№ 3155
гр. София, 22.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Н. Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело №
20241100511884 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 9284 от 18.05.2024 год., постановено по гр.дело № 34261/2023 г.
на СРС, Г.О., 79 състав, е осъдено „Строително- предприемачески холдинг“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*********, да
заплати на Л. К. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*********, на основание
чл.128, т.2 КТ, сумата от общо 20532,99 лв., представляваща неплатени нетни трудови
възнаграждения за периода м.юли 2021 г. - м.август 2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба - 20.06.2023 г. до окончателното плащане,
като е отхвърлен иска за разликата над уважения размер от 20532,99 лв. до пълния
предявен размер от 32714,13 лв., или за размера от 12181,14 лв., и за периода м.01.2020
г. - м.06.2021 г. С решението на съда е осъдено „Строително-предприемачески
холдинг“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул.“*********, офис № 7, да заплати на Л. К. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ж.к.“*********, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1569,12 лв., представляваща
разноски по делото за адвокатско възнаграждение, както и по сметка на Софийски
районен съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 1436,41 лв., представляваща
1
дължима държавна такса и депозити за ССчЕ и СГрЕ. С определение № 33539 от
19.08.2024 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 34261/2023 г. на СРС,
Г.О., 79 състав е оставено без уважение направеното с въззивна жалба с вх.№
190010/10.06.2024 г. на ответника „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД
искане по реда на чл.248 ГПК за изменение на решение № 9284 от 18.05.2024 г.,
постановено по гр.дело № 34261/2023 г. в частта за разноските.
Срещу решението на СРС, 79 с-в е постъпила въззивна жалба от
„СТРОИТЕЛНО- ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД, гр.София, подадена чрез
юрк.Г.Р., с искане същото да бъде отменено, в частта, с която е уважен предявения
осъдителен иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ. Твърди се, че решението е
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и на
материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец Л. К. Б., чрез пълномощника си адв.Д. П. оспорва
жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено в
обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от
ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
2
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни
норми на закона. Решението е и правилно в обжалваната от ответника част, като
постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и
при обоснованост на правните изводи за основателност на предявения осъдителен иск
с правно основнаие чл.128, т.2 от КТ до размер на сумата от 20532,99 лв. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Спорно е по делото обстоятелството, дължи ли се на ищцата Л. К. Б.,
претендираното от нея трудово възнаграждение за исковия период от време от
м.07.2021 г. до м.08.2022 г., както и дали ищцата е полагала реално труд при ответника
за процесния период.
Основен принцип в трудовото право е възмездността на труда. Срещу
престиране на работната сила работникът или служителят трябва да получи
възнаграждение, чието изплащане е вменено в задължение на работодателя. В тежест
на работодателя е да докаже, че е изпълнил задължението да плати трудово
възнаграждение за исковия период, а на работника, че е престирал труда си
добросъвестно и според договореното. Така се разпределя доказателствената тежест с
оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, тъй като всяка страна е длъжна да докаже
твърденията си. Това са положителни факти, от които тя черпи благоприятни за себе
си правни последици. Не подлежат на доказване отрицателните факти, поради което
при направено възражение от страна на работодателя, че работникът не е полагал
труд, в тежест на последния е да докаже при условията на пълно и главно доказване,
че е престирал работната си сила добросъвестно и на работното си място. Наличието
само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за
работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или
3
служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова
функция./ в този смисъл - решение № 76/21.11.2011 г. по гр.дело № 329/11 г., III г.о. на
ВКС, решение № 171/10.07.2013 г. по гр.дело № 843/12 г., IV г.о. на ВКС, определение
№ 116/13.02.2019 г. по гр.дело № 937/2018 г., ІV г.о. на ВКС/.Трудовият договор е
особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните
насрещни престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на
работодателя на работната си сила, от страна на работодателя - заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят е
длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно
/чл.124 и чл.125 от КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово
възнаграждение /чл.128 от КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната
сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се
дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на
трудовите норми /чл.266 ал.1 от КТ/, при престой и производствена необходимост
/чл.267 от КТ/, при производство на некачествена продукция /чл.268 ал.3 от КТ/.
Съгласно разпоредбата на чл.124 от КТ, едно от основните задължения на
работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз
основа на сключен трудов договор е полагал труд. Възнаграждението се дължи за
извършената работа, която съгласно чл.125 от КТ работникът или служителят следва
да изпълнява точно и добросъвестно /в пълен обем, срочно, с влагане на необходимите
знания, мнения и сръчности, съобразно технологичните изисквания, с желание
възложената работа да бъде изпълнена/. Следователно- наличието само на сключен
трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да
заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да
полага труд и фактически да осъществява съответната трудова функция.
Безспорно е по делото обстоятелството, че между страните е възникнало и
съществувало валидно трудово правоотношение по силата на сключен трудов договор
№ 334/15.10.2019 г., съгласно който „СТРОИТЕЛНО- ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ
ХОЛДИНГ“ ЕООД, гр.София, като работодател е възложил на ищцата Л. К. Б., като
служител, който е приел да изпълнява длъжността „инженер оценяване и
остойностяване на обекти“, с място на работа: обект „реконструкция канализационна
мрежа- гр.Бухара, Узбекистан“, срещу заплащане на основно трудово възнаграждение
в размер на сумата от 2580 лв., считано от 04.11.2019 г. Безспорно е също така
обстоятелството, че със заповед № 347/05.08.2022 г., издадена от управителя на
ответното дружество е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.4 от Кодекса на труда,
трудовото правоотношение с ищцата Л. К. Б., считано от 08.08.2022 г. Спорно е по
делото обстоятелството, дължи ли се на ищцата, претендираното от нея трудово
възнаграждение за исковия период от време, както и дали ищцата е полагала реално
труд при ответника за исковия период от време.
