Р Е Ш Е Н И Е №260123
Гр.Шумен, 23 Юли
2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен
съд, в открито
заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: М. Маринов
при
секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№86/2021г.
по описа на ШОС, за да се произнесе, съобрази следното:
Предявена
е искова претенция с правно основание чл.55, ал.1 предл.3 от ЗЗД.
В
исковата си молба до съда ищеца Г.Ж.Д. насочва иска си срещу „ОТП Факторинг
България“ ЕАД и излага, че на 04.04.2008 между П.П.М., в качеството му на
кредитополучател и „Банка ДСК“ в качеството ѝ на кредитор е бил сключен
договор за текущо потребление за сумата от 12 000 евро. Като поръчители са
задължили ищцата Г.Ж.Д. и М.Д.И.. По горния договор била издадена заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК по
ч.гр.д.№3976/2009г. на ШРС, по силата на която П.М., М.И.и Г.Д. били осъдени
солидарно да заплатят на „Банка ДСК“ следните суми: 1. 11313,88 евро – главница по договор за текущо потребление от
04.04.2008 г.; 2. ведно със законната лихва върху сумата по точка 1 от
11.11.2009 г. до окончателното ѝ изплащане; 3. 1272,55 евро- договорна лихва от 07.07.2009 г. до 11.11.2009 г.; и 4.
1188,63 лева – разноски. На
16.02.2010г., въз основа на горния изпълнителен лист "Банка ДСК" ЕАД
образувала и.д.№265/2010г. на ЧСИ Д.З., рег.№*. Съгласно удостоверение
изх.№21940/30.12.2020г. по и.д.№264/2010г. на ЧСИ З., изпълнително дело
№265/2010г. било присъединено към и.д.№264/2010г. само по отношение на П.М.. На
17.05.2010г. по и.д.№265/2010г. били наложени запори върху трудовото
възнаграждение на М.И.и Г.Д.. На 16.08.2012г. бил сключен договор за цесия, по
силата на който "Банка ДСК" АД прехвърля вземанията си по горния
изпълнителен лист на "ОТП Факторинг България" ЕАД. На 23.11.2020г. с
постановление изх.№19347/23.11.2020г. и.д.№265/2010г. на ЧСИ З. било прекратено
поради изплащане на задължението. Ищцата излага, че въз основа на образуваното
изпълнително дело №265/2010г., срещу нея като поръчител са наложени запори
върху трудовото ѝ възнаграждение за периода от 28.05.2010 г. до 19.11.2020
г. Били ѝ удържани суми в общ размер на 44710,74 лева. Сочи, че от
10.03.2010г. по делото не били предприемани валидни изпълнителни действия по
отношение на П.М., поради което на основание чл.433, т.8 от ГПК и.д.№265/2010
се е прекратило по силата на закона спрямо него. Позовава се на ТР
№2/26.05.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съобразно което след
настъпване на перемпцията по изпълнителното дело, не можело да се предприемат
валидни изпълнителни действия. Новата погасителна давност започвала да тече от
последното валидно изпълнително действие по отношение на П.М., а именно
10.03.2010г., и е изтекла най - късно на 10.03.2015г. Позовава се на
възражението на давност, принадлежащо на главния длъжник по смисъла на чл.142 ЗЗД. Поради изложеното моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да ѝ заплати сумата от 27094,17
лева, представляваща недължимо платена по изп. дело №265/2010 г. на ЧСИ Д.З. за
периода от 30.03.2015 г. до 19.11.2020 г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и да
бъде осъден да заплати ответникът деловодните разноски, вкл. и адвокатско
възнаграждение по указаното процесуално представителство в настоящото
производство на основание чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата.
Ответникът,
оспорва предявените искове, като сочи на първо место, че исковата сума е
получена на годно правно основание - връщане на дадени на главния длъжник заемни
средства, по който договор за кредит ищцата е била поръчител. Излага, че при
действието на ППВС №3/18.11.1980г. погасителната давност от образуване на
изпълнителното производство през 2010г. до приемането на ТР №2/2015г. на ОСГТК
на ВКС е била спряна. Освен това от страна на титуляра П.М. били постъпвали
суми през 2013, 2014, 2015 и 2016г. по и.д.№265/2010, присъединено към
и.д.№264/2010г. на ЧСИ Д.З., с което той признавал задължението и е прекъсвал
давността. С молба от 15.06.2015г. от взискателя било поискано налагането на
възбрана спрямо титуляра по и.д.№265/2010 и по присъединеното и.д.№264/2010г.
По отношение на ищцата, с оглед ежемесечните постъпления от запор върху трудово
възнаграждение от 28.05.2010г. до 19.11.2020г., не било възможно погасяване на
задължението и по давност. Сочи чл.148 ЗЗД, съобразно който прекъсването на
давността по отношение на главния длъжник няма действие спрямо поръчителя,
както и обратно. Цитира съдебна практика - Решение №37/24.02.2021г. по
гр.д.№1747/2020г. на ВКС ІV г.о., в което е прието, че нова давност започва да
тече от последното ѝ прекъсване с надлежно извършено изпълнително
действие или признание на вземането от длъжника, а перемпцията е без правно
значение за давността. Дори и след прекратено по силата на закона изпълнително
производство, ако постъпи молба с искане за нов способ, съдебния изпълнител бил
длъжен да го изпълни, щом изпълнителния лист се намира все още у него, но след
като образува ново изпълнително дело. Позовава се на мотивите към ТР
№2/09.07.2019г. по т.д.№2/2017г на ОСГТК на ВКС за самостоятелния характер на
задължението на поръчителя. Моли съдът да отхвърли исковите претенции, и да му
присъди направените по делото разноски.
От събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното
от фактическа и правна страна: Безспорно е по делото, че на 04.04.2008 между П.П.М.,
в качеството му на кредитополучател и „Банка ДСК“ в качеството ѝ на
кредитор е бил сключен договор за текущо потребление за сумата от 12 000 евро.
Като поръчители са задължили ищцата Г.Ж.Д. и М.Д.И.. По горния договор била
издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по реда на чл.
417 от ГПК е била издадена Заповед №2439/12.11.2009г. по ч.гр.д.№3976/2009г. на
ШРС и изпълнителен лист, по силата на който П.М., М.И.и Г.Д. били осъдени
солидарно да заплатят на „Банка ДСК“ следните суми: 1. 11313,88 евро – главница
по договор за текущо потребление от 04.04.2008 г.; 2. ведно със законната лихва
върху сумата по точка 1 от 11.11.2009 г. до окончателното ѝ изплащане; 3.
1272,55 евро- договорна лихва от 07.07.2009 г. до 11.11.2009 г.; и 4. 1188,63
лева – разноски. На 16.02.2010г., въз основа на горния изпълнителен лист
"Банка ДСК" ЕАД образувала и.д.№265/2010г. на ЧСИ Д.З., рег.№*. Изпълнително
дело №265/2010г. било присъединено към и.д.№264/2010г. по молба на взискателя с
разпореждане на ЧСИ Д.З. на 19.03.2010г.. На 17.05.2010г. по и.д.№265/2010г.
били наложени запори върху трудовото възнаграждение на ищцата. На 16.08.2012г.
бил сключен договор за цесия, по силата на който "Банка ДСК" АД
прехвърля вземанията си по горния изпълнителен лист на "ОТП Факторинг
България" ЕАД. По така наложените запори, за периода от 28.05.2010 г. до
19.11.2020 г. и били удържани суми в общ размер на 44710,74 лева. На
23.11.2020г. с постановление изх.№19347/23.11.2020г. и.д.№265/2010г. на ЧСИ З.
било прекратено поради изплащане на задължението. От приложените копия на
изпълнителните дела се установява и сочената от ответната страна фактическа
обстановка, касаеща възраженията на ищеца, постъпленията на суми, включително и
от главния длъжник, исканията на взискателя по време на изпълнителното
производство за предприемане на изпълнителни способи за събиране на вземането
от главния длъжник и поръчителите.
