РЕШЕНИЕ
№ 1234
гр. Бургас, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20222100501693 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР –
София, чрез юрисконсулт Табакова против Решение № 67 от 25.08.2022г. по гр.д.№
189/2022 г. по описа на Районен съд- Средец, с което дирекцията е осъдена да заплати на Г.
Н. Г. сумата от общо 609,17 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен
извънреден труд в размер на 70,93 часа за периода от 19.05.2019 г. до 9.07.2020 г.,
представляващи разликата между реално положения от него нощен труд за периода и
преизчисления такъв с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 19.05.2022г. до окончателното плащане; ведно със сумата от 135,15 лв. –
обезщетение за забавено плащане на главницата, както и сумата 300 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение, а по сметка на РС- Средец сумата от 100 лв.- за държавна такса
и 200 лв.- разноски за експертиза.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната
му, с постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде отхвърлен.
Твърди се, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено
нарушение на материалния закон- не е съобразено с приложимите към изплащане на
претендираното възнаграждение правни норми и е необосновано.
Сочи се, че при изчисляване на времето, отработено от ищеца, съответно- за
компенсиране на положения извънреден труд, е приложена нормативната уредба по
1
специалния закон за МВР.
Изтъква се, че КТ не намира субсидиарно приложение по отношение на държавните
служители като цяло, както и на тези от тях, работещи в МВР в частност, защото нито в
ЗДС, нито в ЗМВР има непряко препращане към нормите на КТ, а именно, че за неуредените
в тези закони случаи КТ се прилага „съответно“. Според въззивника, във всички случаи, в
които законодателят е счел, че материята следва да се уреди идентично на тази в КТ
препращането е пряко, чрез посочване на конкретни правни норми, като са цитирани
конкретни примери.
Сочи се още, че по законова делегация на съответните нормативни актове са приети
подзаконови такива- наредби, които съгласно чл.7, ал.2 ЗНА се отнасят до нормативният акт
от по- висока степен, чийто разпоредби детайлизират. На основание норми на КТ били
приети НРВПО и НСОРЗ, на основание норми от ЗДСл и КТ –Наредбата за заплатите на
служителите в държавната администрация, а на основание ЗВМР- от министъра на
вътрешните работи били издадени няколко наредби за условията и реда на организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсиране на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за
работно време.
Твърди се, че положеният от ищеца нощен труд, дежурство, времето за отдих и
почивка са били отчитани ежемесечно и заплатени съобразно правилата на действалите към
процесния период Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба №8121з-908/02.08.2018г.
Излагат се подробни съображения, че в случая не е налице празнота в нормативната
уредба, за да се обоснове препращане по аналогия към Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, приложима само за работниците и служителите по
трудово правоотношение /чл.2, ал.2/ тъй като е налице специална законова регламентация,
която изчерпателно урежда основанието и редът за изплащане на възнагражденията за
нощен труд на държавните служители в МВР.
Въззивникът акцентира, че защитата на служителите в МВР, полагащи нощен труд се
изразява в предвиденото в ЗМВР по- високо заплащане и по- висока степен на социална
закрила, намиращи изражение в компенсирането на извънредния труд, почивки и отпуските
и други придобивки, по- благоприятни в сравнение с тези на държавните служители по
ЗДСл и на лицата, работещи по трудово правоотношение.
Намира, че не следва да се извършва приравняване на положения нощен труд към
дневен с коефициент от 1,143, тъй като за държавните служители нормалната
продължителност на дневния и нощния труд съвпада и коефициентът, изчислен чрез
умножаване на отработените нощни часове с коефициент, равен на отношението между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за
подневно отчитане на работното време за съответното работно място, би бил 1.
В подкрепа на тезата си посочва съдебна практика на ОС- Русе, ОС- Велико Търново
и ОС- Хасково в подкрепа на тази теза. Развити са подробни съображения.
С оглед неоснователността на иска за главницата, намира за неоснователна
претенцията за обезщетение за забавено плащане.
2
Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Направено е възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение на насрещната страна. Приложен е списък
на разноските.
В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Г. Н. Г.,
представляван от адв. Митко Димитров. С него жалбата се оспорва като неоснователна.
