РЕШЕНИЕ
№ 957
гр. гр. Хасково, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседА.е на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Минчо К. Димитров
при участието на секретаря Павлина Ст. Николова
като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело №
20245640101753 по описа за 2024 година
Предявен е иск от А. И. К. с ЕГН: ********** против „Фератум
България“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основА.е чл. 124, ал. 1
ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за
признаване за установено в отношенията между стрА.те, че договор №
1286497/12.09.2023г. за предоставяне потребителски кредит, сключен между
стрА.те противоречи на закона, а при условията на евентуалност – иск с
правно основА.е чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 и чл. 146
ЗПК за признаване за установено в отношенията между стрА.те, че клаузата на
чл. 5 от договор № № 1286497/12.09.2023г., за потребителски кредит сключен
между стрА.те, е неравноправна и противоречи на закона.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по Договор №
1286497/12.09.2023г за предоставяне на потребителски кредит сключен с
,,Фератум България" ЕООД. Съгласно договора, следвало да върне сумата по
кредита – 8100 лева, при сума на получаване 6000 лева, лихва – 2100 лева, при
ГПР – 49,66 %, ГЛП 23,33%, при срок на кредита от 18 месеца. Клаузата на
чл.5 предвиждала, че ищцата следвала да сключи договор за гаранция с
дружеството „Multitude Bank" с цел да бъде обезпечен сключеният Договор №
1286497 за предоставяне на потребителски кредит от 12.09.2023 г. По този
договор ищцата следвало да заплати сумата от 3074 лева. Посочва, че,
Договора за предоставяне на потребителски кредит сключен с ,,Фератум
1
България" ЕООД, е нищожен на основА.е чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК, вр.
чл.11 и чл.19 ал.4 ЗПК. В условията на евентуалност намира клаузата на чл.5,
въз основа на която клауза е сключен Договор за гаранция/ поръчителство е
нищожна на основА.е чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 ЗЗП. Поддържа
се в исковата молба, че сключеният договор е недействителен на специалните
основА.я по чл.22 ЗПК, и по-конкретно нарушена била разпоредбата на чл.11
ал.1 т.9 ЗПК. В случая, в процесния договор бил посочен годишен лихвен
процент, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането му.
Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия
срок за кредита, или е променлив. Нито в договора, нито в погасителния план
имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и
таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагА.я от заемодателя. Тази неяснота
съществено огрА.чавала правата на ищцата. На следващо място се сочи, че
процесният договор не отговаря на изисквА.ята на чл.11 ал.1 т. 10 ЗПК. В
договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В
посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирА. всички разходи, които ще стори и които са пряко свързА. с
кредитното правоотношение. В настоящият случай не ставало ясно какво
точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била
предвидена дължимостта и на такса гарант. Не било ясно дали същата е
отразена в ГПР. Не било ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни били
както компонентите му, така и математическият алгоритъм, по който се
формирало годишното оскъпяване на заема. Наред с това, процесният договор
за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.1
ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала чрез Анекс към Договор за
гаранция в размер на 3074 лева не била включена в ГПР и ГЛП. Чрез
включването на това възнаграждение, действителните размери на ГПР и ГЛП
щели да нараснат двойно, с което потребителят бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които ще направи по обслужването на
кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по договора за
поръчителство, се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено
събирането на такива разходи било част от дейността по управление на
кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите.
Съобразно чл.19, ал.1 ЗПК, заплащането на сумата по договора за
поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по
кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за
потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от
2
потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК
като суговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за
поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута определена с ПМС № 426/2014г. Поради невключване на уговорките за
заплащане на разходи по договора за поръчителство в размера на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагА.я от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който
не бил реално прилагА.я в отношенията между стрА.те представлявал
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. С
преюдициално закзпочение по дело С-453/10 било прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Тя
подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. В случая следвало да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл.22 ЗПК. Въз основа на това, договор № 1286497 за
предоставяне на потребителски кредит от 12.09.2023 г., следвало да се
прогласи за недействителен. Излага се, че и клаузата на чл.5 от Договора била
нищожна на основА.е чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл. 146 ЗЗП, тъй като
сключването на договор за поръчителство било въздигнато в условие за
отпускането на кредита. Посочената клауза водела до нееквивалентност на
насрещните престации, противоречала и на добрите нрави. Наред с това,
клаузата на чл.5 била нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Същата била във вреда на потребителя и не отговаряла на изисквА.ята за
добросъвестност, водела до неравновесие в правата на стрА.те. Посочената
клауза не била формулирана по ясен и недвусмислен начин /чл.147 ал.1 ЗЗП/ и
разглеждана сама или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не
позволявяла на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП. Клаузата на чл.5 била нищожна
и на основА.е чл.146 ал.1 ЗЗП, тъй като според ищцата тя не е била
индивидуално уговорена. Тя била част от едни стандартни и бланкетни,
отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали
възможност да влияят върху съдържА.ето на такива клаузи към момента на
сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
3
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от
„Фератум България” ЕООД, с който се взима становище за неоснователност на
предявените искови претенции. Навеждат се доводи, че процедурата по
сключване на договора за кредит е изпълнена съгласно изисквА.ята на ЗПК,
като на ищеца е предоставена необходимата информация за вземане на
информирано решение за сключване на договора. Посочва се, че в приложения
към последния погасителен план по ясен и точен начин били описА.
дължимите погасителни вноски с техните размери и падежи, както и размерът
на лихвата при уговорен трърд лихвен процент. Твърди се, че ищецът сам е
избрал начина на обезпечаване на задължението си, като след получаване на
договора за кредит и общите условия по него, е потвърдил сключване на
договора за гаранция. Излагат се съображения, че таксата за гарант не следва
да се включва в ГПР, доколкото не влиза в общия разход по кредита на
основА.е пар. 1.1 от ЗПК. Посоченият ГПР в договора съответствал на
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ищецът разполагал с правото на отказ от
договора, регламентирано в чл. 9 от същия, но не се възползвал от него.
Претендира се неоснователност на изложените в исковата молба твърдения за
нищожност на клаузата на чл. 5 от договора. Поради изложеното моли съдът
да отхвърли предявените искови претении. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събрА.те по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на стрА.те, съобразно изисквА.ята на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
СтрА.те не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства -
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1286497/12.09.2023г., се
установява, че на посочената дата между тях е сключен Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1286497, по силата на който на
ищцата е предоставен паричен заем в размер на сумата от 6000 лв., със срок на
заема 18 месеца, платим на 18 месечни вноски съгласно погасителен план с
първа падежна дата 12.10.2023 г., при ГЛП - 23.33 % и посочен ГПР от 49.66
%. Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 8100 лв.,
включваща договорна лихва в размер на 2100 лв. Съгласно чл. 5 от Договора,
заемът се обезпечава с поръчителство от Multitude Bank в полза на ответното
дружество.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е главен иск с правно основА.е чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за провъзгласяване
недействителността на сключен между стрА.те договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1286497 от 12.09.2024 г., който е процесуално
допустим. Това е така, тъй като предмет на делото е договор, сключен именно
4
с ответника като за ищцата съществува правен интерес да установи
нищожността на така възникналото облигационно правоотношение между
стрА.те, независимо от това, че вземА.ята по него са прехвърлени на трето
лице. След като ищцата твърди да е страна по договора, винаги има интерес
да установи със сила на пресъдено нещо дали същият е действителен или не,
при което исковете са допустими, дори и всички суми да са платени /каквито
твърдения всъщност не са и изложени в отговора на исковата молба/ - в този
смисъл т. 2 на ТР № 8/2012 г. на ВКС. При условията на евентуалност е
предявен иск с правно основА.е чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и
чл.146 от ЗЗП.
Разгледан по същество, главният иск е изцяло основателен като
съображенията за това са следните:
Липсва спор по делото, че между ищцата и „Фератум България" ЕООД е
възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който
същата е усвоила заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрА. чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. стрА.те по договора имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържА.е
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изисквА.ята на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изисквА.ята на чл. 10 ал. 1,
чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквА.я води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Според настоящия съдебен състав, в случая не е налице на нарушение
на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в договора е посочен годишен лихвен
процент по заема от 23,33 %, представляващ реквизит по посочената законова
разпоредба и тъй като същият е фиксиран за целия период от договора, не е
необходимо да се посочват условията за прилагането му, защото такива няма и
не се прилагат.
В случая, съдът намира за основателни доводите на ищцата, че не са
5
спазени изисквА.ята на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора,
като се посочат взетите предвид допускА.я, използвА. при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
От една страна, ГПР не отговаря на законовите изисквА.я, защото е
посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 49.66 %, а пък лихвата
е 23,33%, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият/. Посочената пък годишна фиксирана лихва, не е ясно
как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
основА.е.
Следва да се посочи, че в договора за кредит изрично е предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените
възможности е с одобрено от кредитодателя дружество - поръчител. При
кандидатстването за кредит при „Фератум България" ЕООД потребителят е
длъжен да посочи обезпечение на кредита под формата на поръчителство.
Следователно сключването на договора за гаранция е условие за отпускане на
кредита. Действително, потребителят може да избере и личен гарант -
физическо лице, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него
е или да не получи искА.я заем или да избере да сключи договор за гаранция с
„Multitude Bank". Освен това, „Multitude Bank" е посочен за възможен
поръчител от самия кредитор, поради което и ответното дружество е наясно с
условията за предоставяне на поръчителство и в частност - с възмездния
характер на договора за гаранция. Предоставянето на гарант/поръчител е
условие за сключването на договора, поради което свързА.те с това разходи
следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като
кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то
разходите във връзка с това поръчителство представляват разходи за
допълнителни услуги, свързА. с договора за кредит, защото сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита. Ето
защо, посоченият в договора ГПР от 49.66 % и общата дължима сума от 8100
6
лева не отговарят на действителните такива.
Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на кредитодателя,
поставена като изискване за предоставянето на заема - чл. 5, това
допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени
в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото огрА.чение, предвид
посочения в договора процент /49.66 %/. Разходите по обезпечението е
следвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се
включат в общо дължимата сума. Като не е сторено това, потребителят е бил
заблуден относно действителния размер на крайната сума, която следва да
плати. Ето защо, съдът приема, че посоченият в договора за кредит годишен
процент на разходите от 49.66 % не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на
стойност по-малка от действителната, която превишава огрА.чението на чл.
19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Следователно процесният договор за кредит е недействителен на
основА.е чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19, ал.4 ЗПК.
В допълнение следва да се отбележи и това, че задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
възнаграждение за гаранцията в размер, съизмерим със сумата по отпуснатия
кредит, съдът намира за установено и в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за потребителя,
извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата
на чл. 19 ал. 5 ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за
заплащане на разходи над така установеното огрА.чение, са недействителни.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният главен
иск е основателен и като такъв, същият следва да бъде уважен. Предвид
уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявения такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното
процесуално условие за разглеждането му.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основА.е чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на
7
същата следва да се присъдят такива в общ размер от 324.00 лева за платена
държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Д.В.М. от
АК - Пловдив.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в
полза на адвокат Д.М., съдът намира следното: Съобразно изричните
разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено
от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до огрА.чаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на
Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основА.е член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр.
член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе
предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото, както и наличие
на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв. Д.М. процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, настоящият съдебен състав намира,
8
че на основА.е чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в
полза на адв. Д.В.М. следва да се определи възнаграждение за осъщественото
от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело в размер на 1110 лева с включен ДДС по аргумент от § 2а от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
което да бъде заплатено от ответника.
В тази връзка, съдът не споделя направените възражения на ответното
дружество за недължимост на този разход по съображения, че не са налице
основА.я за оказване на безплатна адвокатска помощ, доколкото в случая е
необходимо единствено да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, в който да е посочено, че упълномощения адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основА.ята, предвидени в чл. 38, ал. 1
ЗАдв. (в този смисъл Определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч. гр. д. №
1954/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 283 от 22.07.2020 г. По ч. т. д. №
872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др.), както и направеното възражението за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не
е договарян по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, договор № 1286497 за предоставяне
на потребителски кредит от 12.09.2023 г., сключен между А. И. К. с ЕГН:
********** и "Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул."Александър Малинов" № 51, бл. 0, вх.А,
ет.9, офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н. - управители, на основА.е чл.
чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА "Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул."Александър Малинов" № 51, бл. 0, вх.А,
ет.9, офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н. - управители, на основА.е чл.
78, ал. 1 ГПК, да заплати на А. И. К. с ЕГН: **********, съдебен адрес по
делото: **************, адв. Д.В.М. от АК - Пловдив, сумата от 324 лева,
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА "Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул."Александър Малинов" № 51, бл. 0, вх.А,
ет.9, офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н. - управители, да заплати на
адв. Д.В.М., АК - Пловдив, с адрес на кантората - **************, сумата от
1110 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото с
включен ДДС.
9
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на стрА.те.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: А.Б.
10