Анализът на горната фактическа
обстановка налага следните правни изводи: Съдът е длъжен да даде защита на
субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от
ищеца. От изложените фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата
молба и отправения с нея петитум до съда, е видно, че ищеца претендира връщане
на нещо, получено на отпаднало основание - третия състав на неоснователното
обогатяване по чл.55, ал.1. Неоснователното обогатяване предполага неоправдано
разместване на имуществени блага при липса на основание, а при конкретно
избрания способ за защита от ищеца, е необходимо получаването на сумата да е
станало при последващо отпадане на валидно възникнало основание, в случая -
соченото от ищеца погасяване на вземането по давност. Основния спорен въпрос
между страните е дали вземането на ищцата е било погасено по давност към
30.03.2015г.. На първо место следва да се изтъкне, че в настоящия случай се
касае за влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, издадена в
производство по чл.417 от ГПК. Съгласно действащата правна уредба, доколкото
заповедното производство се инициира със заявление за издаване на заповед за
изпълнение, а не чрез искова молба, то принципно заявлението за издаването на
заповед за изпълнение нито спира, нито прекъсва давността, като този ефект се
постига едва с евентуалното предявяване на иск при условията на чл.422, ал.1 от ГПК, като искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл.415, ал.4 ГПК. Целта на уредната фикция в закона е да се охранят
правата на заявителя с оглед евентуално изтичащия междувременно давностен срок.
В същото време обаче, съгласно съдебната практика, същият ефект има и влязлата
в сила заповед за изпълнение, която стабилизира вземането и от влизането й в
сила започва да тече нова давност.
Съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
пет години. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено
нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Целта на заповедното
производство е да се провери дали вземането е спорно или безспорно, което
означава, че при влязла в сила заповед за изпълнение не е налице вече правен
спор, каквото е положението при постановено съдебно решение. Ето защо по
действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила
заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. В
този смисъл е и константната практиката на ВКС - Решение №781 от 25.05.2011
год- на ВКС по гр.д. №12/2010 год., III г.о., ГК, Определение № 480 от
27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение №214
от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., Определение №633
от 07.11.2017 год. на ВКС по т.д. №1508/2017 год., II т.о., ТК, Определение №
443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г.
о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV г. о., ГК.
Установеното със заповедта
вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните
способи, лимитативно очертани в разпоредбата на чл.423 от ГПК и чл.424 от ГПК,
аналогични на чл.303, ал.1, т.1 и т.5 от ГПК. Същевременно съгласно
константната съдебна практика на ВКС по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до
степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения. За
разлика от общият исков процес, при който преклудиращият ефект на силата на
присъдено нещо настъпва в края на съдебното дирене в последната инстанция по
същество (което по правило е въззивното производство), то при влязлата в сила
заповед за изпълнение преклудиращият ефект на силата на присъдено нещо настъпва
с изтичане на срока за подаването на възражения срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение /Решение №6 от 21.01.2016 год. на ВКС по т.д.
№1562/2015 год., I т.о., Решение №781 от 25.05.2011 год. по гр.д. №12/2010 год.
III г.о., Решение №207 по гр.д. №7030/2014 год. IV г. о., Определение № 480 от
27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., и др./. След
стабилизирането на заповедта за изпълнение ирелевантно за правния спор е
обстоятелството въз основа на какъв акт или основание е издадена същата – дали
въз основа на запис на заповед или друг документ. Ето защо, когато е налице
влязла в сила заповед за изпълнение същата стабилизира вземането, поради което
от влизането ѝ в сила започва да тече нова давност, която винаги е
петгодишна.
Както бе отбелязано по - горе, процесното
ИД №265/2010 год. по описа на ЧСИ Д.З. е било образувано на 16.02.2010г. въз
основа на издадения на 12.11.2009г. изпълнителен лист по Заповед №2439/12.11.2009г.
по ч.гр.д.№3976/2009г. на ШРС. През периода, обхващащ времето, през което е
било образувано първото изпълнително дело, са действали два тълкувателни акта
на Върховния съд, касаещи разпоредбите на чл. 110- 116 от ЗЗД, уреждащи режима
на давността в българското гражданско право. Първият от тях е Постановление на
Пленума на ВС № 3/18.11.1980 г. на ВС на РБ, а вторият –ТР №2/26.06.2015 г. по
тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което в т. 10 прогласява ППВС №3/1980
г. за загубило сила. Т. е. отмяната на ППВС №3/1980 г. е настъпила на
26.06.2015г. Законът не е предвидил момент, от който започват да действат тези
тълкувателни актове или откога отпада действието им, но предвид наличието на
противоречива съдебна практика е било образувано Тълкувателно дело №3/2020г. с
поставен въпрос - "От кой момент поражда действие отмяната на ППВС
№3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. No2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело,
което е образувано преди приемането му?". Към настоящия момент по
тълкувателното дело не е постановено решение. Според част от съдебната
практика, споделяна и от настоящия състав /Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.
