Решение по дело №103/2025 на Административен съд - Сливен

Производството се движи по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. с чл. 172 ал. 5 от Закона за движението по пътищата.

Образувано е по жалба от „Д и Д Транзит“ ЕООД, седалище и адрес на управление [населено място], [жк] бл.* вх. „*“ ап. * срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0259-000001/14.01.2025 г. по чл. 171 т. 2а б. „а” от Закона за движението по пътищата, издадена от полицейски инспектор към ОДМВР [област], РУ [община], с която е разпоредено прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца, считано от 13.01.2025г. до 13.07.2025г. и са отнети СРМПС № *****и 2 бр. рег.табели с рег. № [рег. номер].

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на административния акт. Оспорващият твърди, че липсват материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ. Изтъква, че като собственик на автомобила не е бил уведомен и не е знаел, че водачът Д. А. е лишен от право да управлява МПС със ЗППАМ № 24-1292-000177/16.06.2024г. на ОДМВР [област], а и СУМПС реално не е било отнето. Моли съда за отмяна на оспорената заповед.

В с.з. дружеството, редовно и своевременно призовано, се представлява от управителя Ж. Д. Ж., както и от упълномощен адв. Х. Х. - АК [област], който поддържа жалбата на посочените в същата основания. Счита за недопустимо да се засягат правата и интересите на трети лица, които не знаят, че неправоспособно лице управлява собствения им автомобил. Доколкото административнонаказателната отговорност била субективна, по никакъв начин в случая нямало умисъл за предоставяне на автомобила за управление на лице, лишено от правоспособност, а и на това лице реално не било отнето СУМПС.

В с.з. административният орган – Р. Р. - Полицейски инспектор към ОДМВР [област], РУ [община], редовно и своевременно призован, не се явява и не се представлява. В писмено становище от пълномощник – гл.юрисконсулт В. А. оспорва жалбата и моли съда да я отхвърли. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Въз основа на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, съдът прие за установена следната фактическа обстановка:

На 13.01.2025 г. около 18.35ч. Д. А. управлявал в [населено място] по [улица]влекач Мерцедес Актрос с рег. № [рег. номер] с прикачено към него полуремарке Шмитц с рег.№ [рег. номер], собственост на „Д и Д Транзит“ ЕООД, когато бил спрян за проверка от полицейски служители за извършване на проверка на автомобила. Служителите на ОДМВР [област], РУ Д.установили, че водачът А. управлява превозното средство, след като е лишен от правоуправление с влязла в сила на 17.10.2024г. ЗППАМ № 24-1292-000177/16.06.2024г. на ОДМВР [област]. /л.13-л19/. За така установеното нарушение срещу Д. А. бил съставен АУАН сер. GA, № 1357831/13.01.2025г. /л.35/, в който деянието било квалифицирано като такова по чл. 150а ал. 1 от ЗДвП. На водача А. бил изпробван за наркотични вещества с техническо средство „Дръг Тест“ 5000, като средството показало положителен резултат за веществото „Амфетамин“, за което на А. бил съставен АУАН сер. GA, № 1357830/13.01.2025г. /л.36/, в който деянието било квалифицирано като такова по чл. 174 ал. 3 предл. второ от ЗДвП. На 14.01.2025г. въз основа на съставения срещу Д. А. АУАН сер. GA, № 1357831/13.01.2025г., в който деянието било квалифицирано като такова по чл. 150а ал. 1 от ЗДвП, полицейски инспектор Р. Р. към ОДМВР [област], РУ Д.издал Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0259-000001, с която по отношения на собственика на автомобила „Д и Д Транзит“ ЕООД [населено място] разпоредил прекратяване на регистрацията на пътното превозно средство за срок от 6 месеца, считано от 13.01.2025г. до 13.07.2025г. с отнемане на СРМПС № *****и 2 бр. рег.табели с рег. № [рег. номер]. /л.30/

Заповедта била връчена на управителя на „Д и Д Транзит“ ЕООД [населено място] на 04.02.2025 г. /л.6/. Жалбата срещу същата е подадена до настоящия съд на 12.02.2025 г./л.2/

Към доказателствата по делото е приобщена извадка от информационните масиви на МВР, от която се установява собствеността върху процесния автомобил, с който е извършено административното нарушение / л.37 – л .38/; Заповед № 342з-1315/30.12.2021 г. на Директора на ОД на МВР – [област], с която на основание чл.172 ал.1 от ЗДвП полицейските инспектори в РУ при ОДМВР [област] са оправомощени да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки, съгласно чл. 172 ал.2 от ЗДвП./л.32/.

