РЕШЕНИЕ
№ 9567
гр. София, 06.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20221110133117 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 и 3 от ЗЗД от И. Н. М. срещу ЮЛ за признаването за нищожна като
противоречаща на закона и на добрите нрави на чл.5.6 от договор за
потребителски кредит № 450030 от 24.12.2021 г., сключен от една страна от
И. Н. М. и от ЮЛ.
Ищецът твърди, че на 24.12.2021 г. между него в качеството на
кредитополучател и ответника в качеството на кредитодател в бил сключен
договор за потребителски кредит № 450030, по силата на който му е бил
предоставен кредит в размер на 600 лв. Съгласно чл. 5.6 от договора се
предвиждала неустойка за непредоставено обезпечение в на 186.15 лв.,
платима на погасителни вноски. Процесната клауза за неустойка поради
неосигуряване на обезпечение била нищожен поради противоречие на
императивни норми на закона и поради нарушаване на добрите нрави. Моли
процесната клауза от договор за кредит да бъде обявена за недействителна.
Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната
поддържа исковата молба, претендира разноски, за което представя списък по
чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове. Навежда фактически и правни
доводи за неоснователност на твърдението за нищожност на процесната
клауза за неустойка. Неустойката не надхвърляла присъщите й функции,
поради което не накърнявала добрите нрави. Оспорва се твърдението за
нарушаване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото неустойката не се включвала в
ГПР. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда
1
процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата
молба, претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК, като
в условието на евентуалност се прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Предявен е насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от ЮЛ срещу И. Н. М. с
искане ответникът да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 600 лв.,
представляваща представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 450030 от 24.12.2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.10.2022 г.
до окончателното изплащане, сумата от 41.04 лв. представляваща
възнаградителна лихва за периода от 25.12.2021 г. до 24.03.2022 г., както и
сумата от 33.67 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
25.03.2022 г. до 10.10.2022 г.
В насрещната искова молба се поддържа, че на 24.12.2021 г. между ЮЛ и
И. Н. М. бил сключен договор за потребителски кредит № 450030, в резултат
на който на ответника му бил предоставена сумата от 600 лв. Съгласно
договора за кредит размерът на възнаградителната лихва бил 41.01 лв., като
кредитът е следвало да се върне чрез на три равни месечни вноски. Излагат се
твърдения, че ответникът не бил извършил никакви плащания. Ищецът бил
начисли и обезщетение за забава в размер на законната лихва от последната
погасителна вноска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния
представител на страната поддържа насрещната исковата молба, прави
уточнение на претенцията си и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на исковата молба от
страна на И. Н. М. или надлежно упълномощен представител, което
обстоятелство е изрично констатирано от съда в доклада по делото обявен за
окончателен с определение от 06.03.2023 г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени
обстоятелствата, че между И. Н. М. и ЮЛ е бил сключен договор за
потребителски кредит № 450030 от 24.12.2021 г. за сумата от 600 лв., която
сума била предоставена на И. Н. М., че И. Н. М. има качеството на
потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно ЮЛ е търговец
по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, както и че И. Н. М. не бил извършвал
плащания по процесния договор за кредит. Горното се установява и от
представения договор за потребителски кредит № 450030 от 24.12.2021 г.,
сключен между И. Н. М. и ЮЛ за предоставяне на потребителски кредит. В
чл. 5.1 е предвидено, че в срок до края на следващия ден, считано от деня на
предоставяне на сумата по кредита, кредитоолучателят е длъжен да учреди
обезпечение съгласно договора и Общите условия. В чл. 5.2 е предвидено, че
обезпеченията могат да бъдат: поръчителство на две физически лица или
банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва за
2
ползване на кредита, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
погасяване на задължението по настоящия договор. Съгласно чл. 5.6 от
процесния договор е предвидено в случай на непредоставяне на обезпечение в
срок съгласно условията на чл. 5.1-5.5 от договора за кредит и Общите
условия или бъде прекратено действието на обезпечението
кредитополучателят дължи неустойка на кредитодателя за всеки календарен
ден , за който не е представил обезпечение, като размерът на неустойката е
индивидуално определен за всеки кредитополучател и е изрично посочен в
приложение № 1 към договора и погасителни план по договора. По делото е
представено и приложение № 1 към договор за потребителски кредит №
450030 от 24.12.2021 г., съгласно който размерът на кредита е 600 лв., със
срок за погасяване на кредита 24.03.2022 г. Съгласно договора е уговорено
сумата да бъде върната на три месечни вноски от по 213.67 лв. / с одобрено
обезпечение/ или 275.72 лв. /без одобрено обезпечение/. Посочен е размер на
фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 40.56 %, като годишния
размер на разходите е посочен в размер на 49 %. Размерът на неустойката в
случай на непредставяне на обезпечение съгласно чл. 5.6 от договора за
кредит е 2.07 лв. средно на ден или 186.15 лв. за целия срок за договора.
