р е
ш е н и е
№
гр. Плевен, 16.06.2020 г.
в
името на народа
пЛЕВЕНСКИЯТ окръжен
СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шестнадесети юни през
две хиляди и двадесета
година, в състав:
Председател: Жанета Димитрова
при секретаря д. г.
при
прокурора АННА
БАРАКОВА
като разгледа докладваното от
съдията Димитрова гражданско дело № 107 по
описа на съда за 2020 г., на основание данните по
делото и закона, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по чл. 336 и сл. ГПК.
Иск с правно основание чл. 5 ЗЛС
за поставяне под пълно запрещение.
Постъпила
е искова молба от Д.С.Г. чрез пълномоника й адвокат Т.Д. против Й. Ц.Г. ***, с
която се иска поставяне на ответницата под пълно запрещение. В молбата се
твърди, че ответницата е дъщеря на молителката и от раждането си страда от тежка
умствена изостаналост и епилепсия. Твърди се, че с ЕР на ТЕЛК към УМБАЛ –
Плевен № 738/046/09.03.2016 г. заболяванията на ответницата са диагностицирани
отново, за което й е определена 96 % намалена работоспособност пожизнено и
чужда помощ. Твърди се, че състоянието на дъщеря й е тежко и същата се нуждае
от целодневни грижи, поради което молителката е определена за нейн личен
асистент. Твърди се, че ответницата не може да се грижи за ежедневните си
физиологични, битови и материални нужди, както и да взима решения, с които да
защитава материалните, финансовите и другите свои права и интереси, поради
което следва да бъде поставена под пълно запрещение.
В срока по
чл. 131 ал. 2 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответницата по молбата Й. Ц.Г..
В с.з. молителката лично и чрез
пълномощника си адвокат Д. поддържа подадената молба.
Ответницата
Й. Ц.Г. не се явява в с.з. и не изразява становище по молбата.
ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА – ПЛЕВЕН чрез процесуалния си представител изразява
становище за основателност на молбата.
Съдът, като съобрази становищата на
страните и представените по делото доказателства, прецени ги по реда на чл. 12
и чл. 235 ГПК поотделно и в тяхната съвкупност и прие за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 5
ЗЛС предпоставките за поставяне на едно лице под пълно или ограничено
запрещение са две и същите следва да са налице кумулативно – лицето следва да
страда от душевна болест или от слабоумие /медицински критерий/ и състоянието
му да води до пълна или частична невъзможност да разбира своите интереси и да
се грижи за своите работи /юридически критерий/.
Съгласно разпоредбата на чл. 336
ал. 1 ГПК поставяне на едно
лице под пълно или ограничено запрещение може да бъде поискано с искова молба
от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки, който има правен
интерес от това.
Молбата за поставяне на
ответницата под пълно запрещение, като подадена от родител е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Установява се от представеното по делото удостоверение за
раждане на ответницата, че същата е навършила пълнолетие на 01.12.2011 г. и
молителката е нейна майка.
Установява
се от представеното по делото писмено доказателство – ЕР № 738/046/09.03.2016 г., издадено от ТЕЛК
при УМБАЛ „Д-р Георги Странски“, гр. Плевен, че на ответницата е поставена
диагноза „тежка умствена изостаналост, епилепсия“, за което пожизнено й
определена инвалидност и 96 % трайна неработоспособност с чужда помощ.
На
изследване подлежи обстоятелството дали с оглед заболяването си ответницата разбира
свойството и значението на постъпките си и може ли да ги ръководи в защита на
своите и на близките си интереси.
При процедурата по разпит по реда на чл. 337 от ГПК, извършена в автомобил зад страдатга на съда ответницата показа, че разбира
единствено въпроса на съда отнасящ се до нейната майка като я посочи, както и
въпроса относно възрастта си, на който отговори показвайки един пръст, а след
това шест, но не показа да разбира останалите въпроси и реагира емоционално,
говорейки неразбираемо.
Установява
се от заключението на приетата съдебно – психиатрична експертиза, изготвено от
вещото лице д-р А.А., което не се оспори от страните и като безпристрастно и
компетентно изготвено съдът възприема изцяло, че ответницата страда от тежка
умствена изостаналос, епилепсия, големи припадъци и еквиваленти. Вещото лице
заключава, че тежката умствена изостаналост представлява слабоумие и в тази си
степен на изразеност лишава напълно ответницата от способността сама да се
грижи за своите работи, респ., да разбира свойството и значението на постъпките
си и да ги ръководи, като се нуждае от постоянно обгрижване да покриване на
ежедневните и елементарни нужди за живот и лечение.
Съдът,
като съобрази представените по делото доказателства, които кореспондират помежду
си, приема за установено, че ответницата Й. Ц.Г. страда от слабоумие, в
резултат на което не разбира свойството и значението на постъпките си и не може
да се грижи за своите работи и интереси, както и за тези на своите близки.
Съдът
съобрази противоречието на института на запрещението с европейското
законодателство и приема следното: Считано от 21.04.2012 г. в сила за Р
България е Конвенцията на ООН от 2006 г. за правата на хората с уврежданията,
ратифицирана от РБ със закон, приет от НС на 26.01.2012 г.. Следва да се посочи
също, че с решение на Съвета на ЕС 210/48/ЕС от 26.11.2009 г., Конвенцията е
ратифицирана от Европейския съюз и този момент следва да се прилага пряко във
всички страни – членки на съюза. С Конвенцията са установени принципни световни
правни стандарти за права на хората с увреждания, като се променят класическите
правни принципи относно правоспособността и дееспособността на хората с
увреждания. Съгласно чл. 1 от Конвенцията хора с увреждания са „лица с трайна
физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при
взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното
пълноценно и ефективно участие в обществото, равноправно с останалите”.
Разпоредбата на чл. 12 от Конвенцията установява равнопоставеност като правни
субекти на хората с увреждания, притежаващи пълна правоспособност и
дееспособност наравно с всички останали хора във всички сфери на живота и тяхно
право да упражняват правата си чрез лични действия. Конвенцията предвижда
намесата на държавата в ограничаване на тези права да е силно ограничена само
до осигуряване на мерки за защита и мерки за подкрепа, чрез които да се
осигурява лични избор на лицето според неговите желания и предпочитания.
Считано от 07.09.1992 г. в сила за Р
България е и Европейската конвенцията за правата на човека и основните свободи
от 1963 г., ратифицирана от РБ със закон, приет от НС на 31.07.1992 г.. В
редица свои решения Европейският съд по правата на човека се е произнасял във
връзка с установени нарушения на конкретни права на поставените под запрещение
лица. С препоръка № R/99/4 от
23.02.1999 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа прeпоръчва на държавите – членки, в
т.ч. и България да приемат в законодателството си всички необходими мерки за
запазване в максимална степен на дееспособността на лицата, като ограничаването
на дееспособността да се извършва само в случаи, в които е необходимо за защита
на интересите на лицето.
Институтът
на запрещението по българското право е в безспорно противоречие с принципите на
европейското право, въведени с цитираните по – горе конвенции и препоръки,
както е безспорно, че дори при пряко приложение на нормите от по – висок ранг в
българското законодателство липсват механизми, които да определят конкретни
мерки за защита и подкрепа на хората с увреждания и съществува риск при
отхвърляне на искането за поставяне на едно лице под запрещение да не се даде
изобщо защита на правата на такова лице.
Поставянето
на ответницата под ограничено запрещение в действителност
би охранило интересите й в случай, че се касае за
разпоредителни сделки с имущество, тъй като назначеният попечител би могъл да
окаже защита на нейните интереси и да потвърди волята й или да откаже да направи това. В ситуация обаче, в
която ответницата изобщо не може да изрази воля в защита на интересите си, няма правен механизъм същата да бъде задължена да
изрази адекватна такава, а евентуално назначен попечител не би могъл да замести
нейното волеизявление и липсва правна възможност
съдебна или друга институция да осигури защита на правата й. Съдът, като съобрази, че с оглед слабоумието, от която
страда, състоянието на ответницата е такова, че изобщо
не разбира свойството и значението на постъпките си, а като цяло същата не може да се грижи за своите работи, приема, че са
налице основанията на чл. 5 ал. 1 ЗЛС и ответницата
следва да бъде поставена под пълно запрещение, за да се охранят в пълна степен
нейните интереси.
Водим
от горното, Съдът
Р е ш и:
поставя на основание чл. 5 ал.
1 ЗЛС Й. Ц.Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** под
пълно запрещение по молба на нейната майка Д.С.Г., егн ********** от с.гр., с. адр..
Препис от решението след
влизането му в сила да се изпрати на Органа по настойничеството и
попечителство при Община Кнежа по постоянното местожителство на ответницата във
връзка с отразяване на настойничеството по чл. 173 ал. 2 СК в съответния
регистър по чл. 174 от СК или при липса на настойник по право за назначаване на
настойнически съвет и вписването му в посочения регистър.
Решението
подлежи на обжалване пред Апелативен съд – гр. Велико Търново в двуседмичен
срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.
Окръжен
съдия: