ОПРЕДЕЛЕНИЕ №396
11.05.2020 г.,
град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, II
състав
На единадесети май 2020
година, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
БОРЯНА
ХРИСТОВА
като разгледа
докладваното от мл. съдия Христова ч.гр.д. №1186 по описа за 2020 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, гр.
София, чрез пълномощника му юрк. Ивайло Терзиев, срещу Разпореждане №1207 от
29.01.2020 г. по ч.гр.д. №419/2020 г. по описа на РС Стара Загора, с което е
отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника М.Т.Г..
Частният
жалбоподател счита обжалваното разпореждане за неправилно и необосновано, като
излага доводи, че процесният договор е сключен при индивидуално уговорени
условия, а не както е приел заповедният съд при общи условия. Сочи, че волята
на страните е отразена в договора, като не е налице неравнопоставеност между
страните и индивидуалните уговорки. Позовава се на изрично уговорената в чл. 10
от договора възможност за прехвърляне на вземането на кредитора на трето лице.
Излага, че дори и да бе налице нарушение на чл. 26, ал. 1 от Закона за
потребителски кредит, то това не би довело до нищожност нито на договора за
кредит, нито на този за цесия, а до предвиденото в закона задължение за
кредитора да уведоми длъжника за цесията или да упълномощи новия кредитор да стори
това, както и до запазване на всички възражения, произтичащи от договора за
кредит, и спрямо новия кредитор. Счита, че правата на длъжника не са били
нарушени, нито същият е поставен в положение на по-слабата страна. Изразява
несъгласие с извода за нищожност на договора за цесия. Моли, съдът да отмени
обжалваното разпореждане и да се произнесе по същество.
Въззивният
съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и данните по
първоинстанционното дело, намери за установено следното:
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление по чл. 410 от ГПК от „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕООД, срещу М.Т.Г. за издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 246.18 лв. – главница; 11.58 лв. – договорна лихва за
периода от 09.11.2018 г. до 22.02.2019 г.; 86.28 лв. – неустойка за
неизпълнение на задължение; 36 лв. – разходи за извънредно събиране на
задължението; 22.20 лв. – законна лихва за периода от 23.02.2019 г. до
13.12.2019 г.; законна лихва от датата на заявлението до окончателното
изплащане на вземането. Длъжник, срещу когото е подадено заявлението, е М.Т.Г..
Посочено е, че вземането произтича от Договор за паричен заем №3362183 от 01.11.2018 г., сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. и приложение от
01.07.2019 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и заявителя. Посочено е още, че за
прехвърляне на вземането длъжникът е бил уведомен от „Изи Асет Мениджмънт“ АД с
писмо с обратна разписка на 05.07.2019 г.
С
обжалваното разпореждане съдът е отхвърлил заявлението, като е приел, че
искането на заявителя се основава на неравноправна клауза – чл. 10 от договора,
според която заемодателят имал право по всяко време да прехвърли правата си по
договора на трето лице. Позовал се е на чл. 143, т. 15 от ЗЗП, според който
уговорка, която дава възможност на търговеца или доставчика, без съгласието на
потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
може да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, е неравноправна.
Достигнал е до извода, че в случая тази хипотеза е налице, защото прехвърлянето
на правата по договора на всяко трето лице, което кредиторът избере, несъмнено
може да доведе до намаляване на гаранциите на длъжника, защото за него не е без
значение кой е негов кредитор. Приел е, че в договора не е предвидена
реципрочна (равноправна) възможност за длъжника трето лице по негов избор да го
замести в дълга му по смисъла на чл. 102 от ЗЗД, което водело до неравновесие
между правата и задълженията на страните по договора. Приел е, че нямало данни
клаузата да е била уговорена индивидуално. Приел е още, че цесията е нищожна
като противоречаща на чл. 26, ал. 1 от ЗПК, поради което не е произвела
присъщите й правни последици.
Частната
жалба е частично основателна.