Посочено е още, че кредитът се усвоявал по сметка с IBAN: ***. По делото е
представен и погасителни план към договор за потребителски кредит №
450030 от 24.12.2021 г.
От платежно нареждане от 24.12.2001 г. се установява, че на И.Н.М. по
сметка IBAN: *** от страната на ЮЛ е преведена сумата от 600 лв., като за
основание е посочено договор за кредит № 450030.
Представени са и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити приложени № 2 към чл. 5, ал. 2 от
ЗПК, както и Общи условия на ЮЛ – гр. София, приложими към договори за
потребителски кредит.
В случая ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от
ДР на ЗЗП, което обстоятелства е и отделено за безспорно между страните.
По делото е несъмнено установено, че на 24.12.2021 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 600 лв. за срок от 3
месеца, при размер на вноската по кредита: 275.72 лв., годишен процент на
разходите /ГПР/ 49 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 40.56 %. Процесният
договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има
изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
3
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са
индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени
доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че
оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради
което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени -
изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на
заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 5.6 от
процесния договор е сключена в условията на неравнопоставеност водеща до
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са
критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради
това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които
законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
/чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ.
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни
норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се
договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се
наложи на другата страна неизгодно условие. В процесния случай между
страните е безспорно съдържанието на процесния договор, както и за
наличието на неустоечни клаузи, още повече, че горното се установява както
и от събрание писмени доказателства в т. ч. договора за потребителски кредит
№ 450030 от 24.12.2021 г., приложение № 1 към договор, стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
4
кредити приложени № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Съгласно уговорено в чл. 5.6
от процесния договор, че в случай на неизпълнение на задължението по
договора /осигуряване на поръчител и/или банкова гаранция/ на заемателя се
начислява неустойка за неизпълнение в размер на 186.15 лв., която се
разсрочвала на равни части, като всяка част била платима на съответната
падежна дата и в този случай дължимата вноска била 275.72 лв., т. е. съгласно
предвидената разпоредба се предвижда задължение за длъжника за заплащане
на обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител/ на
задълженията му по договора. Такава уговорка се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена
облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова
страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което
води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е.
същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за
дължимостта нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС,
ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се
дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза
се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат
вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че
вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е
недопустимо. С оглед на горното разпоредбата на чл. 5.6 от процесния
договор се явява нищожна, поради което предявеният иск следва да бъде
уважен.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от ЮЛ срещу И. Н. М. с
искане ответникът да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 600 лв.,
представляваща представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 450030 от 24.12.2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.10.2022 г.
до окончателното изплащане, сумата от 41.04 лв. представляваща
възнаградителна лихва за периода от 25.12.2021 г. до 24.03.2022 г., както и
сумата от 33.67 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
25.03.2022 г. до 12.10.2022 г., настоящият състав намира следното.
5
Както беше посочено по – горе по делото е несъмнено установено, че на
24.12.2021 г. между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при
действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9
от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична
сума от 600 лв. за срок от 3 месеца, при размер на вноската по кредита: 275.72
лв., годишен процент на разходите /ГПР/ 49 %, годишен лихвен процент
/ГЛП/ 40.56 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл.
10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Процесната сума е била предоставена на И.Н.М. от ищеца по насрещния иск
по посочената в договор за кредит № 450030 24.12.2021 г. банкова сметка,
което е видно от платежно нареждане от 24.12.2021 г., което обстоятелство не
се и оспорва от ответника. Като по делото не са представени никакви
доказателства, от които да е видно, че И.Н.М. е погасявал процесните
задължения.