По делото е разпитан като свидетел Д. Е. А., който в показанията си сочи, че бил спрян на 13.01.2025г. от полицейски служители в [населено място] за рутинна проверка за употреба на алкохол и наркотични вещества. Изтъква, че преди време в [населено място] също бил проверен за употреба на наркотични вещества, резултатът бил положителен, била му издадена ЗППАМ, с която бил лишен от СУМПС, но реално свидетелството не му било отнето, а било в него; отнели го едва в [населено място] при проверката на 13.01.2025г.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните в хода на съдебното дирене годни, относими и допустими доказателствени средства, включително свидетелските показания и приложените към административната преписка писмени доказателства, които не бяха оспорени от страните по предвидения в закона ред.

Въз основа на така изградената фактическа обстановка, съдът формира следните изводи от правно естество:

Жалбата е подадена в рамките на регламентирания от закона срок, от лице, което има правен интерес от това производство и срещу административен акт, който подлежи на съдебен контрол, поради което то е допустимо.

Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Съображенията на съда в тази насока са следните:

След като е сезиран с оспорване, при служебния и цялостен контрол върху законосъобразността на обжалвания административен акт, съгласно нормата на чл. 168 ал. 1 от АПК, съдът провери изначално неговата валидност. Това се налага поради принципа на служебното начало в административния процес, въведен с нормата на чл. 9 от АПК.

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на неговите правомощия, в съответната писмена форма и съдържа изискуемите реквизити, което го прави валиден. Оспорената заповед е издадена от полицейски инспектор в РУ [община], ОДМВР Слилистра, действащ при спазване на териториалните предели на правомощията си и в рамките на предоставената му със Заповед № 342з-1315/30.12.2021 г. на Директора на ОД на МВР – [област] персонална, териториална и материална компетентност. Като издадена от компетентен орган и в предписаната от закона писмена и предметна форма и съдържание, съдът приема атакуваната заповед като валиден акт. Освен валидна, при преценка и анализ на събраните по делото писмени доказателства, приобщени като неоспорени от страните и съдържанието на оспорената заповед, същата се преценява от настоящата съдебна инстанция и като законосъобразна – постановена в съответствие с материалния закон и при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила.

В случая заповедта е издадена с правно основание чл. 171 т. 2а б. „а“ от Закона за движението по пътищата. Разпоредбата на чл. 171 от ЗДвП изброява изчерпателно случаите, при които за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки. Процесната такава е от категорията на превантивните административни мерки, чието предназначение е предотвратяване на противоправно деяние, закононарушение и неговите вредни последици. Визираната в чл. 171 т. 2а б. „а“ от ЗДвП мярка на административна принуда е прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик /какъвто е настоящият случай/, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства - за срок от 6 месеца до една година.

Изискването за форма на индивидуален административен акт, каквато безспорно е процесната заповед за прилагане на ПАМ, е регламентирана в чл. 59 ал. 2 т. 4 от АПК, според която императивна норма, административният акт следва да съдържа фактическите и правни основания за неговото издаване. Мотивите следва да сочат какви точно фактически констатации е формирал административният орган при издаване на акта и въз основа на какви доказателства. В цитираната по – горе и приложена от органа разпоредба на чл. 171 т. 2а б. „а“ от ЗДвП законодателят е предвидил срок за прилагане на процесната мярка от 6 месеца до една година, като в случая мярката е приложена точно според указаното в нормата и е определена на посочения минимум.

Според указаното от законодателя в приложената разпоредба на чл. 171 т. 2а б. „а“ от ЗДвП, издателят на заповедта действа в условията на обвързана компетентност, от което следва, че при наличие на въведените в нормата хипотези, компетентният административен орган следва да постанови акт от такъв характер. В случая заповедта е издадена в съответствие с целта на закона, очертана в чл. 1 ал. 2 от ЗДвП, а именно: опазване живота и здравето на участниците в движението по пътищата, улесняване на тяхното придвижване, опазване имуществото на юридическите и физическите лица, както и околната среда от замърсяването от моторните превозни средства. Следва да се има предвид, че управлението на превозно средство от неправоспособен водач създава потенциален риск за живота и здравето на неограничен кръг от лица - участници в пътното движение. Това нормативно разрешение, създаващо гаранции за защитата на описания значим обществен интерес обосновава напълно въведената в закона мярка на административна принуда, обективирана в чл. 171 т. 2а б. „а“ от ЗДвП като „прекратяване регистрацията на пътно превозно средство“ за определен времеви период. Наличието на потенциална опасност от засягане на основни човешки права, каквото е правото на живот е напълно противопоставимо на друго такова право, а именно - правото на лична собственост, чието засягане може да е в допустими от закона граници. В синхрон с този принцип, въведен и в ЕКСПЧ е и цитираната норма, според която прилагането на принудителна административна мярка от категорията на процесната е в условията на обвързана компетентност на органа. Задължението на държавата да охранява обществения интерес се явява разумен аргумент за законосъобразното използване на предвидената ПАМ по временно прекратяване на регистрацията на МПС – собственост на трето лице.

