№ 9949
гр. София, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110148094 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата Е. К. К. твърди в подадената на 09.08.2024 г. искова молба и в молбата
уточнение от 14.10.2024 г., че е сключила с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор
за кредит № ** от 16.05.2022 г., по силата на който й била отпусната в заем сумата от 500 лв.
В договора било предвидено, че кредитът следвало да бъде погасен в срок от 12 седмици,
считано от датата на неговото усвояване на равни седмични вноски, включващи главница и
възнаградителна лихва, всяка от 43,78 лв. Размерът на фиксирания годишен процент на
разходите бил 35%, а годишният процент на разходите – 49,14%. Била уговорена неустойка
за отказ от договора. В чл. 4.1 от процесния договор било предвидено договорът за заем да
бъде обезпечен с двама поръчители или банкова гаранция. На същата дата, на която бил
сключен договорът за заем, бил сключен и договор за гаранция със същия номер, по който
ищцата дължала на „Файненшъл България“ ЕООД сумата от 158,64 лв., платима разсрочено,
но събирана в полза на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Счита, че договор за кредит
№ ** от 16.05.2022 г. е нищожен поради наличието на неравноправни клаузи, а така също и
поради нарушаването на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Договорът за
предоставяне на поръчителство от своя страна бил прогласен с влязло в сила съдебно
решение за нищожен – решение № 10604 от 20.06.2023 г. по гр.д. № 48588/2022 г., СРС, 29-
ти с-в. На осн. чл. 22 ЗПК договорът заем бил недействителен и потребителят дължал
чистата стойност на кредита, а платеното в повече било недължимо платено, вкл. и за сумата
от 25,36 лв. за възнаградителна лихва. Ето защо ищцата моли съда да осъди ответника да
заплати сумата от 25,36 лв., представляваща недължимо платени суми за възнаградителна
лихва по потребителски кредит, ведно със законна лихва, считано от датата на исковата
молба 09.08.2025 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
1
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва иска като неоснователен. Твърди,
че договорът е действителен. Сочи, че в договора е посочен действителният ГПР, формиран
от разходите по договора на потребителя в момента на подписване на договора. Клаузата за
осигуряване на обезпечения била действителна, потребителят бил уведомен по ясен и
разбираем начин за това задължение, което имал достатъчно време, за да изпълни.
Обезпечението чрез поръчителство било обичайна и законосъобразна клауза в договорите за
кредит. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Ищцата навежда няколко различни правни довода за нищожността на договора, като
наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за
констатацията за непораждане на желаните със сделката правни последици.
Съдът намира, че договорът за кредит е недействителен, тъй като годишният процент
на разходите (ГПР) е грешно посочен.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи
договор за гаранция в тридневен срок от подписването на договора за заем, като гарантът
може да бъде единствено одобрено от ответника дружество, или предостави банкова
гаранция или осигури 2 бр. физическио лица поръчители – в противен случай дължи
неустойка. На практика става дума за липса възможност за индивидуално уговаряне от
страна на потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на
допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от неплатежоспособността и зле
преценената кредитоспособност на потребителя се възлага върху самия потребител, като
върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на
потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да
бъде посочен в ГПР.
ГПР по договора за кредит е 49,14 %, но ако се отчитат вноските по договора за
поръчителство като разход ГПР ще бъде в съвсем различен размер – 1294% според вещото
лице по ССчЕ, а тези вноски се плащат заедно с вноската за главница. Така всъщност в
процесния договор за кредит е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия
договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно
императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на това основание.
Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за плащането.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
2
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи. В случая страните не спорят, а и от
заключението на вещото лице по ССчЕ се установява, че потребителят е платил главницата
на договора за потребителски кредит от 500 лв., като е платил още 184 лв., а ответникът е
отчел плащане на сумата от 25,36 лв. – възнаградителна лихва.
Платената сума от 25,36 лв. е платена недължимо и следва да бъде възстановена на
ищцата, ведно със законната лихва, считано от 09.08.2024 г. до окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, която е сторила разноски от
50 лв. за държавна такса и 350 лв. за депозит за вещо лице, общо 400 лв., които следва да се
възстановят на ищцата.
Адв. Д. М., представлявал безплатно ищцата, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. в размер на минимум по Наредба № 1/2004 г.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6300 лв.
3
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 86 лв./час.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, проучването на практиката
и законодателството и изготвянето на исковата молба – 1,5 часа, изготвяне на молба преди
зала – 0,5 час, общо 3 часа. С оглед установената съдебна практика, типовия характер на
спора и липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно заседание, дейността на
адвоката се свежда до общо 3 часа труд, респ. възнаграждението му общо трябва да бъде
3х86=258 лв., които следва да се присъдят в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на Е. К. К.,
ЕГН **********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 25,36 лв., платена без основание
сума за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ** от 16.05.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 09.08.2024 г. до окончателното плащане, както и
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв., разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № **, фирмено дело №
24/2021 г., СГС, представлявано от адв. Д. С. М., на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 сумата от 258 лв.
възнаграждение за безплатно представителство на ищцата Е. К. К..
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4