№ 1522
гр. Пазарджик, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Димитър Чардаков
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело №
20255220100144 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени установителни искове по чл.124,
ал.1 ГПК вр. чл.22 ЗПК и чл.26 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД.
Ищецът Н. Л. Г., ЕГН: **********, настоящ адрес: ** твърди, че на
09.12.2022 г. е сключил договор за потребителски кредит с ответника „**я“
ЕООД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: гр. **. Твърди, че по този
договор е получил от ответника потребителски кредит в размер на 3500 лв. с
фиксирана годишна лихва от 24 % и ГПР от 51 %. Твърди, че въз основа на
клауза от договора ответникът е начислил такса за разглеждане на искането в
размер на 1215.09 лв. Поддържа, че договорът за кредит е нищожен или поне е
нищожна клаузата за заплащане на таксата. Нищожността на договора се
претендира на основание чл.22 ЗПК поради нарушаването на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, който задължава кредитора да посочи в него начина за формиране на
годишния процент на разходите по кредита. Поддържа, че нарушението е
довело до липса на яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР по
конкретния кредит. Освен това поддържа, че неправилно кредиторът не е
включил в ГПР дължимата такса за разглеждане, която в действителност
1
представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако таксата беше
включена, размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК.
Иска от съда да обяви договора за нищожен или евентуално да обяви за
нищожна клаузата от него, които го задължава да заплати на ответника
таксата за разглеждане на искането. На основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД
претендира от ответника да му върне сумата от 1486.41 лв. /след допуснато
изменение на иска/, която е заплатил в повече от чистата стойност на кредита.
Претендира разноски.
Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит и
предоставянето на кредита. Счита иска за недопустим поради липса на правен
интерес от неговото предявяване, тъй като ищецът е могъл да се откаже от
договора в срока по чл.29 ЗПК.
Оспорва иска при твърдение, че договорът има съдържанието по чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него са посочени: размера на кредита, годишния
лихвен процент, годишния процент на разходите, размера на таксата за
разглеждане и размера на общо дължимата сума от потребителя. Посочен е
начинът за формиране на годишния лихвен процент и годишния процент на
разходите, тъй като при конкретния кредит ГПР включва договорната лихва и
таксата за разглеждане.
Твърди, че таксата за разглеждане на искането не е свързана с
управлението или усвояването на кредита. Същата се дължи за покриване
разходите на кредитора, свързани с анализа на риска и оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя. Освен това клаузата е
индивидуално уговорена и не подлежи на преценка за неравноправност.
Твърди да е налице злоупотреба с право от страна на ищеца, тъй като той е
могъл да се откаже от конкретния договор за кредит в срока по чл.29 ЗПК, но
вместо това е изпълнил договора, след което е поискал да се обяви за
нищожен. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл.212 ГПК ответникът„**я“ ЕООД е предявил насрещен
иск по чл.23 ЗПК за осъждане на ищеца Н. Л. Г. да му заплати сумата от
1042.19 лв., представляваща непогасената част от главницата на кредита,
ведно със законната лихва за забава от подаването на насрещната искова
молба в съда на 24.03.2025 г. до плащането. Твърди, че в изпълнение на
процесния договор за потребителски кредит е предал на ищеца сумата от 3500
2
лв., която подлежи на връщане. Поддържа, че ищецът не е изпълнил
задължението и претендира заплащане на непогасената част от главницата на
кредита в размер на 1402.19 лв.
Ответникът по насрещния иск твърди че е заплатил на другата страна
недължими такси и лихви по кредита в общ размер на 2474 лв., които
подлежат на връщане. Предявил е възражение за прихващане между тази сума
и вземането по насрещния иск, ако съдът го намери за основателен. Моли
насрещният иск да бъде отхвърлен.
Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона прие за
установено от фактическа и от правна страна следното:
Относно установителните искове:
Установителните искове са допустими, тъй като са предявени между
страните по едно договорно правоотношение и при наличие на правен интерес
за ищеца от търсената защита, доколкото при положително съдебно решение
неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху
патримониума на ищеца, който ще се освободи от задълженията по договора.
За основателността на иска ищецът следва да установи, че страните са
сключили процесния договор за потребителски кредит, както и
обстоятелствата, които опорочават договора. Съдът е длъжен да извърши
служебна преценка за действителността на договора, съгласно ТР №1 от
27.04.2022 г. по т. д. №1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и
неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили
процесния договор за кредит, в изпълнение на който ищецът е получил
сумата от 3500 лв.