Съдът намира, противно на доводите в жалбата, че законодателят не е въвел като предпоставка за прилагане на мярката допустителство под никаква форма. Т. като изпълнително деяние е предвидено като наказуемо само в изрично предвидени в нормата на чл. 171 от ЗДвП случаи – при противоправни деяния, нормирани в чл. 171 т. 2б б. „м“. Следователно, за прилагане на процесната ЗППАМ не е необходимо да се обследва наличието на пряко субективно отношение на собственика на превозното средство към извършеното нарушение, т.е. знание или допускане водачът да е неправоспособен или лишен от правоуправление. Както се отбеляза по – горе, мярката, обективирана като „прекратяване регистрацията на ППС“ се прилага при доказано осъществяване на законовите предпоставки в чл. 171 б. 2а б. „а“ – управление на превозното средство от лице, лишено от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс. В настоящия случай е установено по безспорен начин, че водачът на товарния автомобил Д. А., към датата на извършване на нарушението (13.01.2025 г.) е бил с отнето по административен ред свидетелство за управление на МПС, т.е. бил е лишен от право да управлява превозно средство за срок от 18 месеца, считано от 16.06.2024 г. Видно от отбелязването в писмо от ВПД Директор на ОДМВР [област] / л.13/ ЗППАМ № 24-1292-000177/16.06.2024г., с която е отнето СУМПС на Д. А. е обжалвана по съдебен ред пред Административен съд Сливен, като жалбата е отхвърлена и ЗППАМ е влязла в сила на 17.10.2024г. Видно от протокол за доброволно предаване Д. А. е предал доброволно СУМПС [номер]/24.10.2023г. във връзка с ЗППАМ № 24-1292-000177/16.06.2024г. едва на 13.01.2025г./л.24/. Обстоятелството, че СУМПС не е било предадено от А. веднага в ОДМВР Сливен в изпълнение на влязлата в сила ПАМ, поради която причина е било в него при проверката в [населено място] на 13.01.2025г., не променя факта, че Д. А. е лишен от правоуправление до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. При тези безспорни фактически установявания, компетентният административен орган е бил длъжен да приложи закона в посочената му приложима форма, като на неговата свободна преценка е нормативно предоставено единствено определяне срока на мярката. Както се отбеляза в оспорената заповед последната е фиксирана на законовия минимум, което налага извода за материална законосъобразност и целенасоченост по закон на оспорения административен акт.

Заповедта е надлежно мотивирана, като в същата са посочени изчерпателно както фактическото, така и правно основание за нейното издаване. При посочените по – горе съображения, необосновано се явява твърдението на оспорващия, че процесната заповед е разширен предметния обхват на мярката. Напротив – същата е съобразена в пълна степен с относимата и приложена от органа разпоредба и постановена при доказаност на деянието от фактическа страна. Да се приеме доводът на жалбоподателя, че с процесната ПАМ се засягат права и законни интереси на третото лице – собственик в по – голяма степен от необходимата за целта на издаване на акта, би означавало да се игнорира напълно законодателната воля, ясно изразена в относимата и приложена разпоредба на чл. 171 т. 2а б. „а“ от ЗДвП.

При горните съображения, настоящият съдебен състав намира, че оспорената принудителна административна мярка е приложена при спазване на изискванията за компетентност и форма, надлежно е мотивирана, при издаването й са спазени материалноправните основания и всички съществени административнопроизводствени правила.

Ето защо Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0259-000001/14.01.2025 г. по чл. 171 т. 2а б. „а” от Закона за движението по пътищата, издадена от полицейски инспектор при ОД на МВР – [област], РУ Д.е законосъобразна, а подадената срещу същата жалба – неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена.

При този изход на делото, основателна се явява своевременно заявената претенция на административния орган за присъждане на разноски в производството за юрисконсултско възнаграждение. Разноските на ОДМВР [област] за юрисконсултско възнаграждение, следва да бъдат определени при съобразяване с характера на спора и разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, като следва да бъдат определени в размер на 100 лева и да се възложат в тежест на оспорващото дружество.

 

Водим от горното и на основание чл.172 ал.2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Д и Д Транзит“ ЕООД, със седалище и адрес на управление [населено място], [жк] бл.* вх. „*“ ап. * срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0259-000001/14.01.2025 г. по чл. 171 т. 2а б. „а” от Закона за движението по пътищата, издадена от полицейски инспектор към ОДМВР [област], РУ [община], като неоснователна.

ОСЪЖДА „Д и Д Транзит“ ЕООД, със седалище и адрес на управление [населено място], [жк] бл.8 вх. „А“ ап. 28 ЕИК ******, представлявано от Ж. Д. Ж. [ЕГН] да заплати на ОДМВР [област] разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

Решението на основание чл.172 ал.5 изр. второ не подлежи на обжалване.

Решението да се съобщи на страните.