Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.04.2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет
и седми март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско
дело № 337 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 от ГПК.
С Решение
№ІІ-61-258316 от 02.11.2017год., СРС, 61-ви състав, постановено по гр.дело
№51378/2016год. е отхвърлил предявения от "Е.и." ЕООД със седалище
гр. София, адрес на управление:***, с ЕИК********срещу "И.т." ЕООД
със седалище ***, с ЕИК********иск за установяване съществуване вземането за
сумата 18,03лв., представляваща задължение по фактура № 1720 от 17.10.2014г.,
на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Осъдил е „И.т." ЕООД със седалище ***,
с ЕИК********да заплати на "Е.и." ЕООД със седалище гр. София, адрес
на управление:***, с ЕИК********сумата 25лв., представляваща направени в
заповедното производство разноски, изразяващи се в платена държавна такса, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата 300лв., представляваща направени в
заповедното производство разноски, изразяващи се в платено адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от "Е.и." ЕООД, чрез адв. К., пълномощник по делото,
като се излагат доводи, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Посочва, че въпреки, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че първоначално дължимата сума по фактура
№1720/17.10.2014год. и след направено прихващане съгласно споразумение от
21.03.2016год. между страните, задължението на ответника е от 1098,64лв., както
и че законната лихва върху дължимата сума, съгласно издадената
заповед за изпълнение за периода 09.06.2016год. до 04.08.2016год., когато е
постъпило плащане е от 17,43лв., но въпреки това при постъпилото плащане в
заповедното производство от 1098,04лв. неправилно е приел, че плащането е от
1098,64лв. и изцяло е погасена главницата, като не е съобразил, че е останало
задължение от 0,60лв. и което със законната лихва е посочения размер, който се
претендира по исковата молба. Също така сочи, че не само неправилно
първоинстанционният съд е приел, че изцяло е погасена главницата, но и
неправилно не е приел, че първо следва да се погасят разноските в заповедното
производство, после лихвата, а с остатъка да се покрие част от главницата с оглед на чл.76, ал.2 ЗЗД и
неправилно е отхвърлен изцяло предявения иск. Моли да се отмени решението и да
се постанови друго, с което се уважи исковата претенция. Претендира за
разноските по делото. В съдебно заседание пред въззивния съд не се явява
представител на въззивника.
В срока по чл.263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна ответник "И.т."
ЕООД. В съдебно заседание пред въззивния съд адв. Б.пълномощник на въззиваемия
е оспорила въззивната жалба, като смята, че не е установено по делото, че се
дължи посочената сума след като е постъпило плащане. Възразява по разноските
присъдени на въззивника във заповедното производство, тъй като смята, че реално
такива не са направени, за да се претендират. Претендира за присъждане на
разноски за въззивна инстанция и представя списък за разноските. Представя писмена защита по делото.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно, допустимо и е неправилно по следните съображения:
"Е.и." ЕООД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №30370611/09.06.2016г. срещу "И.т." ЕООД, по което е образувано гр.д. №31470/2016г. по описа на СРС, 61-ви състав. Посочено е, че претендираното вземане е за сумата от 1098,64лв., задължение по фактура №1720/17.10.2014год., по която има частично плащане и с оглед споразумение за прихващане на вземания между страните от 21.03.2016 год. е останала незаплатена посочената сума, както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане. След като срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение в законоустановения срок е постъпило възражение от "И.т." ЕООД и към което е приложено кредитно известие за заплатена сума от 1098,04лв., с посочено основание“ и лихва“ в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК е предявен положителен установителен иск за установяване спрямо длъжника, че се дължи сумата от 18,03лв. след като при главница от 1098,64лв. и законна лихва от подаване на заявлението от 09.06.2016год. до датата на плащането на 04.08.2016год. е от 17,43лв., при отчитане на плащането остава да се дължи сумата от 18,03лв., със законната лихва върху нея до окончателното й заплащане и е образувано гр.д. №51378/2016г. СРС, 61-ви състав.
Ответникът "И.т." ЕООД не е подал отговор на исковата молба и препис от решението по делото е връчен на адреса на управление ***, чрез управителя И.Д..
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че с оглед на приложената фактура №1720/17.10.2014год. на стойност 1684,80лв. и представеното споразумение за прихващане от 21.03.2016год. между страните, ответникът дължи сумата от 1098,64лв. и след направеното плащане, ответникът е погасил главницата в същия размер и с оглед на чл.76, ал.1 ЗЗД, поради което е отхвърлил предявения иск. Осъден е ответникът да заплати разноските за заповедното производство на ищеца.
По делото няма спор, че по издадена фактура №1720 от 17.10.2014год. за доставена стока на ответника, същия дължи сумата от 1684, 80лв., цена на доставената стока, като е признато частично плащане от ищеца и съгласно постигнато между страните споразумение за прихващания на вземания и задължения от 21.03.2016год. двете страни са прихванали свои насрещни задължения в резултат на което задължението на ответника „И.Т.“ възлиза на 1098,64лв. Между страните е осъществена кореспонденция при която са изпратени от "Е.и." ЕООД, до ответника „И.Т.“, чрез неговия управител писма покани за заплащане на дължимата сума в срок до 10.05.2016год. и с второ писмо напомняне с дата 01.06.2016год. отново за заплащане на сумата, след което на 09.06.2016год. в СРС е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника „И.Т.“ ЕООД за същата сума от 1098,64лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното й заплащане, ведно със разноските. На 20.06.2016год., СРС, 61-ви състав е издал заповед за изпълнение на паричното задължение от 1098,64лв., представляваща останалата незаплатена цена на стока, съгласно договор за продажба, за което е издадена фактура №1720/17.10.2014год., ведно със законната лихва от 09.06.2016год. до окончателното й изплащане.
Няма спор, че на 04.08.2016год. длъжникът „И.Т.“ ЕООД е подал възражение срещу заповедта, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, поради заплащане на дължимата сума изцяло и е приложен кредитен превод от 04.08.2016год. за сумата от 1098,04лв. в полза на "Е.и." ЕООД по фактура №1720/17.10.2014год. и с основание за плащане “и лихви“. След като е приел плащането кредиторът, в случая "Е.и." ЕООД е предявил установителен иск по чл.422 ГПК, като в исковата молба е посочено изрично при главница от 1098,64лв. –останала незаплатена сума по посочената фактура и при законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК върху същата сума от 09.06.2016год. до датата на плащането 04.08.2016год. от 17,43лв. или общо задължение за 1 116,07лв. при постъпилото плащане от 1098,04лв. остават дължими 18.03лв. и за които се иска да се уважи установителния иск, че са дължими от ответника. В случая след като длъжникът в приложения платежен документ е посочил, че плащането се отнася и до лихва върху паричното задължение и това изявление с плащането на сумата от 1098,04лв. е прието от кредитора, е погасена лихвата от 17,43лв. върху главницата и която представлява законната лихва върху паричното задължение по чл.86, ал.1 ЗЗД, дължима при неизпълнение на парично задължение от деня на забавата, която е датата на подаване на заявлението в съда 09.06.2016год. до датата на плащането и с останалата част е погасена главницата от 1080,61 лв. или до пълния размер на главницата от 1098,64лв. е останала дължима сумата от 18,03лв.
Съгласно разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД, която има диспозитивен характер, този който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това и какъвто не е настоящия случай, погасява се най-обременителното за него задължение. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 111 от 27.10.2009 г. по т.д. № 296/2009 г., постановено по реда на чл.290 ГПК, установената в разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията не се прилага в случаите при задължение за заплащане на главница и на законна лихва върху същата от датата на забавата. В хипотеза, в която се претендира главница и законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, т.е. обезщетение за забавено изпълнение, приложима е разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД, позволяваща на длъжника чрез едностранно неформално изявление, адресирано до кредитора, да заяви кое задължение погасява с извършеното частично плащане. В случая длъжникът с оглед на приложеното кредитно известие е посочил, че с извършеното плащане от 1098,04лв. погасява и лихва, за което е посочено в заповедта по чл. 410 ГПК че дължи такива от 09.06.2016год. върху главницата. В тази връзка неправилно първоинстанционният съд без да съобрази точно каква сума е заплатена на 04.08.2016год., а именно 1098,04лв., а не както е посочено в решението от 1098,64лв./независимо от разликата от 0,60лв./ и без да съобрази и действителната воля на страните при извършеното плащане какво се погасява е отхвърлил предявения иск.
Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че е следвало да намери приложение чл.76, ал.2 ЗЗД като се погасят първо разноските за заповедното производство, тъй като за съдебните разноски не се прилагат правилата за поредност на погасяване на задълженията в посочената разпоредба. Съдебните разноски могат да бъдат събрани по поредността на чл.76, ал.2 ЗЗД само когато бъдат признати за основателни със сила на присъдено нещо в съдебния спор и те не са такива по висящото производство, а от друга страна, за да се погасят еднородни задължения в поредността на чл.76, ал.2 ЗЗД разноските следва да бъдат извънсъдебни, като в съдебния спор се установи тяхната изискуемост и ликвидност.
При гореизложените съображения и поради несъвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционният първоинстанционното решение като неправилно следва да бъде отменено и следва да бъде постановено друго, с което се уважи предявения иск по чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.32 ТЗ за сумата от 18,03лв.-останала незаплатена част от стойността на стоката и главницата по фактура №1720/2014год., ведно със законната лихва върху нея от 04.08.2016год.-датата на постъпилото плащане по заповедното производство на част от дължимата сума до окончателното изплащане.
При този изход на делото, при постъпилото плащане на част от претендираните суми по заявление за издаване за заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, едва в хода на заповедното производство, при предпоставки за уважаване на иска по чл.422 ГПК, направени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение и на основание чл.78, ал.1 ГПК се дължат разноски от ответника и които са определени от първоинстанционният съд в решението и срещу които не е постъпила жалба от ответната страна. Не следва да се присъждат разноски за въззивна инстанция на въззивника, освен за държавната такса от 25лв., тъй като договарянето на адвокатско възнаграждение в случая надвишава многократно размера на претенцията и присъждането съдебни разноски за адвокатско възнаграждение би послужило като средство за обогатяване на страната.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №ІІ-61-258316 от 02.11.2017год., СРС 61-ви състав, постановено по гр.дело №51378/2016год. в обжалваната отхвърлителна установителна част като вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че "И.т." ЕООД със седалище ***, с ЕИК *******дължи на "Е.и." ЕООД със седалище гр. София, адрес на управление:***, с ЕИК********, на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. с чл.327 ТЗ и чл.86 , ал.1 ЗЗД, сума в размер на 18,03лв., представляваща главница и остатък по фактура №1720/17.10.2014год. и споразумение от 21.03.2016год., ведно със законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от 04.08.2016 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА "Е.и." ЕООД със седалище гр. София, адрес на управление:***, с ЕИК********да заплати на "И.т." ЕООД със седалище ***, с ЕИК********сумата от 25лв.-разноски за въззивна инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.