д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV Г. О. и Решение № 51/ 21.02.2019 год. по гр. д.
№2917/ 2018 год. на ВКС, ІV г.о./, отмяната на ППВС №3/1980г., прогласена с ТР
№2/26.06.2015 г., няма обратно действие и в този смисъл давността върху
вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., не
тече. Отбелязано е, че когато се касае за първоначално приети тълкувателни ППВС
и ТР, те имат обратно действие и даденото от тях тълкуване важи от момента, в
който правната норма е влязла в сила., т. е. счита се, че тя още тогава е имала
съдържанието, което впоследствие е посочено в тълкувателните актове. Не така
обаче стои въпросът с т. нар. последващи тълкувателни актове. Такива
тълкувателни ППВС и ТР са онези, с които по налагащи се причини и промени се
постановява изоставянето на вече дадено тълкуване и възприемане на ново такова,
по едни и същи непроменени действащи норми. Тези тълкувателни актове според
цитираното решение на ВКС се състоят от две части. С първата се дава новото
тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващ
тълкувателен акт и тази втора част поражда действие от момента на постановяване
на новото ТР. "В тези случаи, ако преди постановяването на новото ТР са се
осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици
трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било
действащо към момента на настъпването на последиците". Тоест ППВС №3/1980
г. е преустановило действието си на 26.06.2015 г. и дадените с него
тълкувателни разрешения са задължителни за времето преди отмяната му, а ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС следва да се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед
на горното, следва да се отчитат и разликите между двата тълкувателни акта и действието
им спрямо настъпилите до постановяването, респективно отмяната им правни
последици в процесните правоотношения.
С ППВС № 3 от 18.11.1980 г. се
приема, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането, съгласно чл. 115, б.
"ж" от ЗЗД. В процесния случай, през периода от влизане в сила на
заповедта за изпълнение, до 26.06.2015 г., от когато е отменено Постановление
№3 на ВС, погасителната давност е спряла да тече, като посоченият времеви
период не се зачита за изтекла погасителна давност, поради висящността на
изпълнителния процес, приравнен на съдебния, като няма никакво значение дали
взискателят е бил пасивен или редовно е изисквал извършването на изпълнителни
действия от ЧСИ, щом не е бил изтекъл и предвидения в закона двугодишен срок за
прекратяване по перемпция на изпълнителното производство . С ТР № 2/26.06.2015
г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК
отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В
процесния случай, е нямало подобни двугодишни периоди, обуславящи перемирането
на производството. Още повече, че дори и да се допусне наличието на такива по
отношение на главния длъжник, не би могла да се сподели тезата на ищцовата
страна, както за настъпване на перемпция, така и за погасяване на вземането на
поръчителя по давност, при редовно образуваното срещу поръчителя изпълнително
дело и ежемесечните постъпления от наложения запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата за периода от 28.05.2010г. до 19.11.2020г. Ето защо,
настоящата инстанция намира предявеният иск за неоснователен, поради което и
същия следва да се отхвърли.
На
основание чл.78, ал.8, вр. ал.3 от ГПК, във вр. с чл.37 от ЗПП, вр. чл.25, ал.1
от НЗПП в полза на ответната страна следва да се присъди и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200 лева.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.Ж.Д. с ЕГН **********,***,
срещу "ОТП Факторинг България" ЕАД с ЕИК *********, иск по чл.55,
ал.1, предл.3 от ЗЗД, за осъждане на ответника да ѝ заплати сумата от 27094,17
лева /двадесет и седем хиляди деветдесет и четири лева и седемнадесет стотинки/,
представляваща недължимо платена /на отпаднало основание/ на ответника по изп.
дело №265/2010 г. по описа на ЧСИ Д.З., рег.№*, с район на действие ОС - Шумен,
за периода от 30.03.2015 г. до 19.11.2020 г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Г.Ж.Д. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на "ОТП Факторинг България" ЕАД с ЕИК
*********, деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 200 лева /двеста лева/.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд гр.Варна в двуседмичен срок
от уведомяване на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: