№ 5181
гр. София, 17.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 96-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:КИРИЛ Г. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ПЕТЯ Г. ДИМОВА
като разгледа докладваното от КИРИЛ Г. ДИМИТРОВ Административно
наказателно дело № 20221110211380 по описа за 2022 година
За да се произнесе, съдът взе предвид:
Производството е по реда на чл. 145 и след. от АПК, вр. чл. 72, ал. 4 ЗМВР.
Същото е образувано по жалба на В. В. Н. срещу Заповед за задържане на
лице с рег. № 513зз-403/14.08.2022 г., издадена от полицейски орган -
„старши полицай“ М. при ООП-СДВР. В жалбата са релевирани
съображения, че атакуваната заповед е незаконосъобразна, доколкото не е
посочено фактическото и правното основание за задържане на лицето. Твърди
се, че заповедта не отговаря и на целта на закона. С оглед на изложеното, от
съда се иска да отмени обжалваната заповед като незаконосъобразна.
В хода на съдебното производство процесуалният представител на
жалбоподателя поддържа подадената жалба по изложените в нея
съображения. В допълнение е посочено, че атакуваната заповед за задържане
е немотивирана и противоречи на чл. 5, § 1, б. „с“ КЗПЧОС. С оглед на
изложеното, от съда се иска да отмени обжалваната заповед за задържане,
като присъди в полза на жалбоподателя направените по делото разноски.
Ответникът се придържа изцяло към приложената документация във
връзка с издадената заповед за задържане.
1
Софийски районен съд, след като обсъди доводите на страните, прецени
представените по делото доказателства и извърши проверка на оспорения акт
в съответствие с разпоредбата на чл. 168 от АПК, приема следната
фактическа обстановка:
Със Заповед № 513з-9280/02.06.2020 г. на директора на СДВР М. бил
назначен на длъжност „старши полицай“ в група „Охрана на обществения ред
и оперативни обекти“ към отдел „Охранителна полиция“ при СДВР, като
последният встъпил на тази длъжност на 23.06.2020 г.
На 14.08.2022 г. в 10.30 часа, М. издал Заповед за задържане на лице №
513зз-403/14.08.2022 г., с която задържал за срок до 24 часа В. В. Н. на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. В заповедта като основание за задържането
на лицето било посочено „чл. 345, ал. 2 от НК“. Заповедта била връчена на В.
В. Н., който я подписал и получил препис от същата.
На 14.08.2022 г. в 15.40 часа В. В. Н. бил освободен от СДВР.
Така изложената фактическа обстановка се установява от представените
документи от СДВР.
Съдът кредитира изцяло събраните по делото гласни и писмени
доказателства, като следва да се посочи, че освен заповеди за материална
компетентност на ответника не са приложени каквито и да е доказателства,
установяващи причината за задържане на жалбоподателя Н.. По преписката
дори не е приложена докладна записка, от която да се установят
фактическите основания за задържане на жалбоподателя В. Н. на 14.08.2022 г.
Следва да се посочи, че съдът е изискал всички налични доказателства по
преписката, както с разпореждането на съда за насрочване на делото, така и с
протоколно определение от 12.10.2022 г., като в съда са постъпили
единствено заповеди за материална компетентност, както и документи,
съпровождащи задържането на жалбоподателя – протокол за обиск по ЗМВР
и декларация от задържаното лице.
При така установената фактическа обстановка, Софийски районен съд
намира от правна страна следното:
Жалбата е процесуално допустима. Жалбоподателят е адресат на акта,
засегнат неблагоприятно от обективираното в същия властническо
волеизявление, поради което има правен интерес от оспорване. Жалбата е
2
насочена срещу индивидуален административен акт, подлежащ на пряк
съдебен контрол за законосъобразност, като същата е депозирана в
законоустановения срок.
Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК съдът преценява
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания
по чл. 146 АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен
административен орган и в установената форма, спазени ли са
административнопроизводствените правила и материалноправните
разпоредби по издаването му, както и дали е съобразен с целта на закона.
Оспорената заповед за задържане на лице е издадена от компетентен
орган, тъй като видно от приложеното заверено копие от Заповед № 513з-
9440/05.06.2020 г. на директора на СДВР, издателят на заповедта е
полицейски орган при СДВР по смисъла на чл. 72, ал. 1, вр. чл. 57, ал. 1
ЗМВР.
Съдът обаче счита, че атакуваната заповед е издадена в нарушение на
целта на закона, като не съдържа необходимото съдържание, в частност
посочване на фактическите основания за задържането на жалбоподателя.
Заповедта е издадена на правно основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР.
Посочената норма регламентира мерки за административна принуда с цел
обезпечаване на дейността на полицейските органи по чл. 6, ал. 1 ЗМВР -
оперативно-издирвателна, охранителна, разследване на престъпления и
превантивна. Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за срок не по-
дълъг от 24 часа представлява принудителна административна мярка (ПАМ),
която има за цел да предотврати възможността лицето да извърши
престъпление или да се укрие след осъществяването на такова. Съгласно
константната съдебна практика на ВАС, за прилагане на нормата на чл. 72, ал.
1, т. 1 ЗМВР е достатъчно наличието на данни за извършено престъпление и
данни то да е извършено от задържаното лице, без да е необходимо да се
уточнява характерът на престъплението. В този смисъл, понятието „данни“ по
смисъла ЗМВР е с различно съдържанието от понятието „достатъчно данни"
по смисъла на чл. 207, ал. 1 от НПК, като при налагането на принудителната
административна мярка „задържане до 24 часа“ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е
необходимо наличните данни да са достатъчни за извод, че задържаното лице
3
има вероятност да е извършило престъпление. Съотнасяйки гореизложеното
към процесния случай, съдът счита, че в настоящия случай не са събрани
каквито и да е доказателства задържаното лице В. Н. да е бил съпричастен
към извършено престъпление. По делото не е приложена дори докладна
записка, от която да се установят фактите, мотивирали полицейския служител
да издаде атакуваната заповед за задържане.
На следващо място, съдът счита, че издадената заповед за задържане не е
съобразена и с целта на закона. Съгласно принципа на съразмерност,
регламентиран в чл. 6 АПК, административният акт и неговото изпълнение не
могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-
необходимото за целта, за която се издава актът. Целта на издаване на
заповедта за задържане на процесното основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е
чрез фактическо задържане на заподозряното лице да се съдейства за
разкриване на извършено престъпление и да се осуети възможността за
укриване на извършителя. Предвид факта, че в настоящия случай не е
установено изобщо жалбоподателят Н. да е бил съпричастен към някаква
противозаконна дейност, то задържането му не е било необходимо нито за
изясняване на обективната истина по случая, нито за неутрализиране на
възможността му да се укрие, доколкото изначално не е имало такава
опасност.
На следващо място, съдът счита, че в обжалваната заповед за задържане не
са изложени мотиви и съображения на какво фактическо основание се
задържа жалбоподателят В. Н.. Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на
Република България всеки има право на лична свобода и неприкосновеност,
като съгласно ал. 2 на същата разпоредба никой не може да бъде задържан,
подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната
неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон.
Съгласно чл. 30, ал. 3 от Конституцията на Република България само в
изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни
органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите
на съдебната власт, като в срок от 24 часа от задържането органът на
съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност. Съгласно чл. 5,
§ 1 от КЗПЧОС всеки има право на свобода и сигурност, като никой не може
да бъде лишен от свобода освен в изрично посочените в същата разпоредба
случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. Едно от
4
основните права, гарантиращо правото на свобода и сигурност, вкл.
неутрализизращо риска от произвол при задържане, е регламентирано в чл. 5,
§ 2 КЗПЧОС, а именно задържаното лице незабавно да бъде уведомено за
основанията за ареста си. Същевременно, съгласно чл. 5, § 1, б. „с“ от
КЗПЧОС едно от допустимите изключения на лишаване от свобода е
законният арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури
явяването на лицето пред предвидената в закона институция при обосновано
подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната
необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване
след извършване на престъпление.
В контекста на гореизложеното, осъщественото задържане на
жалбоподателя Н. по реда на ЗМВР представлява вид лишаване от свобода,
доколкото физически е ограничено свободното придвижване на
жалбоподателя, който е бил задържан в специализирано помещение в
сградата на СДВР. Според съда по своята форма и съдържание обжалваната
заповед за задържане не отговаря на изискванията на чл. 74, ал. 2, т. 2
ЗМВР и чл. 5, § 2 КЗПЧОС, тъй като в нея не са посочени фактическите
основания за задържане на жалбоподателя. Посочената разпоредба от ЗМВР
кореспондира с нормата на чл. 5, § 2 КЗПЧОС, съгласно която всяко
задържано лице трябва незабавно да бъде уведомено на разбираем за него
език за основанията за арестуването му. В заповедта за задържане като
фактическо и правно основание за лишаването от свобода на Н. е посочено
единствено „чл. 345, ал. 2 НК“, което е изключително лаконично и
неинформативно, за да покрие минималните стандарти по чл. 74, ал. 2, т. 2
ЗМВР и чл. 5, § 2 КЗПЧОС. В този смисъл не става ясно дали жалбоподателят
е задържан, тъй като е имало данни за извършено престъпление по чл. 345, ал.