По делото е представен договор за кредит №L311445 от 09.12.2022 г.,
от който е видно, че същият е сключен между страните от разстояние,
съгласно чл.6 ЗПФУР. С него ответното дружество се е задължило да
предостави на ищеца потребителски кредит в размер на 3500 лв. за срок от 36
месеца срещу фиксирана годишна лихва от 24 %, възлизаща на 1391.93 лв. за
целия срок на кредита. Уговорена е такса за разглеждане в размер на 1215.09
лв., дължима от потребителя в деня на сключване на договора, но платима
3
разсрочено на МПВ. Годишният процент на разходите по кредита е 51%.
Общата дължима сума от потребителя за погасяване на главницата и лихвата и
таксата е 6107.02 лв., платима на 36 месечни погасителни вноски, съгласно
приложен погасителен план.
Първият спорен въпрос е дали посоченият в договора годишният
процент на разходите е определен правилно и дали надхвърля прага по чл.19,
ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за
потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
При процесния кредит известните и предвидими разходи за
потребителя към момента на сключване на договора се изразяват в
заплащането на годишна договорна лихва в размер на 1391.93 лв. и
еднократна такса за разглеждане в размер на 1215.09 лв. В този случай
годишният процент на разходите, съгласно заключението на СИЕ е в размер на
50.11 %, който е с 0.89 % по-нисък от посочения в договора. Следователно
възражението на ищеца, че таксата за разглеждане не е взета предвид при
определянето на ГПР и че ако се вземе предвид размерът на ГПР ще
надхвърли значително прага по чл.19, ал.4 ЗПК е неоснователно.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от Постановление № 426 на
МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени
4
парични задължения е равен на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за кредит е сключен на
09.12.2022 г. Към 1 юли 2022 г. ОЛП е 0.00 %, респ. към 09.12.2022 г. размерът
на законната лихва е 10.00 %, а максимално допустимият размер на ГПР по
потребителски кредити е 50 %. Следователно действителният ГПР за
процесния потребителски кредит съответства на посочения в договора и не
превишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Отклонението
от 0.1 % е незначително и не води до съществен порок на договора, до степен,
която го прави недействителен. Изводът е, че изискването на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК не е нарушено.
Съгласно ТР №1 от 27.04.2022 г. по т. д. №1/2020 г. на ВКС, ОСГТК
съдът дължи служебна проверка за наличието и на други основания за
нищожност на договора, макар те да не са посочени от страните. Това налага
да се провери действителността на клаузата за заплащане на лихва по кредита,
тъй като тя е основен елемент на кредитната сделка и нейната
недействителност би довела до нищожност на целия договор /по аргумент на
противното от чл.26, ал.4 ЗЗД/.
Действителността на клаузата за заплащане на договорна лихва зависи
от размера на лихвата и дали същата накърнява добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1 ЗЗД. Съществува съдебната практика, според която лихвата по
необезпечени кредити накърнява добрите нрави, ако е по-висока от
трикратния размер на законната лихва, която обаче е формирана преди
приемането на чл.19, ал.4 ЗПК. Тази практика е неприложима спрямо
догорите за потребителски кредит, сключени при действието на актуалната
нормативна уредба. В този е Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д.
№ 1027/2022 г., I т. о., ТК, в което е прието, че лихвен процент, който не
надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение
на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, не накърнява добрите нрави.
Според същото решение, прилагането на общата норма на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД
само по себе си не противоречи на материалния закон, но задаването като
императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и
трикратния размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е
законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по договора,
5
е неправилно. В цитираното решение съдът е приел още, че след като
годишният процент на разходите не надвишава установения максимален
размер в чл.19, ал.4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този
годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите
нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за
недействителен.
В настоящия случай годишният процент на разходите по кредита,
формиран от разходите за договорна лихва и таксата за разглеждане на
искането за кредит, не надвишава установения от закона максимален размер.
Следователно размерът на лихвата не накърнява добрите нрави. Не са налице
посочените в исковата молба и служебно проверените от съда основания за
нищожност на договора за кредит. Ето защо искът за недействителност на
договора следва да се отхвърли.
С оглед неоснователността на главния установителен иск съдът дължи
произнасяне по евентуалния установителен иск за недействителност на
клаузата от договора за кредит, която задължава потребителя да заплати на
кредитора такса за разглеждане на искането в размер на 1215.09 лв.
Процесната сделка представлява договор за потребителски кредит по
чл.9, ал.1 ЗПК, а кредитополучателят има качеството потребител по смисъла
на §13, т.1 ДР на ЗЗП. Ето защо клаузите на договора следва да са съобразени
с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК дава право на
кредитора да събира от потребителя такси и комисионни за предоставени
допълнителни услуги във връзка с кредита. Събирането на такси и
комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита е
изрично забранено - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно чл.16, ал.1 ЗПК, преди да
сключи договора за кредит кредиторът е длъжен да оцени
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в
т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва
справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в
Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите.
Касае се до нормативно предвидено задължение за кредитора да проучи и
оцени кредитоспособността на потребителя преди да вземе решение дали да
отпусне поискания кредит и преди сключи договор с потребителя, а не до
предоставянето на допълнителна услуга на потребителя. Проучването на
6
кредитоспособността е дейност, насочена към създаването на гаранции за
връщането на кредита, а от там и за финансовата стабилност на кредитора,
който няма интерес да кредитира неплатежоспособни длъжници. Тази дейност
изцяло обслужва интересите на кредитора. Следователно срещу заплащането
на такса за разглеждане на искането за кредит потребителят не получава
някаква допълнителна услуга, която кредиторът ще му предостави по време на
действие на договора. Оказва се, че кредиторът събира от потребителя такса
във връзка с изпълнение на задължението да проучи и то в сой интерес
платежоспособността на клиентите си, за да си гарантира събираемостта на
вземанията. Затова таксата е уговорена в нарушение на чл.10а ЗПК. Освен
това е уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и потребителя, поради което е неравноправна по
смисъла на чл.134, ал.1 ЗПК и поради това е нищожна. Следователно искът за
прогласяването на нищожността е основателен и следва да се уважи.
Относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД:
За основателността на осъдителния иск, ищецът следва да установи, че
е заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че
същата е получена без основание. При установяване на горното ответникът
следва да докаже основание за плащането, както и че то се е осъществило.
Съдът формира извод, че договорът за кредит е действителен, но е
недействителна клаузата от него, която задължава потребителя да заплати на
кредитора такса за разглеждане на искането в размер на 1215.09 лв.
Следователно ищецът дължи на ответника главницата на кредита, която е в
размер на 3500 лв., както и уговорената възнаградителна лихва по кредита в
размер на 1391.93 лв. Общото задължение на ищеца е в размер на 4891.93 лв.
От заключението на СИЕ е видно, че във връзка с процесния кредит ищецът е
заплатил на ответника общо 4986.41 лв. Разликата от 94.48 лв. е получена от
ответника без основание и подлежи на връщане. Ищецът претендира 1486.41
лв., поради което осъдителният иск следва да се уважи до размера на 94.48 лв.
и да се отхвърли за разликата до предявения размер от 1486.41 лв.
По насрещния иск:
За основателността на иска ищецът следва да установи, че във връзка с
недействителния договор за потребителски кредит е предоставил на ответника
7
сумата, чието връщане претендира.
При установяване на горното ответникът по насрещния иск следва да
докаже положителния факт, че е върнал чистата стойност на кредита.
Между страните не е спорно, че те са сключили процесния договор за
кредит в изпълнение на който ищецът по насрещния иск е предоставил на
ответника потребителски кредит в размер на 3500 лв. срещу дължима
възнаградителна лихва в размер на 1391.93 лв. Съдът формира извод, че
клаузата от договора, която задължава потребителя да заплати на кредитора
такса за разглеждане на искането в размер на 1215.09 лв. е недействителна.
Следователно общата дължима сума от потребителя е в размер на 4891.93 лв.
По делото е установено, че кредиторът е получил от потребителя общо
4986.41 лв., която сума надхвърля задължението на потребителя.
Следователно вземането на кредитора е погасено чрез доброволно изпълнение
от страна на потребителя, което е настъпило преди подаването на исковата
молба. Затова насрещният иск за заплащане на сумата от 1042.19 лв.,
представляваща непогасената част от главницата на кредита, ведно със
законната лихва за забава от подаването на насрещната искова молба в съда на
24.03.2025 г. до плащането, следва да се отхвърли.
