№ 1350
гр. Варна, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимир Т. Василев
Членове:Деница Славова
мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Доника Здр. Х.а
като разгледа докладваното от мл.с. Виляна Н. Михалева Въззивно
гражданско дело № 20253100502181 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от Национална
здравноосигурителна каса, чрез гл. юрк. С., срещу Решение №2903/31.07.2025
г., постановено по гр. д. №12355/2024 г. по описа на РС – Варна, с което е
уважен иск с правно основание чл. 213, ал.1 КТ жалбоподателят е осъден да
заплати на В. Д. Д., сумата от 13650 лв., представляваща обезщетение за
незаконно недопускане до работа за заеманата от него длъжност
„контрольор“, отдел “Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК
- Варна в периода от 01.10.2021 г. до 30.09.2022 г., ведно със законната лихва,
считано от 01.10.2024 г. до окончателното погасяване на задължението.
Във въззивната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност,
неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционното решение било недопустимо, защото
исковата претенция била родовоподсъдна на АдмС – Варна по съображенията,
изложени в отговора на исковата молба. Сочи, че възражението му за
неподсъдност не било обсъдено нито в доклада по делото, нито в решението.
Поддържа, че през процесния период с ответната страна не са били в трудово
правоотношение поради прекратяването му по силата на закона. Счита, че
неправилно първоинстанционният съд се позовал на разпоредбата на чл. 299
ГПК и не обсъдил всички събрани по делото доказателства. По изложените
съображения отправя искане за обезсилване на първоинстанционното
1
решение, прекратяване на делото и изпращането му по компетентност на
АдмС – Варна. В условията на евентуалност моли за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от В. Д. Д., с който
жалбата се оспорва като неоснователна. Навежда доводи, с които обосновава
правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Отправя искане за
потвърждаването му. Претендира разноски.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред РС – Варна е образувано въз основа на искова
молба, подадена от В. Д. Д., ЕГН **********, с която е предявен срещу
Национална здравноосигурителна каса иск с правно основание чл. 213, ал. 1
КТ за осъждане на последния да заплати на В. Д. Д. сума в размер на 13650 лв.
(след допуснато изменение на иска), представляваща обезщетение за
незаконно недопускане до работа за заеманата от него длъжност
„контрольор“, отдел “Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК
- Варна в периода от 01.10.2021 г. до 30.09.2022 г., ведно със законната лихва,
считано от 01.10.2024 г. до окончателното погасяване на задължението.
В исковата молба ищецът В. Д. Д. излага, че на 17.11.2017 г. приел
предложение да бъде назначен на длъжност „контрольор“, отдел “Договаряне
и контрол на болничната помощ“ при РЗОК – Варна, като от 01.12.2017 г.
възникнало трудово правоотношение с ответника. На 01.12.2017 г. се явил в
РЗОК-Варна, за да започне изпълнение на длъжността, но не бил допуснат до
работното си място. С влязло в сила решение работодателят бил осъден да му
заплати обезщетение за недопускане до работа в периода от 01.12.2017 г. до
12.01.2021 г., но недопускането продължило и в периода от 01.10.2021 г. до
30.09.2022 г.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника Национална
здравноосигурителна каса, с който, чрез гл. юрк. И. - С., оспорва предявения
иск като недопустим, евентуално - неоснователен. Оспорва през заявения
исков период страните да са били обвързани по силата на трудово
правоотношение. Счита, че правоотношението с ищеца било прекратено по
силата на закона, като сочи, че с ПМС от 09.03.2021 г. длъжността
„контрольор в районна здравноосигурителна каса“ била определена за заемане
от държавен служител. Не оспорва, че през процесния период ищецът не бил
допускан да работи в РЗОК - Варна. Оспорва размера на претенцията.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото по вътрешно
убеждение и въз основа на приложимия закон и съобразявайки
становището на страните, в предметните предели на жалбата, съдът
приема за установено следното от фактическа страна:
С влязло в сила Решение №449/04.07.2024 г. по к. гр. д. №2186/2023 г. по
описа на ВКС, Национална здравноосигурителна каса е осъдена да заплати на
В. Д. Д. обезщетение в размер на 25925 лв., ведно със законната лихва от
12.01.2021 г. до окончателното й изплащане, за недопускането му до работа на
длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната
помощ“ при РЗОК - Варна през периода от 01.12.2017 г. до 12.01.2021 г., на
основание чл. 213, ал. 1 КТ.
