Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 16.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на петнадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 2196/2019 г. по описа на СГС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 393401 от 24.04.2018
г., постановено по гр. дело № 38343/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 63 състав,
е бил уважен предявения от В.Л.П. против Л.М.Р. установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за съществуване на
вземане в размер на сумата от 200,00 лв., представляваща платена на отпаднало
основание сума, за която е издадена Заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
5935/2017 г. по писа на СРС, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението – 30.01.2017 г. до изплащане на сумата. Със същото решение
ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 350,00 лв., представляваща съдебни разноски. с Определение от 05.12.2018 г. решението е било изменено в частта за
разноските, като ответницата е осъдена да заплати разноски в размер на още
325,00лв.
Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба
от ответника Л.М.Р., чрез пълномощника й- адв. М.Д., с надлежно учредена представителна
власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Въззивникът поддържа, че по делото ищецът не е
доказал, че е спестила разходи за издръжка, поради платен от бащата по-голям от
нуждата на детето размер. Сочи, че източникът на задължението за издръжка е
законът, а кредитор е детето, действащо чрез своята майка и законен
представител, като не била получавала некаква сума в лично качество. Иска от съда
да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец - В.Л.П.,
чрез пълномощника си - адв. Д.Д., с надлежно учредена представителна власт по
делото, е подал в срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище
за нейната неоснователност по подробно изложени съображение. Счита, че
първоинстанционното решение е правилно, в пълно съответствие с установените
фактически обстоятелства и законови разпоредби, поради което моли да бъде потвърдено.
Моли съда да му присъди направените по делото разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
За да
постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал твърденията си, че е платил с 200 лева
повече от определената със съдебното решение по гр.д. № 42340/2014г. по описа
на СРС, ГО, 117 състав, издръжка за м.01.2015 г. с оглед намаляване на
нейния размер и за тази част плащането е недължимо, тъй като е направено с оглед на отпаднало основание.
По
отношение на допустимостта на обжалваното решение следва да се отбележи, че за да определи действителното основание на
спорното материално право, съдът винаги изхожда от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и възраженията на
ответника /В този смисъл Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г.
по описа на ВКС, І Г.О. постановено по реда на чл. 290 от ГПК, Решение № 454 от
03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О. постановено по
реда на чл. 290 от ГПК/, които формират основанието на исковата претенция, и от
заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен
да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от
ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите. Съобразно
изложеното в исковата молба, ищецът обосновава качеството си на кредитор по
спорното вземане с твърдението, че за исковия период е плащал издръжка над
сумата от 650 лева /определена като дължима, считано от 04.08.2014г./, като
това плащане било извършено вместо ответницата. Счита, че другият родител,
който също бил задължен по закон да дава издръжка на детето, се е обогатил за
негова сметка чрез спестяване на разходи в размер на платеното в повече от
ищеца, а именно със сумата от 200 лева месечно. При така очертаното спорно
материално субективно право следва да се приеме, че предявеният иск намира
своето правно основание в нормата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а не с такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Констатираната
неточност, изразяващи се в не съвсем прецизната правната квалификация дадена от
първоинстанционния съд обаче не води до недопустимост на постановения съдебен
акт, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора
факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум
Съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД всеки, който
се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с
което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити.
С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от
едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други
текстове на закона.
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи – 1/. имуществено
разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът
се е обогатил за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили
обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото
разместване; 4/. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на друго лице.
Имуществените облаги имат материално естество, те са оценими в пари и се
изразяват или в увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в
намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои
разходи, които той иначе е трябвало да понесе. При последната хипотеза спестяването на разходи води до
обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от
собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане.
Необходимостта от извършване на разходи от посочения вид е нормативно или
договорно обусловено.
Обедняването на едно лице представлява намаляване
на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/.
намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/. увеличаване на
пасива - възникване или увеличаване на задължения и 3/. извършване на разходи
/включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява
имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива - придобиване
или запазване на права; намаляване на пасива - погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
В случая се твърди хипотеза на увеличаване на пасива
на ищеца, чрез плащане вместо ответницата на парично задължение, което тя има
към трето за спора лице. В тази връзка следва да се има предвид Тълкувателно
решение № 12 от 22.03.1971 год. по гр.дело № 112/1970 год., ОСГК, съгласно
което лицето, което е давало издръжка /съзадължено лице или трето лице/, вместо
задълженото /съзадълженото/ да я дава, има право да води иск за неоснователно
обогатяване по чл. 59 ЗЗД срещу последното лице, независимо от това дали
имащият право да търси издръжка е предявил или не иск за такава, както и
разясненията по т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр.дело №
1/1979 год., Пленум на ВС. По изложените съображения настоящият съдебен състав
не споделя изводите на първоинстанционния съд, че ответницата не е пасивно
материално легитимирана да отговаря по предявения иск.
При преценка основателността на предявената
претенция, следва да се съобрази характерът и източникът на задължението, което
според твърденията на ищеца е възникнало в патримониума на ответницата. В случая
това е законова разпоредба – нормата на чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от СК, които
предвиждат, че всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и материално
състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето
/ал. 1/, както и че родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие
деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от
имуществото си /ал. 2/. По отношение на ненавършило пълнолетие дете правото да
получи издръжка е безусловно. При определяне размерът на дължимата издръжка,
необходима с оглед правилното отглеждане на детето, се съобразяват установените
потребности на детето. На съобразяване подлежат и материалните възможности на
родителя да заплаща издръжка с оглед доходите му, имотното състояние, дали има
задължения за издръжка към други лица и др. Следва да бъдат отчетени и
полаганите непосредствени грижи от родителя, при когото живее детето. В този
смисъл родителят, комуто е предоставено упражняването на родителските права,
следва да поеме по-малък размер от общата месечна издръжка на детето, доколкото
той дава част от издръжката в натура, а и върху него ляга и тежестта от
възпитанието и ежедневните грижи за детето. Следователно, нуждите на лицата, които имат право на издръжка са винаги
конкретни и се определят от обикновените условия на техния живот, като се
вземат предвид възрастта, образованието и всички обстоятелства, които са от
значение за случая /така Постановление № 5 от 16.11.1970г., Пленум на ВС/.
Възможността на лицето, което дължи издръжката, е основание за даване на
издръжка и показател за нейния размер, като тази възможност е винаги конкретна
и се определя от доходите, имуществото и квалификацията на лицето.
По тези съображения се налага извод, че липсва
презумпция за парично равенство по отношение на задължението на родителите за
издръжка на ненавършилите пълнолетие деца. Преценката е винаги конкретна и
обусловена от посочените по-горе критерии. Ето защо в случая ищецът носи
тежестта да докаже по реда на пълното и главно доказване, че за ответницата е
възникнало задължение за издръжка на детето в размер по-висок от определения в
тежест на ищеца /в случая в размер на 650 лева, считано от 04.08.2014 г. /, конкретно – че същата е била
задължена да заплаща допълнително 200 лева месечно. По делото не са ангажирани
доказателства за това обстоятелство, поради което и в съответствие с приложение
на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест, съдът следва да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически
факт е останал недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза това означава, че
съдът приема, че ищецът не е установил, че имуществото на ответницата се е
увеличило, тъй като не се установи същата да има задължение за претендирания
разход, което не е изпълнила. Освен това по делото нито се твърди, нито се
установява, че ответницата фактически не е упражнявала родителски права по
отношение на детето, т.е че издръжката и грижите за него са били изцяло поети
от ищеца или от трето лице. Действително, за ищеца не съществува задължение да
заплаща издръжка в по-висок от определения със съдебното решение размер и
въпреки че неговият патримониум е намалял със заплащането на процесната сума,
то липсва основание за ангажиране отговорността на ответницата, доколкото не се
установи, че нейното имущество се е увеличило с тази сума.
По изложените съображения се налага извод, че
ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното вземане за
неоснователно обогатяване, поради което обжалваното решение следва да бъде
отменено изцяло, както и Определение от 05.12.2018 г., с което решението е било изменено в частта за разноските, а така
предявения иск следва да се отхвърли.
С оглед изхода на спора
въззиваемият следва да бъде осъден да заплати в полза на Л.М.Р. на основание
чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК сумата от 350,00 лв., представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СРС, а в полза на адв. Л.К.В. –
процесуален представител на въззивника Л.М.Р., следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция по реда на чл. 38, ал. 2
от ЗА, определени според Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, които възлизат на сумата от общо 300 лева /при
съобразяване на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
По аргумент от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 393401 от 24.04.2018 г., постановено по гр.
дело № 38343/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 63 състав, и Определение от 05.12.2018 г., с което решението е било изменено в
частта за разноските, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Л.П., ЕГН **********,*** против Л.М.Р.,
ЕГН **********,***, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. чл. 59 ЗЗД за съществуване на вземане в размер на
сумата от 200,00 лв., представляваща платена на отпаднало основание сума, за
която е издадена Заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5935/2017 г. по писа на
СРС, ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 30.01.2017 г. до
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА В.Л.П., ЕГН **********,*** да заплати на Л.М.Р., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК сумата от 350,00 лв., представляващи разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СРС.
ОСЪЖДА В.Л.П., ЕГН **********,*** да заплати на адвокат Л.К.В., ЕГН **********,
с адрес на упражняване на дейността – гр. София, бул. „*******ап. **, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА сумата от 300 /триста/
лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие
за осъщественото процесуално
представителство на Л.М. Стоянова по в.гр.д. № 2196/2019 г. по описа на СГС,
ГО, ІІ „Е“ въззивен състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.