дългът му
нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да
са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен
пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение
- недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да
може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е
могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
3
"неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" за
предоставяне на обезпечение, не били типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив, договорът продължавал
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Счита тази клауза за изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не
била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК "Стик кредит" АД не било включило в ГПР разходите за
заплащане на "неустойка", която по своята същност представлявала печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради
което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При
условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв ще
възлиза не както бил посочен в договора, а многократно над допустимия
процент, съгласно ЗЗП. Ето защо счита, че било налице нарушение на
разпоредбата па чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните.
Смята, че от гореизложеното било единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявал "заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл било и
Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714 на СЕС.
Счита, че договорът за потребителски кредит бил недействителен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като
4
клаузата за неустойка и сумата начислена по нея не е включена в ГПР. Моли
съда да се признае за установено, че договор за потребителски кредит №
****** от 22.02.2023г. , сключен между И. С. И. и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, с
ЕИК: ********* е изцяло недействителен, поради противоречие с
императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП /неточно посочено в него ГПР/ и на
основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца
сумата 730,16 лева, ведно със законната лихва.
Евентуално, ако съдът приеме договора за валиден и действителен,
смята, че били нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД, поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146
от ЗЗП поради неравноправност
Дори и целият договор да не е нищожен, то твърди нищожност на отделни
негови клаузи, а именно клаузата, с която е начислена процесната неустойка, в
размер на 0.9%. В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени,
че целият договор е недействителен, искането е да се признае за установено,
че клаузата на чл. 27 по сключения между "СТИК-КРЕДИТ" АД и И. С. И. ,
Договор за потребителски кредит № ****** от 22.02.2023г. е нищожна и на
основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца
сумата 538,67 лева, ведно със законната лихва от депозиране на исковата
молба. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38 от ЗА. За съдебно заседание е изпратено писмено становище.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника "СТИК-КРЕДИТ" АД ,чрез адв.Х. М. в който заявява, че не оспорва
сключването на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с
№ ****** от 22.02.2023г. и предоставяне на заемна сума в размер на 950 лева,
която сума същият е бил длъжен да върне заедно с дължимото
възнаграждение за ползването и съгласно Погасителен план.
Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние организирана от Кредитора и при спазване
на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.
5
Следвало да се има в предвид, че в чл. 20 и следващите от горепосоченият
договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на
договорни задължения от страна на потребителя визирани договора, може да
му бъде начислена неустойка.Кредиторът обаче, не бил договорно задължен
да претендира подобна неустойка.По отношение на твърдението, че
договорената неустойка в горепосоченият договор била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави
ответника излага следното:Процесният договор бил сключен от разстояние,
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от кредитора, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникации от разстояние. Редът за организиране на системата е посочен в
Общите условия, уреждащи отношенията между "Стик - Кредит" АД и
неговите клиенти, по повод предоставяните от Дружеството финансови услуги
от разстояние" наричани за краткост ОУ, неразделна част от индивидуалните
договори за кредит. Актуалните ОУ се намирали и са общодостъпни на
уебсайта на www.stikcredit.bg.
Съгласно приложимите към настоящият договор ОУ - страните ползвали
интернет (и по точно размяна на електронни съобщения от и до електронната
поща, както и уебсайта на "СТИК - КРЕДИТ" АД, находящ се на адрес:
www.stikcredit.bg и/или кратки текстови съобщения (CMC) като средство за
комуникация и извършване на правни изявления.
Комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез
извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит.
Кандидатстването можело да се извърши по някой от следните начини: 1)
попълване на електронна форма за регистрация - заявление (молба) за
отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на Дружеството или 2) по
телефон. В процеса на кандидатстване потребителят предоставя на кредитора
своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и електронна поща (имейл).
В раздел 2 "Термини и Понятия" на ОУ било посочено, че "Идентификационен
номер" представлявала "мобилен телефонен номер, от който кандидат -
заявител кандидатствал за заем по Телефонна линия. Страните се съгласили,
че във взаимоотношенията между тях (настоящи и бъдещи), изявленията
направени до Дружеството от този Идентификационен номер били изявления
6
на заявителя". Отделно от горното, ползвайки своята електронна поща,
потребителят имал възможност да създаде т.нар. "Личен акаунт". Съгласно на
ОУ "Профил/Електронен профил/" представляващ "лично виртуално
пространство на потребителя, индивидуализирано от него чрез предоставяне
на информация за електронна поща и парола. Електронната поща посочена от
потребителя във Формата/Заявлението за кандидатстване представлявала
средство за индивидуализация на същия от страна на Кредитора". В
допълнение, в ОУ било посочено, че използването на Идентификационният
номер, "Профил на клиента/Електронен профил" и електронна поща от
потребителя представлявал електронен подпис, като му била придадена силата
на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ.
В настоящият случай сключването на договора било инициирано от ищеца с
попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на
Дружеството.
На 22.02.2023 година чрез създадения от И. И. личен профил, той попълнил
заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в
заявлението били въведени следните данни - три имена, ЕГН, номер на
документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за
получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер
на кредита, условията при които желае да ползва кредита и желания начин на
усвояване на сумата. В заявлението бил посочен и така нареченият
"Идентификационен номер".
След попълване на Заявлението за кандидатстване и в съответствие с
посоченото в чл. 6, ал. 2 от ОУ на ищеца била изпратена необходимата
преддоговорна информация, включваща СЕФ, за завършване на заявката
потребителят натиснал бутон "Вземи парите", което действие било
потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от
потребителя сума. След натискането на бутона "Вземи парите" на
Потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за
потребителски кредит, като ако бил съгласен с неговото съдържание,
Потребителят натискал бутона "Подпис", с което действие последният давал
своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със съдържанието на
договора и за неговото сключване .
След одобрението на подадената Заявка от страна на "СТИК - КРЕДИТ" АД за
7
отпускане на сумата посочена от ищеца на електронна поща посочена от него
в Заявката били изпратени автоматично проект на Договор за потребителски
кредит , сключен от разстояние № ****** от 22.02.2023г. с приложение № 2
Погасителен план към него, С. Е. Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ).
Въпросните документи съдържали предвидената в законите пред договорна
информация за желаният кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на
български език и при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В
проекта на договора за кредит и приложенията към него били посочени
дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на
месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР,
изискването за предоставяне на обезпечение.
След запознаване с всички условия във връзка с кредита на 22.02.2023 година
ищеца натиснал бутона "Подпис", с което последният изразил и своето
недвусмислено съгласие за сключване на Договора.
В резултат на тези предприети от страна на ищеца действия между "СТИК
КРЕДИТ" АД и ищеца като кредитополучател на 22.02.2023 година бил
сключен във формата на електронен документ Договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние с № ****** от 22.02.2023г. Сключването на
договора във формата на електронен документ било съобразено изцяло със
ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи.
Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение, ответника
твърди, че независимо, че такава неустойка не била начислявана и събирана от
дружеството, намира, тази клауза за валидна и отговаряща на всички
изисквания на действащото законодателство.
В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично
задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било
обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял в зависимост
от това, дали заемателят по договора е изпълнил в някакъв момент своето
задължение. С оглед на което и размерът на неустойката се определял като
процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде
изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя.
Видно от договора неустойката се дължала единствено за периода, в който
заемателят реално не бил предоставил обезпечение, като ако такова било
предоставено впоследствие - същата спирала да се начислява. Тоест
8
причината за евентуалното начисляване на такава неустойка било единствено
виновното поведение на ищеца.
Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент
съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на
Договор за потребителски кредит бил посочен вече изчисленият размер
обхващащ целият период на договора изпълнявал предвидените в чл. 92 от ЗЗД
цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага. Неустойката освен
обезщетителна функция имала и други функции обезпечителна и санкционна,
като целта била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на
неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите
и функции, като аргументи гласящи, че била "загубила присъщата и функция",
т.к. нямало данни за ответника да са настъпили вреди, противоречащи на
закона и на установената съдебна практика. Неустойката имала стимулираща
роля за длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен
случай щял да носи отговорност, без кредиторът да трябвало да доказва
настъпването на вредите и техният размер. При неустойката настъпването на
вредите било предполагаемо, макар и кредиторът да не трябвало да доказва
техният размер. Въпреки това счита вредите от неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение за очевидни. С оглед на липсата на
обезпечение, кредиторът бил лишен от гаранция, че неговото вземане някога
ще да бъде удовлетворено, което безспорно засягало неговия интерес.
Основната цел на уговорената неустойка била да репарира причинените от
неизпълнение в срок вреди. Останалите цели предвидени с неустойката
целяли да реализират точното изпълнение и ако не се постигнело - да
санкционират за неизпълнение, както е в настоящият случай. С оглед
изложеното, счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение,
както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово
задължение били валидни и не противоречали на добрите нрави.
Нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката,
като нямало въведено ограничение на максималният размер, като дори било
прието че нейният размер можел да бъде и по - голям от размерът на главното
задължение. Доколкото по големият размер на неустойката бил обусловен от
бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме като изначално
договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради
9
противоречие с добрите нрави следвала да се преценява към момента на
сключване на договора, а не въз основана размера, получаващ се в резултат на
неизпълнението. Съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, както и съдебната практика
приемала, че дори неустойката да била прекомерна, тя била действително
задължение, което можело да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло.
Намаляването не целяло да установи пълна еквивалентност между
неустойката и действително понесените вреди, като този извод се налагало от
дефинитивно определения и обезпечителен и санкционен характер.
С оглед на което, ако се приемело, че същата била прекомерно голяма, нейният
размер трябвало да се намали, а не цялата клауза да се обяви за
недействителна.
По правило неустойката представлявала предварително определено
обезщетение, с оглед което било нормално нейният размер да бил
предварително уговорен между страните и включен, като част от
погасителните вноски, като изрично било записано, че вноската била дължима
само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в случай, че заемателят
не представил обезпечение. Поради това счита включването на неустойката в
падежните вноски за правилно с оглед изискванията на закона.
Счита, че несъмнено се установявало задължението за неустойка, предвидено
в договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ****** от
22.02.2023година и не следвало да бъде прогласявана за нищожна.
Счита, че не била налице изначална невъзможност за осигуряване в
уговореният в договора срок поръчител, който да отговарял на посочените
изисквания. Ищецът бил запознат с условията на Договора, преди същият да
бъде сключен, като същият не бил длъжен да сключва договора веднага, а
разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря на
определените в Договора изисквания и което да било съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да преминел към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна
действала недобросъвестно, като по този начин нарушила чл. 12 от ЗЗД.
Нямало разпоредба в закона, която да определи момента на предоставяне на
обезпечение. Това било допустимо да стане преди подписването на договора
или да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същият. Именно поради
това и разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД предвижда възможност задължението по
10
договора да стане предсрочно изискуемо при непредоставяне на обещаното
обезпечение от страна на длъжника. Счита, че исковете са неоснователни и
следва да се отхвърлят. Претендира разноски. В съдебно заседание ответното
дружество "СТИК КРЕДИТ" АД, редовно призовано, не изпраща
представител, а депозира становище по делото, с което поддържа отговора на
исковата молба.
Съдът, като обсъди събраните доказателства, достигна до следните
фактически изводи:
Страните не спорят, че на 22.02.2023 г. между ответника "Стик -кредит"
АД, в качеството на кредитор и ищеца, в качеството на потребител, е сключен
договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
******/22.02.2023г. Видно от приетия по делото като писмено доказателство
договор за потребителски кредит, ответникът, се е задължил да предостави на
ищеца, потребителски кредит в размер на 950,00 лева, при лихвен процент по
кредита – 24,12 % и годишен процент на разходите – 26,97%, с общо дължима
сума към момента на сключване на договора - 1141,49 лева, със срок на
погасяване - 15 месеца.
Съгласно чл. 17, ал. 1 от договора, в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва, в срок до 3 дни от сключване на договора
да: 1) осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване
на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД с и в полза на кредитора, с
което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички
задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване
на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или 2).
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление
на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по
договора (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и
други) в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-
малко 30 дни след падежа на последната вноска.В чл. 20, ал. 1 от
представените и приети по делото Общи условия на договора за
потребителски кредит предоставен от разстояние, са разписани изискванията,
на които следва да отговаря поръчителя, а в чл. 22, ал. 1 са посочени
11
изискванията за банковата гаранция.Съгласно клаузата на чл. 27, ал. 1 от
договора за потребителски кредит в случай, че потребителят не изпълни
задължението си посочено в чл. 17, същият дължи на кредитора неустойка в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение. Потребителят заплаща
периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.Видно
от представения по делото погасителен план към договор за кредит №
******/22.02.2023г. общо дължимата сума по кредита, явяваща се сбор от
главница и лихва е 1141,49 лв., а общо дължимата сума по кредита,
представляваща сбор от главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена
гаранция за поръчител е 2098,95лв., т.е. размерът на неустойката по чл. 27 от
Договора се равнява на 957,46 лева.
Не се оспорва, че ищецът е извършил плащания по процесния договор за
заем в размер на 1680,16 лева. За същото са представени и разписки за
плащане. За съдебно заседание на 12.06.2025г. ищецът е представил още една
разписка за плащане с дата 24.03.2024г. за сумата 363,50 лева. С нея общо
заплатените суми по кредита възлизат на 2043,66 лева, които покриват всички
задължения за главница 950,00 лева, договорна лихва и неустойка.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна,
намира следното: "СТИК - КРЕДИТ" АД, представлява финансова
институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това
определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, поради което за
валидност на договора и последици му приложение ще намерят изискванията
на ЗПК.По делото е установено, че между ищеца като кредитополучател и
"СТИК - КРЕДИТ" АД като кредитодател е бил сключен договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № ******/22.02.2023г., по
силата, на който ищецът е получил сумата в размер на 950,00 лева и се е
задължил да я върне, заедно с договорна лихва, размерът на годишния
процент на разходите /ГПР/ е 26.97 %, а размерът на общата сума, която
следва да върне ищецът е 1141,49 лева. В чл. 27 от Договор за паричен заем №
******/22.02.2023г. се предвижда заплащането на неустойка в размер па 0.9 %
от стойността на усвоената сума на ден, тъй като не е представил в срок
12
надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор, като общата сума, която следва да върне е 2098,95 лева, а общият
размер на месечната вноска е 139,93 лв.
Предявеният иск от ищеца е осъдителен с правно основание чл.55 от
ЗЗД- ответното дружество да бъде осъдено да му заплати сумата 730,16 лева -
представляваща заплатената от него сума по недействителен, поради
противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП /неточно посочено в
него ГПР/ Договор за потребителски кредит № ****** от 22.02.2023г. ,
сключен между И. С. И. и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: *********.
В условията на евентуалност- осъдителен с правно основание чл.55 от
ЗЗД- ответното дружество да бъде осъдено да му заплати сумата 538,67 лева
- представляваща заплатената от него сума по нищожна клауза на чл. 27 по
сключения между "СТИК-КРЕДИТ" АД и И. С. И. , Договор за потребителски
кредит № ****** от 22.02.2023г.
Безспорно е по делото обстоятелството, че процесният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, като липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Тя
има характер на изначална недействителност, защото последиците й са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи - чл. 23 от ЗПК.
В исковата молба са релевирани няколко основания за недействителност
на договора за потребителски кредит: 1) заобикаляне на закона; 2)
противоречие със закона - чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, чл. 11 т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал.
4 от ЗПК 3) противоречие с добрите нрави.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая е налице нарушение на нормата
на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Според последната
разпоредба годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
13
косвени разходи/, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по
формула, съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените
в него общи положения и допълнителни допускания.
Легална дефиниция за "Общ разход по кредита за потребителя" е дадена
от законодателя в Параграф 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за
потребителския кредит, където е посочено, че това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин се
информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин.
Според съда в съдържанието на договора за паричен заем е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в размер на
26,97% е неточен и заблуждава кредитополучателя. Това е така, тъй като
предвидената в Договор за потребителски кредит № ****** от 22.02.2023 г.
сума в размер на 957,46 лева - неустойка за неосигуряване на обезпечение
следва да се включи в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в
противен случай това ще доведе до съществена разлика в посочения и
14
действително прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР
по кредита.
В настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения процент ГПР 26,97 %, което води и до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна
стойност, при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което
не е позволило на ответника да прецени икономическите последици от
сключването на договора, поради което съдът намира, че той е
недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Страните по делото не спорят, че предвидената в договора неустойка не
е включена в ГПР. С тази суми кредитът се оскъпява, най-малкото защото с
нея се покриват разходи, свързани с него и същите са били известни на
кредитора.
В чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България, а с
включването на неустойката се надвишава този размер. Процесната неустойка
представлява скрито възнаграждение или скрита възнаградителна лихва и
несъмнено следва да бъде включени в общите разходи към ГПР.
Съдът намира, че на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, договорът
за кредит е нищожен, тъй като не е налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Грешното посочване на ГПР в кредита следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР. Освен това ГПР е посочен единствено като процент. Липсата
на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита е в пряко
противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл.
10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи
(в това число възнаградителна лихва и неустойка) водят до различен размер
на ГПР от посочения. В едно от последните си решения по преюдициално
запитване на български съд, а именно по дело C 714/22 г., СЕС постанови, че
не само липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите
15
(ГПР) в договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване - без
да са включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само
главницата по заема, без лихви и разноски.
Ето защо съдът намира, че противоречието на клаузата в договора за
потребителски кредит, в която формално е посочен ГПР (но всъщност
размерът е много по-висок) противоречи на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като
следва да се приравни на липса на посочен ГПР.
От друга страна дори и да се прецени нищожност само на тази клауза от
договорите, то тя като съществен елемент влече недействителност на целия
договор.
На горните основания следва да се прогласи за нищожен Договор за
потребителски кредит от разстояние № ****** от 22.02.2023 г. и да бъде
уважен предявеният иск по чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД за заплащане на
сумата 730,16 лева.
По евентуалния иск съдът не следва да се произнася след като е уважил
главния иск за нищожност на целия договор и е осъдил ответното дружество
да заплати сумата 730,16 лева, представляваща разликата между заплатеното
от ищеца и чистата стойност на кредита-950,00лева .
В тази връзка за с.з. на 12.06.2025г. представителят на ищеца е изпратил
още една вносна бележка от 13.03.2024г. за плащане на сумата 363,50 лева ,
която той счита за ново доказателство и въз основа на нея е искал увеличение
на цената на иска по реда на чл.214 от ГПК, като същият да се счита предявен
за сумата 1093,67 лева. Това искане е оставено без уважение, доколкото
исковата молба е подадена на 24.03.2025г. , а въпросната разписка за плащане
е била налична още година преди завеждане на делото и по никакъв начин не
може да се приеме като нововъзникнало обстоятелство. Предвид на това,
искът следва да се уважи за първоначално претендираната сума 730,16 лева,
представляваща платена без основание по Договор за паричен заем № ******
от 22.02.2023 г. , ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда - 24.03.2025 г.до окончателното изплащане.
По разноските:
Предвид изхода на делото разноски се дължат на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК само на ищеца. От същия е направено искане за присъждане на
16
сторените по делото разноски, както и е направено искане на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищеца - адв.
А. А. да се присъди възнаграждение за осъществената правна услуга.
По направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38 от ЗА съдът намира следното: В производството по делото
ищецът е представляван от адвокат А. А. А. въз основа на сключен Договор
за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение
е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, т. е.
на материално затруднено лице. Не е представен списък по чл.80 от ГПК, но в
молба –становище по делото адв.А. заявява възнаграждение в размер на
800,00лева .
От страна на ответника е направено възражение за прекомерност ,
доколкото става въпрос за един иск и че следва да се присъди възнаграждение
в минимален размер.
В случая, съгласно чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. , адвокатските
възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по
граждански дела се определят съгласно цената на иска и при цена до
1000,00лева, възнаграждението е 400,00лева и в този размер следва да се
присъди. На практика осъдителният иск по чл.55 от ЗЗД , инкорпорира в себи
си иска за нищожност на договора за потребителски кредит.
Видно от данните по делото, с Разпореждане №444 от 24.03.2025г.
ищецът е освободен от заплащане на ДТ. В случая, на основание чл.78 ал.6 от
ГПК ответникът следва да заплати на РС Свищов държавна такса в размер на
50,00 лева.
Следва да бъде посочена в решението банковата сметка на ищеца, по
която могат да бъдат заплатени признатите за дължими суми - IBAN:
BG95UNCR70001598066764.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК
*********, със седалище гр. Шумен, пл.“Оборище“ №13 Б, представлявано
от Стефан Топузаков да заплати на И. С. И. с ЕГН **********, с адрес гр.
17
Свищов, ул.“Щ.К.Ф“№25 сумата 730,16 лева, представляваща недължимо
платена сума по нищожен Договор за потребителски кредит № ****** от
22.02.2023г., сключен между страните, ведно със законната лихва от
24.03.2025 г., до окончателното плащане на сумата.
Сумите могат да бъдат заплатени на И. С. И. с ЕГН **********, с адрес
гр. Свищов, ул.“Щ.К.Ф“№25 по банкова сметка с IBAN:
************************.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище гр.
Шумен, пл.“Оборище“ №13 Б, представлявано от Стефан Топузаков да
заплати на Районен съд Свищов държавна такса 50,00 лева,както и 5,00лева-
такса за служебно издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата
„СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище гр. Шумен,
пл.“Оборище“ №13 Б, представлявано от Стефан Топузаков да заплати на
адвокат А. А. А. от АК Пазарджик, с адрес гр.Пазарджик, ул.“Златица“ №3,
сл.№********** сумата от 400,00 лева , представляваща възнаграждение за
адвокат.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаване на
страните пред Великотърновски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
18