РЕШЕНИЕ
№ 329
гр. гр. Хасково, 01.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640101105 по описа за 2024 година
Предявен е от Д. П. Д., ЕГН **********, от ***, против „Сити Кеш“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр.София,
бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1
във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК – за установяване съществуването на вземане, за
което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК по Ч.гр.д. № 836/2024г. по описа на Районен съд-София.
В исковата молба се твърди, че на 08.05.2021г. между ищеца и ответното
дружество бил сключен Договор за паричен заем № *** за сума в размер на
1000 лева, която ищеца следвало да върне на 10 месечни вноски, при ГПР
47,85% и фиксиран лихвен процент 40,05%. В чл.3 т.12 от договора била
посочена обща сума за плащане в размер на 1237,99 лева, но ищецът
установил, че сумата, която следвало да заплати по този договор възлизала на
2350 лева, тъй като следвало да заплати и сума от 1112,01 лева за
неизпълнение на задължението му по чл.8 от договора да представи едно от
описаните в чл. 6 от същия обезпечения. Размерът на тази неустойка бил
посочен в колона 6 от погасителния план. Поддържа се от ищеца, че така
уговорената в договора неустойка била нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД
поради противоречието й с добрите нрави, както и на основание чл. 146 ал.1
ЗЗП вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като чл.8 от договора представлявал
неравноправна клауза, задължаваща потребителя да заплати необосновано
1
високо обезщетение или неустойка, като се излагат подробни съображения в
такава насока. Поддържа се, че в договора формално била уговорено
неустойка за неизпълнение на задължение към ответника, но всъщност се
касаело за договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за
кредитора. Това следвало от условията при които в договора било предвидено
възникването на вземането за неустойка, а именно – непредставяне на
обезпечение по договора под формата на банкова гаранция или поръчител,
които следвало да отговарят на редица условия и които обективно трудно се
покривали от потребителя. Освен това, налагането на толкова къс срок за
изпълнението им препятствало всякаква възможност на потребителя да
реализира и изпълни тези условия. Налагал се извода, че всъщност посочените
в чл.6 от договора две опции не давали никаква възможност на потребителя да
избегне заплащането на неустойка, тъй като същите били много трудно
изпълними и така във всички случаи вземането за неустойка щяло да възникне
в сферата на кредитора. С оглед тези трудно изпълними условия, за да не
възникне вземането за неустойка и предвид нейния размер, съпоставен с
размера на главницата, неустойката излизала извън присъщите й функции и се
превръщала в средство за обогатяване на кредитора, което я правело нищожна.
Фактически в случая не се касаело за дължима неустойка, а за вземане,
представляващо допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. В
конкретния случай била договорена допълнителна договорна лихва, която да
плаща длъжника и която била печалба за кредитора. На следващо място се
поддържа нищожност на неустойката, поради противоречието й с добрите
нрави, предвид нарушаване на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. С клаузата
на чл.8 се предвиждало заплащане на неустойка, но за неизпълнение не на
главното, а на акцесорно задължение за предоставяне на обезпечение. От своя
страна предназначението на обезпечението към един договор имал за цел да
гарантира изпълнение на задължението на крудитополучателя да върне
заемната сума и дължимите му лихви, но това, че кредиторът сключил
договора без представено обезпечение, потвърждавало тезата на ищеца, че
сумата, формално наречена неустойка, всъщност представлявала скрита
възнаградителна лихва. Така уговорената неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до
неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1
от 15.06.2010г. на ВКС становище и в каквато насока се излагат подробни
съображения. Клаузата на чл.8 от процесния договор била и неравноправна по
смисъла на чл.143 от ЗЗП, а оттам и нищожна на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП,
тъй като била угворена във вреда на потребителя и целяла единствено
обогатяването на кредитора чрез възникване в негова полза на вземане за
неустойка, като по този начин се оскъпявала и цената на заема. Същата не
2
отговаряла на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и
водела до значително неравноправие между правата и задълженията на
заемателя и заемодателя. Ищецът счита клаузата за неравноправна и по
смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на
необосновано висока неустойка. Освен това, същата била уговорена с цел
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК относно
максималния размер на ГПР, поради което съгласно чл.21 ЗПК се явявала
нищожна и заплащане по нея не се дължало. В договора следвало да се посочи
размерът на лихвения процент, в който в настоящия случай следвало да е
включена и неустойката, за която се поддържа нищожност, и която реално
представлявала сигурна печалба за кредитора. Според ищеца, при
включването й в този размер, фиксираният лихвен процент нямало да бъде
записания от 40,05%, а по-голямо число. Така бил нарушен чл.11 ал.1 т.9 ЗПК,
тъй като в договора не бил посочен реалният годишен лихвен
процент.Доколкото същият бил част от ГПР, то от това следвало, че и
неговият размер бил различен от посочения в договора. В него трябвало да
участва и сумата от 1112,01 лева, но това не било сторено, с което бил
нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по този начин не ставало ясно дали ГПР не
надвишава пет пъти размера на законната лихва.Посочва се още, че
процесният договор за заем попадал в обхвата на ЗПК, поради което следвало
да отговаря на императивните му изисквания, в т.ч тези на чл.11 ал.1 от ЗПК
досежно неговото съдържание, а според чл.22 ЗПК неспазването им водело до
недействителността му. В случая било налице неспазване на изискванията на
чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК, поради което целият договор следвало да бъде приет
за недействителен, а последиците от недействителността на договора
съответно били посочени в чл.23 от ЗПК, според който, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.С оглед горното и с оглед на задължителната практика на СЕС, се
отправя искане към съда да извърши служебна проверка за действителността
на кредитното правоотношение за осъществени и други хипотези на
недействителност, които не били въведени от ищеца в предмета на правния
спор. Той твърди, че в изпълнение на процесния договор за потребителски
кредит заплатил на ответника сумата от 2 350 лв. Поради недействителността
на договора за заем било възникнало задължение за връщане само на чистата
сума, която ищецът получил по него - в размер на 1000 лв., но не и на лихва и
други разходи. От това следовало, че разликата между заплатената от него
сума от 2350 лв. до дължимата от 1000 лв. /в размер на 1350 лв./ била платена
при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от
ответника на основание чл.55, ал.1, пред.1 от ЗЗД. В тази връзка, ищецът бил
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
3
по чл.410 от ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 836/ 2024г. по описа
на PC-София. Сочи, че срещу издадената заповед било подадено в срок
възражение от длъжника, поради което за него възниквал правен интерес от
предявяване на настоящия установителен иск.Предвид изложеното, ищецът
моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено спрямо
ответника, че същият дължи на ищеца сумата в размер на 213.63 лева, за която
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по Ч. гр. дело № 836/2024г. по описа на PC- София, представляваща
недължимо платена сума за договорна лихва /без основание/ по Договор за
паричен заем № ***/08.05.2021г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на сумата.
Ищецът претендира и присъждане на разноски за заповедното и настоящото
производство, в т.ч. и на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.
Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен и моли съда да
отхвърли същия. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
По подадено от ищеца заявление е образувано Ч. гр. д. № 836/2024г. по
описа на Районен съд - София по реда на чл.410 от ГПК срещу ответното
дружество за сумата от 237.99 лева, представляваща получена без основание
сума от длъжника „сити Кеш“ ООД, формирана от платена от заявителя
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ***, сключен
на 08.05.2021г. между „сити Кеш“ ООД в качеството на заемодател и Д. П. Д. в
качеството на заемател, с която „сити Кеш“ ООД се обогатил за сметка на Д.
П. Д., доколкото клаузите от договор за потребителски кредит № ***, сключен
на 08.05.2021г., предвиждащи дължимостта на сумата от 237.99 лева
/възнаградителна лихва по договора/ са неравноправни и нарушаващи добрите
нрави, ведно със законанта лихва върху сумата, считано от 03.01.2024г. до
окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски
за платена държавна такса в размер на 25 лева, за които суми е издадена и
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 531 от
05.01.2024г.
На 08.05.2021г. между страните е подписан Договор за потребителски
кредит № *** към искане № ***, по силата на който на ищеца е предоставен
кредит в размер на 1000лв., с ГПР от 47,85%, брой погасителни месечни
вноски – 10, дата на последно плащане – 08.03.2022г. и обща сума за плащане
1237,99лв. Приложен е към договора и погасителен план, подписан от двете
страни.
За изясняване на делото от фактическа страна съдът назначи и изслуша
4
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като компетентно и
обективно дадено. В своето заключение вещото лице сочи, че по кредита
общо са постъпили суми в размер на 2138.95 лева за погасяване на
задължението по договора. С тях са погасени: лихва – 213.63 лева; неустойка
– 925.32 лева и главница – 1000 лева. Кредитът е погасен предсрочно на
22.12.2021г., като кредиторът е съобразил предсрочното погасяване на
кредита по отношение на договорната лихва и неустойката. При пълното
предсрочно погасяване на 22.12.2021г. са събрани суми за договорна лихва и
неустойка, начислени до тази дата.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявен е установителен иск с правно основание чл.422, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11,
ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК, за установяване дължимост на недължимо платена
сума въз основа на нищожна клауза по процесния договор за потребителски
кредит сума за възнаградителна лихма. Така предявеният иск се явява
допустим, тъй като е депозиран от надлежна страна в указания преклузивен
срок по чл.414 от ГПК.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен по следните
съображения:
Съгласно чл. 55, ал. 1. пр. 1 ЗЗД този, който е получил нещо без
основание, е длъжен да го върне. За да бъде уважен предявения иск по чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно - следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване. Без съмнение и изхождайки от
предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ,
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема,
че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС
многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да
преценя неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата
на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността
между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в
редица решения. Предвид създадената между страните облигационна
5
обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на
§ 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според
който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е
предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално
определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18
точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни
хипотези на неравноправие. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално,
като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено
в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са
дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с
нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007г. /. Според чл.3 от Директивата,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В
тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на
този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност,
се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при
предварително определени от едната страна - кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл.24 от
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
6
потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.8 от договора за потребителски кредит № *** от
08.05.2021г., според която се дължи неустойка в размер на 1112.01 лева, при
неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на
поръчител, който да отговаря едновременно на посочените чл.23 от Общите
условия изисквания или безусловна банкова гаранция, се намира в пряко
противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Това
вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му –
1112.01 лева при главница от 1000 лева, няма типичните за неустойка
обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и закона – чл.33,
ал.1 от ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
дължи и на основание чл.83, ал.1 от ЗЗД. В случая, в чл.8 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
7
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото,
за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да
предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но
поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания – за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на
минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са
поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател.
Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата
гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и
да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по- малко да намери такъв, който следва да отговаря
и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора не е
предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така,
във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договор за
потребителски кредит № ***. При тези трудно изпълними условия и предвид
размера й от 1112.01 лева /при главница от 1000 лева/ настоящият съдебен
състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите,
съответно на добрите нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае
за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба
за кредитора. Следователно в договора трябва да се посочи размера на
лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а реално е
сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма
да е посочения 40.05 %, а следва да е много по-голямо число, ако в него
8
участва и вземането от 1112.01 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност
на договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на
ГПР, записана в чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не
включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като записаните
предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва. Съгласно чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 47.85 % би нараснал
допълнително и то значително, като за тази преценка не са нужни специални
знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Същата норма - ал.4 на чл.19 от ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка се получава сума, която като финансов резултат ще е в полза на
кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това
плащане в същото време надхвърля сумата на кредита и при включването му в
годишния процент на разходите, размерът му би надхвърлил значително
максимално регламентирания в чл.19, ал.4 от ЗПК. Следователно, договорът
за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложим
е в случая чл.21, ал.1 от ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Освен това, отношенията между страните се
регулират и от Закона за защита на потребителя, какъвто безспорно е ищеца -
кредитополучател. Основателни са в тази връзка и доводите на ищеца, че
процесната „неустоечна“ клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1,
т.5 от ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо - то
представлява над 100 % от размера на предоставения кредит и като такава е
нищожна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП. Само за пълнота следва да се
отбележи, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от
9
ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право
от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната
практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Доколкото
договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Следва да се посочи още, че липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването му. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от
гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на
обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняваща
добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните по-горе текстове от
договора налага разбирането, че договореностите са установени с една
единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т.
7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Както бе изложено по-горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
случая, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 47.85 %, а пък ГЛП е 40.05 %,
10
като липсва ясно записана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Посочената пък годишна фиксирана лихва, не е ясно как
точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
основание. В случая се установява несъответствие и с разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК, в която е поставено изискването за посочване на лихвения
процент по кредита и условията за прилагането му. Макар в договора да е
посочен ГЛП от 40.05 % следва да се отчете липсата на уточнение върху,
каква база се начислява той: дали върху целия размер на заетата сума или
върху остатъчната главница. Това е пречка да се определи, как с е разпределя
лихвата във времето и влияе ли се от намаляването на главницата. Тъй като в
договора липсва отбелязване, какъв е общият размер на дължимата за срока на
същия възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по него не
може да се провери, как е приложен лихвеният процент и дали същият
отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран от 40.05 %. Освен това,
уговорената в договора възнаградителна лихва от 40.05 %, според настоящия
съдебен състав и доколкото на годишна база размерът й надвишава
трикратния размер на законната лихва, също така накърнява добрите нрави.
Казаното налага извод, че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави - чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Ето защо и предвид констатираните от съда
нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК, следва да се
приеме, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание
на чл. 22 от ПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, последица от
недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от
потребителя, без лихви или други разходи. Тъй като се установява, че ищецът
като кредитополучател е извършвал плащания по договора, следва да се
приеме, че с тях същият е заплатил на заемодателя суми, които следва да се
отнесат като връщане на предоставената му от кредитора сума от 1000 лева
като размерът на същите е 2350 лева. Изложеното дотук налага извода, че
претендираното вземане се основава на неравноправни за потребителя клаузи,
които се явяват нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Нищожността е
пречка за възникване на задължение по тях, поради което платените суми са
предадени при начална липса на основание и подлежат на връщане, съгласно
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, в т.ч. и претендираните 213.63 лева за заплатена
възнаградителна лихва. Ето защо и след като съдът достигна до извод за
нищожността на клаузата за неустойка, вкл. и по аргумент от чл.23 от ЗПК,
платената сума в общ размер от 1350 лева – за договорна лихва и неустойка, се
явяват получени без основание и се дължи връщането им на ищеца. По делото
11
не се спори, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество по
процесния договор за потребителски кредит сумата от общо 2350 лева. В
случая липсва основание за получаването на сумата от 213.63 лева от
ответника, за възнаградителна лихва, поради което съдът намира, че
предявеният иск се явява изцяло основателен и доказан, поради което следва
да бъде уважен.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалния
установителен иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. В случая към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване на
заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е
погасил процесното вземане. Ето защо следва да бъде ангажирана
отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч.гр.д. № 836 по описа за
2024г. на Районен съд - София. От представените по него писмени
доказателства се установява, че те са действително направени и възлизат на 25
лева за платена държавна такса.
С оглед изхода на делото и предвид факта, че ищецът е направил
изрично и своевременно искане за разноски и по настоящото производство, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, единствено на същия следва да се присъдят
такива, а именно сумата в размер на 25 лева за платена държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл.38 от ЗАдв. в полза на адвокат адв.
П.И.П. от АК - Хасково. По отношение на размера на хонорара, който следва
да се определи в полза на адвокат П. П., съдът намира следното: Съобразно
изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от
23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С 428/16 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
12
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички
посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв. П. П. процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, настоящият съдебен състав намира,
че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, в полза на
адв. П. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в
размер на 200 лева и 200 лева за заповедното производство. В тази връзка,
съдът не споделя направеното възражение на ответното дружество за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не
е договарян по размера си, а се определя от съда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ал.1, вр. чл.415
ал.1 т.1 от ГПК, вр. чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, вр. чл.23 от ЗПК, по отношение на
“Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр.
София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5,
съществуването на вземане на Д. П. Д., ЕГН **********, от ***, съдебен
адрес: ***, адв. П. П. от АК - Хасково, спрямо него за сумата от от 213.63 лева,
представляваща заплатени суми без правно основание по клаузи за договорна
13
лихва, включени в договор за потребителски кредит № *** към искане № ***,
сключен на 08.05.2021г., които клаузи са изначално недействителни, поради
тяхното неравноправие и платените суми по тях са заплатени при липса на
основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по Ч.гр.д. № 836 по описа за 2024г. на Районен съд
- София 03.01.2024г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – гр.София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ №
115 Е, ет.5, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на Д. П. Д., ЕГН
**********, от ***, съдебен адрес: ***, адв. П. П. от АК - Хасково, сумата от
50 лева, от които 25 лева, представляваща направени разноски по настоящото
дело и 25 лева, представляваща направени разноски по Ч.гр.д. № 836 по описа
за 2024г. на Районен съд - София, за които е издадена Заповед № 531 от
05.01.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОСЪЖДА “Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – гр.София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ №
115 Е, ет.5, да заплати на адв. П.И.П. от АК - Хасково, ЕГН **********, с
личен № *** с адрес на кантората ***, сумата от общо 400 лева, от които 200
лева, представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело и 200 лева - по
Ч.гр.д. № 836 по описа за 2024г. на Районен съд - София, за които е издадена
Заповед № 531 от 05.01.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
14