Въззиваемият счита, че обжалваното решение е правилно и обосновано, поради което моли
да бъде потвърдено. Преповторени са доводите, изложени в исковата молба, въз основа на
които страната обосновава претенцията си за преизчисляване на часовете положен от него
извънреден труд с коефициент 1,143, като е изведен извод, че възраженията на въззивника
са необосновани и не държат сметка за наличието на празнота в специалната правна уредба,
касаеща служителите от МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на
съответните норми от НСОРЗ. Възприемането на обратното становище би поставило
държавния служител в МВР в по- неблагоприятно положение спрямо работниците и
служителите, чиито правоотношения се регулират от НСОРЗ и които биха получили по-
високо възнаграждение за положения от тях труд при сумирано изчисляване на работното
време. Развити са пространни съображения, включително относно формираната до този
момент съдебна практика, като намира за правилна тази, която е в подкрепа на тезата на
въззиваемата страна. Не се ангажират доказателства. Претендират се разноски за въззивната
инстанция. Представено е пълномощно и договор за правна защита и съдействие, както и
списък на разноските.
По допустимостта на производството:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно упълномощен
представител на страна, която има правен интерес от обжалване на решението. Жалбата
отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което делото следва да
се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено
следното:
Предявеният главен иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2
ЗМВР /в редакцията до изменението от 2020г./, а правното основание на исковете за
обезщетение за забавено плащане- чл.86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд като държавен служител на
длъжността младши инспектор/ старши полицай в Група „Охрана на държавната граница“
към Гранично полицейско управление- гр.Средец при Регионална дирекция „Гранична
полиция” гр.Елхово, която е на структурно подчинение към Главна дирекция „Гранична
полиция” към МВР. Работил на 12-часови смени по определен график, при режим дневна,
нощна и два дни почивка, през времетраенето на които полагал труд и през нощта- 7 или 8
нощни смени. Претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция”
да му заплати сумата от 609,17 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214
ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд за
периода от 19.05.2019 г. до 9.07.2020 г., получени при преизчисляване на положения от него
3
нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва в
размер на 135,15 лв., начислена от падежа на всяко плащане до окончателното изплащане на
задължението.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба ответникът Главна
дирекция „Гранична полиция” - МВР, чрез процесуалния си представител е оспорил
предявените искове като неоснователни и недоказани по размер. Посочил е, че положеният
от ищеца извънреден труд по чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР е бил надлежно начислен и и
своевременно заплатен по правилата на действалите през процесния период Наредба №
8121з-776/ 29.07.2016г. и Наредба №8121з-908/02.08.2018г. на министъра на вътрешните
работи. Нормативната база изчерпателно уреждала основанията и редът за изплащане на
възнагражденията за нощен труд на държавните служители в МВР, поради което не
намирала приложение Наредбата за структурата и организацията на работната заплата,
издадена на основание КТ, понеже съгласно §2 от ЗР същата се прилагала само за работници
и служители по трудово правоотношение /чл.2, ал.2/, какъвто не е бил ищецът през
процесния период. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Не били налице и две от
предпоставките на чл.9 от Наредбата- дневното и нощното работно време били с еднаква
продължителност от 8 часа и не била налице работа по трудови норми. Преизчисляването с
коефициент 1,143 било с цел увеличено заплащане на нощния труд, но не и за акумулиране
на извънреден труд. След преизчислението с коефициента на ищеца би следвало да се
дължи възнаграждение в увеличен размер, а не такова за извънреден труд, понеже смените
му не надвишавали законоустановените 12 часа.
Районният съд е приел, че в действалите през процесния период наредби на
министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към
дневен с коефициент 0,143, каквото е съществувало по Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г.
/действала само в периода от 11.07.2016г. до 2.08.2016г. поради отмяната на наредбата от
2015г. с решение на ВАС/. Счел е, че е налице празнота в специалната правна уредба,
поради което субсидиарно приложение намира чл.9, ал.2 от общата Наредба за структурата и
организацията на работната заплата. Съобразно приетото експертно заключение съдът е
приел исковете за основателни и доказани в установения от вещото лице размер, поради
което исковата претенция е уважена в претендирания размер, ведно с исковете за
обезщетение за забавено плащане до и след завеждането на исковата молба.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.
Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по
същество- правилно.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция страните не спорят по
фактите, изложени в исковата молба, съответно с изменението на иска/, относно
съществуващото между тях служебно правоотношение, заеманата от ищеца длъжност,
4
организацията и продължителността на работното време на ищеца за процесния период,
както и за това, че на същия е заплатено дължимото допълнително възнаграждение за нощен
труд.
Районният съд е обсъдил всички относими и допустими доказателства- писмени и
съдебно-икономическа експертиза, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно релевантните за спора факти. Във въззивното производство не са ангажирани
доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към
нея на основание чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в
настоящото решение. Въззивната инстанция споделя изцяло и правните изводи на
първоинстанционния съдебен състав.
Бургаският окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба
оплаквания.
Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за
извънреден труд.