По разноските:
При този изход на делото ответникът дължи на ищеца съдебни
разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, но последният е освободен от такси и
от разноски на основание чл.83, ал.2 ГПК, поради което дължимите суми
следва да се присъдят в полза на съда - чл.78, ал.6 ГПК. Същите са в размер на
363.90 лв., от които 100 лв. - държавна такса за двата уважени иска и 263.90
лв. – възнаграждение на ВЛ.
Освен това, ищецът е представлявана безплатно при условията на
чл.38, ал.1, т.2 ЗА от Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК: *, адрес:
***. На основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба №1 от
09.07.2001г. за възнагражденията за адвокатска работа. В настоящия случай
изцяло уваженият установителен иск е с цена 1215.09 лв. На основание чл.7,
ал.2, т.1 от наредбата на адвоката следва да се определи възнаграждение в
размер на 480 лв. с вкл. ДДС, той като същият е представил справка за
регистрация по ДДС. Искът за неоснователно обогатяване е уважен частично
8
до размера на 94.48 лв. при цена на предявения иск 1486.41 лв. На основание
чл.7, ал.2, т.2 от наредбата на адвоката следва да се определи възнаграждение
в размер на 538.37 лв. с вкл. ДДС, от което съразмерно с уважената част от
иска следва да се присъдят 34.22 лв. Цената на изцяло отхвърления насрещен
иск е 1042.19 лв. и за него на адвоката следва да се определи възнаграждение в
размер на 480 лв. с вкл. ДДС. Общия размер на адвокатското възнаграждение,
което следва да се присъди е 994.22 лв.
Ответникът също има право на разноски във връзка с изцяло
отхвърления установителен иск за недействителност на договора за кредит,
чиято цена е 6107.02 лв. Същият е представляван от юрисконсулт, за когото
следва да се определи възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр.
чл.25, ал.1 НЗПП в размер на 200 лв.
Ответникът няма право на разноски във връзка с частично отхвърляния
иск по чл.55 ЗЗД. Съгласно актуалната практика на СЕС - решение от
21.03.2024 г. по дело № С-714/2022 г. на СЕС и решение от 16.07.2020 г. по
съединени дела № С-224/2019 г. и С-259/2019 г., чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от
Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, трябва да
се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която
позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните
разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза
поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо
платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с
мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи
обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми.
Освобождаването на потребителя от отговорността за разноски в случаите,
при които той е засегнат от прилагането на неравноправна клауза в договор за
кредит, но обусловеният кондикционен иск е частично неоснователен, се
налага от затруднението, което потребителят би имал да определи точния
размер на неоснователно платените от него суми и да разграничи коя част от
плащанията е извършена именно въз основа на неравноправната клауза.
Ето защо на ответника не следва да се присъждат разноски във връзка с
иска по чл.55 ЗЗД.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
9
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Н. Л. Г., ЕГН: **********, настоящ адрес: **
против „**я“ ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление: ** за обявяване
за недействителен сключения между страните договор за кредит №L311445 от
09.12.2022 г.
ОБЯВЯВА за недействителна клаузата от сключения между ищеца Н.
Л. Г. и ответника „**я“ ЕООД договор за кредит №L311445 от 09.12.2022 г.,
която задължава ищеца да заплати на ответника такса за разглеждане в размер
на 1215.09 лв.
ОСЪЖДА ответника „**я“ ЕООД да заплати на ищеца Н. Л. Г., на
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 94.48 лв., която е получена от
ответника без основание, ведно със законната лихва за забава от подаването на
исковата молба в съда на 16.01.2025 г. до плащането, както ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата до предявения размер от 1486.41лв.
ОТХВЪРЛЯ насрещния иск на ответника „**я“ ЕООД против ищцата
Н. Л. Г. за заплащане на сумата 1042.19 лв., представляваща непогасената част
от главницата на кредита, ведно със законната лихва за забава от подаването
на насрещната искова молба в съда на 24.03.2025 г. до плащането, дължима по
сключен между страните договор за кредит №L311445 от 09.12.2022 г.
ОСЪЖДА ответника „**я“ ЕООД да заплати на адвокат Еднолично
адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК: *, адрес: ***, на основание чл.38, ал.2 ЗА,
адвокатско възнаграждение в размер на 994.22 лв.
ОСЪЖДА ищеца Н. Л. Г. да заплати на ответника „**я“ ЕООД съдебни
разноски в размер на 200 лв.
ОСЪЖДА ответника „**я“ ЕООД да заплати в полза на Районен съд –
Пазарджик такси и разноски в размер на 363.90 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
10