2
На 30.03.2021 г. Д. е депозирал заявление за заемане на длъжността
„контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК
– Варна по реда на §36 от ПЗР на ЗИДЗДСл.
С решение на управителя на НЗОК от 21.08.2024 г. е възобновено спряно
с решение на управителя на НЗОК от 22.06.2022 г. административно
производство по заявлението от 30.03.2021 г. и е отказано издаване на акт за
назначаването на Д. за държавен служител. Решението е влязло в сила на
10.09.2024 г.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка съдът
формира следните правни изводи:
Предявеният осъдителен иск намира правното си основание в
разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КТ.
Възражението на въззивника за недопустимост на исковата претенция и
неподсъдност на спора е неоснователно, тъй като търсената от ищеца защита
обуславя разглеждане на предявения иск по общия гражданскоправен ред, а не
по административен ред. В случая ищецът поддържа, че през заявения от него
период между страните по делото е било налице трудово правоотношение.
Доколкото искът за присъждане на обезщетение поради недопускане до
работа се основава на възникването и съществуването на трудовоправна
връзка между страните по делото, то въпросът дали в процесния период е
съществувала тя или не, напр. поради прекратяването й по силата на закона,
касае основателността на исковата претенция, но не и нейната допустимост.
Материалноправните предпоставки за уважаване на иска по чл. 213, ал. 1
ГПК, доказването на които е в тежест на ищеца, са наличие на валидно
трудово правоотношение между него и ответника във връзка с длъжността
„контрольор“, отдел “Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК
– Варна през периода от 01.10.2021 г. до 30.09.2022 г., явяване на ищеца за
постъпване на работа, недопускането му до работа от работодателя през
сочения период, липсата на основание за недопускането и размера на
обезщетението.
В разглеждания случай, с влязло в сила решение на ВКС Национална
здравноосигурителна каса е осъдена да заплати на В. Д. Д. обезщетение за
недопускане до работа на длъжността „контрольор“, отдел “Договаряне и
контрол на болничната помощ“ при РЗОК – Варна през периода от 01.12.2017
г. до 12.01.2021 г. Посоченото съдебно решение поражда сила на пресъдено
нещо по въпроса дали през периода от 01.12.2017 г. до 12.01.2021 г. между
страните по делото е съществувало валидно трудово правоотношение.
Доколкото, за да уважи иска, касационният съд е приел за доказано
осъществяването на всички материалноправни предпоставки, сред които и
съществуването на валидно трудово правоотношение през заявения период, то
по отношение на последното е налице СПН. Формирана е и СПН по
отношение на явяването на ищеца за постъпване на работа
За да се присъди обезщетение за период, следващ горния, е необходимо да
се установи, че така възникналата трудовоправна връзка не е прекратена и е
съществувала към заявения с исковата молба период.
Въззивникът поддържа, че с ПМС от 09.03.2021 г. длъжността
„контрольор в районна здравноосигурителна каса“ била определена за заемане
3
от държавен служител, поради което трудовото правоотношение било
нормативно прекратено. Така релевираното възражение е неоснователно.
Действително с ПМС №81/09.03.2021 г. е извършена промяна в
Класификатора на длъжностите в администрацията, приет с ПМС №129/2012
г., като видът на правоотношението, включително за длъжността „контрольор
в районна здравноосигурителна каса“, се изменя от трудово в служебно.
Съгласно §36, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗДСл (ДВ, бр. 24/2006 г.) когато една
длъжност, която се изпълнява по трудово правоотношение (каквато е
„контрольор в районна здравноосигурителна каса“), бъде определена с
нормативен акт за заемане от държавен служител, в едномесечен срок от
влизането в сила на акта лицето се назначава за държавен служител, като
назначаването се извършва, ако служителят отговаря на изискванията на чл. 7
и подаде заявление по чл. 8 в 14-дневен срок от влизането в сила на
нормативния акт.
Обстоятелството, че длъжността е определена за заемане от държавен
служител и за нея следва да се учреди служебно правоотношение по реда на
ЗДСл, изключва възможността тя да се заеме и да се изпълнява от служител по
трудово правоотношение по реда на КТ, като именно за тези случаи е
предвидено основанието по чл. 325, т. 12 КТ за прекратяване на трудовото
правоотношение. Предпоставките, обуславящи правото на работодателя да
прекрати едностранно трудовото правоотношение без предизвестие на осн. чл.
325, т. 12 КТ, са както наличие на нормативно основание, така и акт на
съответния ръководител за прекратяване. Трудовото правоотношение обаче не
се трансформира автоматично, по силата на закона, в служебно такова.
Необходимо е то да бъде прекратено на предвиденото в КТ основание, за да
може евентуално в последващ момент да бъде учредено правоотношение по
ЗДСл.
За да възникне служебно правоотношение е необходимо предходното
трудово да бъде прекратено. За тази цел изрично е предвидено в чл. 325, ал. 1,
т. 12 КТ основание за прекратяване на трудов договор в случаите, в които
длъжността бъде определена за заемане от държавен служител.
В конкретния случай ответната страна не възразява и не доказва, че
трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на осн. чл. 325, т. 12 КТ или
на друго, предвидено в КТ основание, поради което настоящият съдебен
състав приема, че през процесния период трудовото правоотношение между
страните по делото, установено с влязло в сила съдебно решение, не е
прекратено и валидно съществува, следователно поражда присъщите му права
и задължения за страните по него.
Ирелевантно е обстоятелството, че въззиваемият е подал заявление да
бъде назначен на служебно правоотношение, тъй като когато след възникване
на трудово правоотношение длъжността бъде определена с нормативен акт за
заемане от държавен служител и нормативно се предвиди възможност за
преминаване от трудово в служебно правоотношение, подаденото заявление за
назначаване като държавен служител не представлява изявление за
прекратяване на трудовото правоотношение (Решение №200/02.10.2014 г. по
гр. д. №1127/2014 г. на ВКС).
Трудовото правоотношение с лице, заемащо длъжност, определена за
4
заемане от държавен служител се прекратява както при назначаването му на
същата длъжност по служебно правоотношение, така и при отказ за издаване
на акт за назначаването му за държавен служител. (Решение №1678/2003 г. по
гр. д. №978/2002 г. на ВКС).
В разглеждания случай въззиваемият не е назначен на същата длъжност
по служебно правоотношение, а отказ за издаване на акт за назначаването му
за държавен служител е постановен с решение на управителя на НЗОК, влязло
в сила на 10.09.2024 г. Следователно през процесния период трудовото
правоотношение не е прекратено.
Безспорно е между страните, че през процесния период работодателят не
е допускал работника до работа. Не се установява наличие на основание за
недопускането.
С оглед гореизложеното, предявеният иск се явява доказан по основание.
Размерът на дължимото обезщетение се определя по правилото на чл. 213,
ал. 1 КТ - брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност от деня
на явяването, за да постъпи на работа, до неговото действително допускане на
работа.
В хода на първоинстанционното производство е изслушано заключение
по допусната ССчЕ, което не е оспорено от страните, вещото лице по което
предлага два варианта за определяне на размера на месечното
възнаграждение, което ищецът би получил, ако бе на работа в периода от
01.10.2021 г. до 30.09.2022 г. Според първия вариант, изготвен съобразно
минималните стойности, заложени в ПМС №82/10.03.2021 г., №37/24.03.2022
г., размерът на месечното брутно трудово възнаграждение е 750 лв., съответно
дължимото обезщетение е 9000 лв., докато според втория вариант, изготвен
съобразно актуализациите в ПМС №240/31.08.2020 г. и №82/10.03.2021 г.
размерът на месечното брутно трудово възнаграждение е 1137,50 лв.,
съответно дължимото обезщетение е 13650 лв. Следва да бъде кредитиран
втория вариант, при който е съобразена продължителността на трудовия стаж
на ищеца, степента на нивото на основната месечна заплата за длъжността по
подпериоди и увеличенията с ПМС №240/31.08.2020 г. и №82/10.03.2021 г. на
индивидуалната основна заплата.
По делото няма данни ищецът да е работил при друг работодател през
заявения период и да е реализирал доходи от трудово възнаграждение, които
да бъдат съобразени при определяне на размера на дължимото по чл. 213, ал. 1
ГПК обезщетение.
Обезщетението следва да се присъди заедно със законната лихва, считано
от датата на депозиране на исковата молба в съда – 01.10.2024 г.
По изложените съображения исковата претенция с правно основание чл.
213, ал. 1 КТ е основателна и правилно е уважена от първоинстанционния съд.
Поради съвпадане решаващите изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемия се
дължат сторените във въззивното производство съдебно-деловодни разноски.
Доколкото искането за присъждане на такива не се поддържа в о. с. з., не е
представен списък по чл. 80 ГПК, както и доказателства за извършването им,
то не следва да му бъдат присъждани разноски.
5
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2903/31.07.2025 г., постановено по гр. д.
№12355/2024 г. по описа на РС – Варна.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6