В случая по отношение на неравноправният характер на клаузите в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е
длъжен да преценява служебно. Следва да се посочи, че в нормата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК са регламентирани разходите, които не се включват при
изчисляване на ГПР. В чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК е регламентирано, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Неустоечната уговорка, уговорена в
противоречие с добрите нрави, не се превръща обаче във възнаградителна
лихва и не съставлява такава. В случая доколкото се установи, че уговореният
между страните ГПР възлиза на 49 %, то в случая е спазено изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК относно неговия размер.
От приложения договор се установява, че са заложени: фиксиран
годишен лихвен процент по заема /ГЛП/, в размер на 40.56 % и годишен
процент на разходите /ГПР/, в размер на 49 %, което е довело до оскъпяване
на кредита. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния
размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи,
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния
размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното
лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза,
предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на
законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна
уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери
съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно
към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели
да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на
твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от
всякакъв вид. При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер,
6
до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката
относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки
от нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение,
което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от
възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като
се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
кредитора. В съдебната практика /решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС/ се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки /уговорки/,
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 40.56 % е над четири
пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на
договора е в размер на 10 %. С така уговореното възнаграждение, което се
явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база,
се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат
страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил
на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не
бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, ответникът като
търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен
чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за
финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл.
16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 40.56 %, съдът намира за противоречащ на
добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата от договора, в която е посочен годишен
7
лихвен процент от 40.56 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че в случая доколкото се касае за договор за
потребителски кредит, при констатиране на нищожност на посочените по-
горе клаузи от същия, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да
изменя съдържанието им, като нищожността на клаузите относно неустойката
за договорно неизпълнение и на лихвата не влече нищожност на целия
договор – арг. чл. 26, ал. 4 ЗЗД. В случая констатираната нищожност на
посочените по-горе клаузи от договора ще доведе до тяхното неприлагане, но
не и до нищожност на процесния договор и потребителят дължи чистата
стойност на кредита – по арг. от чл. 23 ЗПК, поради което предявения иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде
уважен изцяло, докато исковете по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
следва да бъдат отхвърлени.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 50 лв., представляваща платена държавна
такса. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на
ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на 400 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение. В случая не следва да се
обсъжда възражението на ответника за прекомерност, доколкото в хипотезата
на чл. 38 от ЗА съдът определя възнаграждението. При този изход на спора на
ответника не се дължат разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца по насрещния иск
следва да се присъдят и направените и претендирани в настоящото исково
производство разноски, като страната претендира сумата от 50 лв. заплатена
държавна такса, 600 лв. адвокатско възнаграждение. С оглед частичната
основателност на исковата претенция на страната следва да се присъди
сумата от 578.02 лв. Ответникът по насрещния иск с оглед изхода на спора би
имал право на разноски, но доколкото същият не е представляван от
процесуален представител по насрещния иск, а и такива не се претендират, не
следва да се присъждат.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА като противоречаща на добрите нрави -
чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД клаузата на чл. 5.6 от
договор за потребителски кредит № 450030 от 24.12.2021 г., сключен от една
страна от И. Н. М., ЕГН **********, с адрес *** - кредитополучател и от ЮЛ,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, като кредитополучател.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на И. Н. М., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата в размер на 50 лв., представляваща разноски в исковото
8
производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на адвокат Д. В. М., АК - П., с адрес на дейността ***, на основание
чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 400 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ищеца И. Н. М. пред СРС.
ОСЪЖДА И. Н. М., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на ЮЛ,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, по предявения иск с
правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 600 лв., представляваща представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 450030 от 24.12.2021 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба –
10.10.2022 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЮЛ, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление *** против И. Н. М., ЕГН **********, с адрес ***, осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД, за осъждане на И. Н. М. да заплати на ЮЛ, сумата от 41.04 лв.
представляваща възнаградителна лихва за периода от 25.12.2021 г. до
24.03.2022 г., както и сумата от 33.67 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 25.03.2022 г. до 10.10.2022 г.
ОСЪЖДА И. Н. М., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на
ЮЛ, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата в размер на 578.02 лв., представляваща разноски в
исковото производство по предявения насрещен иск.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9