Дефиниция за понятието „извънреден труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ.
Това е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето
на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. Идентична е разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от
ЗДСл (приета преди процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден е трудът, който
се полага от държавния служител извън установеното за него работно време, освен в
случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена заповед на органа по назначаването.
От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а от ЗДСл, тъй като ищецът има
качеството на държавен служител в системата на МВР. Според тази норма относно
допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд се
прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.
Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението
на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период
спрямо държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът
/виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън редовното работно време от 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие
– за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното
месечно възнаграждение. Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден
труд, въз основа на цитираната норма може да се направи извод, че за държавните
служители в МВР, работещи на смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което
надвишава редовното им работно време.
В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР /редакцията преди изменението на закона с
ДВ бр.60 от 7.07.2020г./ нормалната продължителност на работното време на държавните
служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за
5
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.
При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и
6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов
период- така чл.187, ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е възможно” сочи,
че осемте часа нощен труд са максимално допустимите, но не означава, че това е
нормативно установения размер на нормалната продължителността на нощния труд на
държавните служители от системата на МВР, работещи на смени, тъй като всъщност няма
фиксирана нормална продължителност на нощния труд. Последният извод се подкрепя и от
приетите изменения на ЗМВР с ДВ бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1, изр.2/ вече е
фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8 часа за всеки
24- часов период. Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на работното
време през нощта по ал.1. Тези материално-правни норми действат занапред- след
влизане в сила на закона, с който са приети, а за процесното правоотношение се
прилагат действалите до 7.07.2020г. норми на ЗМВР, които не предвиждат каква е
нормалната продължителност на работното време през нощта.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за
държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и
Наредба №8121з- 908/2.08.2018г. на министъра на вътрешните работи. Цитираните наредби
съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да
полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете
наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се
отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане
на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в
протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
В двете наредби обаче /както и в следващата/ липсва изрично регламентирано
правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за
положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-
407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния
период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени
часове за отчетния период. Касае се за празнота в специалната уредба, приложима към
държавните служители в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията
на въззивника по този въпрос са неоснователни.
При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/,
се налага извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от 7.07.2020г. законодателят се е
6
стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд
спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези
по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя
продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над
редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От
съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по
ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от
КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на
работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони
/подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория
лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното
изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.
Принципът на отчитане на работното време е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от КТ- в
работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да установи
сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за друг календарен
период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР- чл.187, ал.3 /преди изменението
с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е сходна- работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови
смени - сумирано за тримесечен период /преди изменението от 2016г. периодът е
едномесечен/.
Редът и начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е
установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР- до изменението му с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, а се
съдържа в съответните подзаконови нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното
време, почивките и отпуските/ и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на
работната заплата/ за работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра
на МВР, издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР /преди
изменението с ДВ бр.60/20г./ за държавните служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ , когато се полага нощен труд,
сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява
след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с
коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./
предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в края на периода, за който
е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени
съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията
по труда.
Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време
нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за
подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ
нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то
7
отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния период-
чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители, работещи на смени, се
изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/ период. Идентична е
разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния период наредба, издадена през
2014г. Чл.31 от приложимите към казуса две наредби предвижда, че отработеното време
между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца,
следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд
между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в
цяло число.
Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР /до
бр.60/20г. на ДВ/ липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тези две наредби на
министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9,
ал.2 от НСОРЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Както и по-горе се посочи, в ЗМВР /до изменението му с ДВ бр.60 от 2020г./, както и
издадените въз основа на него наредби, не беше определена нормалната продължителност
на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените
графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови
смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е
нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон липсва ясна и
категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то
съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите,
които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и
настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни
служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия
закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните
указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на
МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него,
тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните
служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и
служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67,
ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към
тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при
изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от
ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са
положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася
само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната
8
продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато
продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на
нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си
изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем
приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Несъстоятелна е тезата, че
последната разпоредба касае само отчитането пред Инспекцията по труда на часовете,
определени по чл.9б от НРВПО за извънреден труд. Няма съмнение, че отчитането на
работното време, респективно- на превишението му, е неразривно свързано с неговото
заплащане, наред със задълженията за отчетност пред Инспекцията по труда /последното-
установено предвид принципната забрана на извънредния труд/.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства,
въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително
възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на
реално положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По
отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция
съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за процесния период ищецът е
положил нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 и приравнен на дневно работно
време възлиза на 566,93 часа, като разликата от 70,93 часа не е отчетена по протоколи за
положен труд и стойността им в размер на 609,17 лв. не е начислена и не е изплатена на
ищеца. Ето защо, предявеният иск за главницата се явява основателен и доказан в
претендирания размер, поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно с претенцията за
мораторна и законна лихва върху главницата за периода от падежа на задължението до
подаването на исковата молба, както и за периода след подаването на иска.
Горните изводи не се променят и от постановеното Решение на СЕС от 24.02.2022г
по дело С-262/20, образувано по преюдициалното запитване, отправено от РС-Луковит. В
решението е прието, че чл.8 и чл.12, б.“а“ от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема
национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния
труд за работници в публичния сектор е по-кратка от нормалната продължителност на труда
през деня. В тази връзка СЕС е приел, че във всички случаи в полза на такива работници
трябва да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време,
заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволят да се компенсира
особената тежест на нощния труд. В случая, в българското законодателство до 2020 г. не
съществува норма, определяща нормалната продължителност на нощния труд на
държавните служители в системата на МВР, поради което отговорът на въпроса по т.1 от
решението на СЕС не променя становището на настоящия съдебен състав, изложено по-горе
в мотивите. От друга страна, БОС намира, че предвиденото заплащане на нощния труд от
0,25 лв. за всеки отработен час и ободряващи напитки, на което се позовава въззивника, не
може да компенсира особената тежест на нощния труд, по смисъла вложен в решението на
СЕС. Следва да се има предвид, че посочената ставка от 0,25 лв. е определена и в чл.8
НСОРЗ, и работниците по трудово правоотношение също получават допълнително
възнаграждение в този размер за всеки отработен час нощен труд, което води до извод, че в
9
това отношение е налице равно третиране между държавните служители в МВР и
работещите по трудово правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете
категории лица по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. А това
означава, че посоченото допълнително заплащане от 0,25 лв. на час не съставлява
компенсаторен механизъм за служителите в МВР по начин, различен от прилагания за
работещите по трудово правоотношение. Ето защо се налага извод за липсата на такъв
механизъм за гарантиране защитата на здравето и безопасността на служителите в МВР с
оглед по-голямата продължителност на нощния труд. Останалите посочени от въззивника
придобивки – ранно пенсиониране, безплатна храна, униформено облекло, обезщетения при
прекратяване на служебното правоотношение в по-голям размер и др., не могат да бъдат
възприети от съда като такива, компенсиращи конкретно тежестта на полагания нощен труд.
Изложените по-горе изводи на настоящия съд не се променят и от приетото по т.2 в
решението на СЕС, че чл.20 и чл.31 ХОПЕС допускат определената в законодателството на
държава-членка нормалната продължителност на нощния труд от седем часа за работниците
от частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл. полицаи и
пожарникари, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен
критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е
съразмерна с тази цел. Тук следва отново да се има предвид, че до 2020 г няма определена
нормална продължителност на нощния труд за държавните служители в системата на МВР, а
такава е определена по-късно. А изложените доводи от въззивника за специфичния характер
на работа на служителите в МВР, свързана със защита правата и свободите на гражданите,
противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, с което се обосновава
различното третиране, не могат да бъдат възприети като обективен и разумен критерий,
свързан с допустима от закона цел за неприлагане преобразуването на часовете положен
нощен труд в дневен. Това е така, защото посочените по-горе придобивки са свързани
именно със специфичния характер на длъжността, а не конкретно с полагането на нощен
труд. Показателно в тази връзка е, че до м.август 2016 г. наредбите на министъра на МВР са
предвиждали преобразуване на нощните часове в дневни, като отпадането му след този
момент не е обосновано с никаква допустима от закона цел. Но дори и да се приеме, че
подобна цел е налице, както бе посочено по-горе в полза на служителите в МВР не са
предвидени мерки за защита и компенсиране на особената тежест на положения нощен труд.
Предвид горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за
неоснователна, а поради съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с
тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на
основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия сумата от 300 лв.
за въззивната инстанция, съгласно представен договор за правна защита и съдействие.
Присъденото възнаграждение не е прекомерно, тъй като са предявени два обективно
съединени иска- за главница и мораторна лихва, като възнаграждението е съобразено с
изменените размери по Наредба №1/2004г. на ВАдвС за МРАВ и не надвишава минималния
размер.
10
Мотивиран от горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 67 от 25.08.2022г. по гр.д.№ 189/2022 г. по описа на
Районен съд- Средец.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция” – МВР, адрес: гр.София,
бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, да заплати на Г. Н. Г. сумата от 300 лв. - разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11