4
Във въззивната жалба на ответника е изложен основен довод, че спорно е по
делото обстоятелството доколко ищцата е полагала реално труд, респективно е
изпълнявала трудовите си задължения през процесния период, за който твърди, че не е
получавала трудово възнаграждение. От друга страна се излагат доводи от страна на
ответника във въззивната жалба, че „ищцата безспорно е полагала труд, но не е
изпълнявала възложените й функции в пълнота, поради което и възнаграждението й е
било съответно на изпълнението“. В тази връзка според ответника, на ищцата е било
изплатено дължимо възнаграждение, съобразно на престирания от нея труд.
В отговора на исковата молба е направено изрично възражение от страна на
ответника, чрез неговия процесуален представител, че в разпоредбата на чл.128, т.1 от
КТ е предвидено задължение за работодателя да начислява и плаща възнаграждение за
извършена работа от работника/ служителя, но такова се дължало само за
действително престиран труд, който факт не бил в случая безспорно установен от
ищеца. С оглед на което, съдът приема, че в доказателствена тежест на ищцата
съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК е да ангажира доказателства за
установяване на положителния релевантен факт, а именно, че е полагала труд на
заеманата от нея длъжност през исковия период от време при ответника. По делото са
ангажирани категорични доказателства/ писмени и гласни- разпит на свидетелите Г. К.
и Н. Г./ от страна на ищцата в тази насока. Противно на изложеното във въззивната
жалба от ангажираните по делото доказателства от страна на ищцата съдът приема за
установено по несъмнен начин обстоятелството, че е налице реалното престиране на
труд и изпълнение на трудовата функция от нейна страна през исковия период от
време. От показанията на разпитаните по делото свидетели Г. К. и Н. Г. се установява,
че ищцата е извършвала работата, за която претендира да получи трудово
възнаграждение. В практиката на ВКС се приема, че със свидетели може да се
установи фактът на извършването или неизвършването на определена работа/ в случая
от свидетелските показания се установява, че ищцата е извършвала работата, за която
претендира да получи възнаграждение/. Правилото на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК не
допуска свидетели за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен
акт или за установяване на договори на стойност над 5000 лв. Фактът на извършване
на определена работа не попада в кръга на забраната, защото този факт нито е
„договор” със стойност, нито има законово изискване той да бъде удостоверен в
определен документ. С оглед на което следва да се приеме за доказан факта, че ищцата
е полагала труд при ответника през исковия период от време, за който претендира
заплащане на трудово възнаграждение. В процесния случай са ангажирани по делото
доказателства, че за исковия период от време ищцата е полагала реално труд при
ответника.
От друга страна, начисляването на трудово възнаграждение на ищцата по
представените от ответника фишове за работни заплати действително е факт, който е
5
индиция за дължимостта на трудовото възнаграждение, тъй като същото се извършва в
изпълнение на основно задължение на работодателя по чл.128, т.1 от КТ. В процесния
случай, при съвкупна преценка от съда на този факт на начисляване, с останалите
доказателства по делото, следва да се направи обоснован извод, че начисленото
трудовото възнаграждение на ищцата се дължи от ответника поради това, че работата е
извършена от ищцата. В процесния случай от заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните,
което съдът кредитира изцяло, като обективно изготвено се установява, че съгласно
представените от ответното дружество фишове за заплати, за периода от м.ноември
2019 г.-м.август 2022 г., на ищцата са начислени общо брутни трудови възнаграждения
в размер на 72126,25 лв. и нетни трудови възнаграждения в размер на 56079,68 лв.
Установява се също така, че съгласно представените на експертизата и по делото
платежни документи- преводни нареждания и разходни касови ордери общият размер
на извършени плащания от ответника са в размер на 35546,69 лева. Разликата между
начислените нетни възнаграждения за периода м.11.2019 г.- м.08.2022 г., и всички
платени суми е в размер на 20532,99 лв. Според заключението на вещото лице, след
като се отнесат хронологично извършените плащания се установявало, че неплатените
възнаграждения са за периода м.юли 2021 г.- м.август 2022 г., общо в размер на
20532,99 лв.
На следващо място, установява се по делото, че между страните е съществувало
трудово правоотношение, което впоследствие е прекратено със заповед от 05.08.2022 г.
С оглед заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза
се установява, че на ищцата не само е начислявано трудово възнаграждение за
процесния период, а част от същото е било изплатено, което по същество сочи и на
извънсъдебно признание за съществуването на трудово правоотношение и при липса
на доказателства трудовото възнаграждение да е изплатено изцяло в срок, следва да се
приеме, че предявения иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ е основателен и
доказан до размер на сумата от 20532,99 лв., и като такъв правилно е уважен от
първоинстанционния съд.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна
инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата страна- ищец за
6
присъждане на разноски, на основание чл.273 от ГПК вр. с чл.78, ал.1 от ГПК,
въззивникът- ответник следва да бъде осъден да му заплати сумата от 2000 лв.,
представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция, съгласно списък на разноски по чл.80 от ГПК и договор за правна защита и
съдействие сключен на 18.07.2024 г.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9284 от 18.05.2024 год., постановено по гр.дело
№ 34261/2023 г. на СРС, Г.О., 79 състав, в частта, с която е осъдено „Строително-
предприемачески холдинг“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“*********, да заплати на Л. К. Б., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ж.к.“*********, на основание чл.128, т.2 КТ, сумата от общо 20532,99 лв.,
представляваща неплатени нетни трудови възнаграждения за периода м.юли 2021 г. -
м.август 2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
20.06.2023 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“*********, офис № 7, да заплати на
Л. К. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*********, на основание чл.78, ал.1
от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 2000 лв. / две хиляди лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено адвокатско
възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията
на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7