2 НК от негова страна, дали е бил само свидетел на относими към предмета
на доказване факти, дали е бил съпричастен към извършването на
престъплението по друг начин или пък се твърди, че задържането му е с оглед
изясняване извършването от неустановено лице на престъпление по чл. 345,
ал. 2 НК. Не са изложени никакви фактически твърдения, обуславящи
необходимостта от задържане на жалбоподателя. Реално в обжалваната
заповед липсват дори и най-общи мотиви и съображения относно причините
за издаване на заповедта за задържане. При това положение, с връчване на
заповедта по реда на чл. 74, ал. 6 ЗМВР задържаното лице не е било наясно с
5
причините за фактическото му лишаване от свобода, като по този начин е
било ограничено правото му да ги оспори по съдебен ред.
Действително, съгласно константната съдебна практика на ВАС и
съобразно указанията по приложение на закона, дадени с Тълкувателно
решение № 16 от 31.03.1975 година на ОСГК на Върховния съд на Република
България, неизлагането на мотиви в самия административен акт не съставлява
съществено нарушение на процесуалните правила, ако фактическите
основания и конкретните съображения за издаването му се съдържат в
документ, предхождащ издаването на акта или в последващ такъв. В този
смисъл са Решение № 13520 от 12.12.2016 г. по адм. дело № 9200/2015 г. по
описа на ВАС, V-то отделение; Решение № 1801 от 13.02.2017 г. по адм. дело
№ 12306/2017 г. по описа на ВАС, V-то отделение; Решение № 8136 от
31.05.2019 г. по адм. дело № 1313/2019 г. по описа на ВАС, I-во отделение;
Решение № 8372 от 05.06.2019 г. по адм. дело № 12237/2018 г. по описа на
ВАС, I-во отделение и др. Посоченото тълкуване на закона по отношение на
заповедта за задържане обаче влиза в колизия с гаранцията, регламентирана в
чл. 5, § 2 КЗПЧОС, а именно задържаното лице незабавно да бъде уведомено
за основанията за арестуването му. Независимо от това, както се посочи по-
горе, в случая не е приложен никакъв документ, вкл. докладна записка, от
който да се установяват мотивите за задържането на жалбоподателя.
Обобщавайки гореизложеното, съдът счита, че обжалваната заповед за
задържане на лице с рег. № 513зз-403/14.08.2022 г., издадена от полицейски
орган при отдел „Охранителна полиция“ при СДВР, следва да бъде отменена
като незаконосъобразна, издадена при неспазване на установената в закон
форма и съдържание, както и при противоречие с материалноправните
разпоредби и при несъответствие с целта на закона.
В съответствие с разпоредбата на чл. 81 ГПК съдът следва да се произнесе
по претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски. Предвид
изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателя
следва да бъдат присъдени направените от последния разноски. Съгласно т. 1
от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС на присъждане подлежат само направените от страните разноски. На
л. 25 от делото е приложен договор за правна защита и съдействие, от който е
видно, че В. Н. е договорил заплащане на адв. Д. Р. на сумата от 600 лева,
6
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното му
представителство по делото. В случая обаче не са представени каквито и да е
доказателства уговореното между страните по договора за правна защита и
съдействие адвокатско възнаграждение реално да е било заплатено. Съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС в договора за правна защита и съдействие следва да е вписан
начинът на плащане - ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на
разписка. В конкретния случай в договора за правна защита и съдействие не е
налице отбелязване, че е налице плащане по договора, нито са представени
доказателства за извършено такова. С оглед на това, уговореното адвокатско
възнаграждение не следва да се присъжда в полза на жалбоподателя.
Следва да се уважи единствено искането за присъждане на заплатената
държавна такса от 10 лева за образуване на делото пред СРС, за което е
представена вносна бележка, приложена между л. 7 и л. 8 от делото.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Софийски районен съд,
НО, 96-ти състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице с рег. № 513зз-403/14.08.2022 г.,
издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР от полицейски орган - „старши
полицай“ М. при отдел „Охранителна полиция“ към СДВР.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на В. В. Н.
с ЕГН ********** сумата от 10 (десет) лева, представляваща разноски за
заплатена държавна такса за образуване на делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на В. В. Н. за присъждане в негова
полза на уговореното адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен
съд - гр. София в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7