Пред районния съд е било предявено заявление за издаване
на заповед за изпълнение срещу М.Т.Г. *** за вземане в размер на 246.18
лв. – главница; 11.58 лв. – договорна лихва за периода от 09.11.2018 г. до
22.02.2019 г.; 86.28 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение; 36 лв. –
разходи за извънредно събиране на задължението; 22.20 лв. – законна лихва за
периода от 23.02.2019 г. до 13.12.2019 г.; законна лихва от датата на
заявлението до окончателното изплащане на вземането. Заявителят
е посочил, че е кредитор на длъжника по силата на рамков договор за прехвърляне
на задължения от 30.01.2017 г., с който вземането на заемодателя „Изи Асет
мениджмънт“ АД е прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени задължения
ЕООД. Длъжникът бил уведомен за прехвърлянето на 05.07.2019 г.
посредством писмо с обратна разписка.
Съгласно чл. 10 от договора за кредит, заемодателят има право по всяко
време да прехвърли правата си по договора на трето лице. Тази клауза не е
неравноправна и нищожна на това основание. Вярно е, че процесният договор за
паричен заем представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК и че според разпоредбата на чл. 24 от този закон се прилагат и нормите на
чл. 143-148 от ЗЗП. Според чл. 143, т. 15 от ЗПК (в редакцията му преди ДВ, бр.
100/2019 г.) неравноправна клауза е тази, която дава възможност на търговеца
или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и
задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите
за потребителя. В случая не може да се приеме, че прехвърлянето на вземането
води до намаляване на гаранциите за потребителя, защото гаранцията не е
свързана с възможността длъжникът да избира кой да му бъде кредитор. Гаранцията
по смисъла на ЗЗП е легално определено понятие и то е свързано с необходимостта към момента на продажбата стоката да притежава всички свойства и характеристики, за които устно е съобщил
продавачът, демонстрирал е чрез мостра в магазина или те са описани в
съпътстващата техническа документация, етикет, рекламно послание или писмен
договор. За 2-годишен срок от продажбата продавачът ще носи отговорност за
всяко едно несъответствие (недостатък), което е установимо или което се прояви
време на първоначалния преглед на стоката или при експлоатацията й. Тази
отговорност се изразява в това, че при наличие на недостатък или дефект
продавачът е длъжен изцяло за своя
сметка и в определен от закона срок, да приведе стоката в съответствие с договора
за продажба. ЗЗП урежда още една гаранция – търговска, която представлява
писмено изявление на търговеца или производителя на стоката, с което се
обвързва да поеме задължения към потребителя, които да допълнят тези от
законовата гаранция. С други думи е видно,
че уредените в закона гаранции не са свързани и не се отнасят до избраната от
длъжника кредитна институция. Обстоятелството, че за длъжника не е предвидена
възможност всяко трето лице по негов избор да го замести в дълга му по
договора, не означава неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. Изначално правото по чл. 102 ЗЗД не е реципрочно на правото по чл. 99 от ЗЗД,
тъй като става дума за две различни правни фигури, които законът урежда по
различен начин.
С оглед на тези съображения въззивният съд
намира, че не е имало пречка „Изи Асет мениджмънт“ АД да прехвърли
вземането си към длъжника на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД. Клаузата от договора за паричен заем е валидна, а договорът за цесия е
произвел своето действие.
Съгласно чл. 411 от ГПК, за да бъде уважено искането за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от
външна страна и да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК, както и да не противоречи на закона
или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител или да не е налице обоснована вероятност за това, длъжникът да има
постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с
обичайно местопребиваване или седалище на територията Република България – чл. 411,
ал. 2 от ГПК. В конкретния случай въззивният съд счита, че искането за
присъждане на суми съгласно клаузите на договора за паричен заем относно
уговорената неустойка за неизпълнение и за разходи за извънсъдебно събиране на
задължението противоречи на закона и на добрите нрави и се основава на
неравноправна клауза в потребителски договор. С други думи по отношение на тези
вземания са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК.
Според разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно
да определят съдържанието на договора. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка
обаче е ограничена от същата тази разпоредба в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен – и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските,
така и за търговските сделки по арг. от чл. 288 от ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение – тяхното нарушение води до
недействителност на договореното и то в най-тежката му форма – нищожност - чл.
26, ал. 1 от ЗЗД.
Добрите нрави не са писани, а съществуват като общи принципи или произтичат от
тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно – чл. 411, ал. 1, т. 2 ГПК. Условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения, според който следва
да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност
на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани като критерии естеството на вземането (парично или непарично) и
размерът на задължението, изпълнението на което се обезпечава с неустойка. Може
да бъде използвано като критерий и това дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи (поръчителство, залог, ипотека и др.), както
и вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна), вида на
неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част,
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и др. – ТР № 1/2010 г., ОСТК, т. 3.
Неустойката следва да се приеме за нищожна и ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция.
В настоящия случай уговорената неустойката не е за
неизпълнение на същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на
допълнително задължение за обезпечаване на изпълнението. Така уговорена, тази
неустойка би се дължала дори и ако длъжникът изпълни основното си задължение по
договора да върне на уговорения падеж заетата сума. Тази уговорка очевидно
излиза извън рамките на присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция и се превръща в средство за неоснователно обогатяване на
кредитора. Освен в противоречие на императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 от ЗПК и чл. 19 от ЗПК тази уговорка представлява и неравноправна клауза, за която
съдът следи служебно (чл. 7, ал. 3 от ГПК и чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК).
По отношение на претендираната такса за извънсъдебно събиране
на вземането съдът намира, че същата е в противоречие с разпоредбите на чл. 10а,
ал. 4 от ЗПК, тъй като от изложеното не се установява да е изпълнено
изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси, да са ясно
и точно определени в договора за потребителски кредит. Освен това, въпреки че е
наречена такса, тя е обвързана с неизпълнение на задължение по договора, което
по същество противоречи на разпоредбата на чл. 33 от ЗПК. В случая посочените по-горе клаузи
от договора за паричен заем носят всички белези на неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като нарушават изискването за
добросъвестност и създават значително неравновесие между правата и задълженията
на страните по договора (търговеца или доставчика и потребителя). В текстовете
на чл. 143, т. 1 до т. 18 от ЗЗП са изброени възможни проявни форми
на неравноправни клаузи, като по аргумент от т. 19 на чл. 143 от ЗЗП изброяването е примерно, а не
изчерпателно. Констатираното противоречие с приложимите разпоредби на ЗЗП и на
ЗПК е основание клаузата да се приеме за нищожна като неравноправна, като и на
това основание заявлението да бъде отхвърлено в тази част. Като е достигнал до
този извод, макар и по други съображения, първоинстанционният съд е постановил
правилно разпореждане, което в тази част следва да бъде потвърдено.
Воден от горните мотиви въззивният съд,
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане №1207 от 29.01.2020
г., постановено по ч.гр.д. №419/2020 г. по описа на РС Стара Загора, в частта, с
която заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД за
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 410 от ГПК срещу М.Т.Г.
*** е отхвърлено за вземане в размер на 246.18 лв. – главница; 11.58 лв. –
договорна лихва за периода от 09.11.2018 г. до 22.02.2019 г.; 22.20 лв. –
законна лихва за периода от 23.02.2019 г. до 13.12.2019 г. и законната лихва,
считано от датата на заявлението, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение по
заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу М.Т.Г. ***
за вземане в размер на 246.18 лв. – главница; 11.58 лв. – договорна лихва за
периода от 09.11.2018 г. до 22.02.2019 г.; 22.20 лв. – законна лихва за периода
от 23.02.2019 г. до 13.12.2019 г. и законната лихва, считано от датата на
заявлението.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №1207 от 29.01.2020 г.,
постановено по ч.гр.д. №419/2020 г. по описа на РС Стара Загора, в останалата
му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: