РЕШЕНИЕ
№ 884
гр. Стара Загора, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря И.Б.К
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20255530101406 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.9 от ЗПК и чл.6 ЗПФУР.
Искът е предявен от “ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД гр.София срещу С. П. С. от гр.Стара
Загора. С исковата молба се твърди, че на ....г. страните са сключили Договор за
предоставяне на кредит от разстояние №....., чрез средствата за комуникация от разстояние,
като договорът е сключен като електронен документ при спазване на разпоредбите на
ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЕДЕП, ЗЕТ, ЗПК. По силата на договора ищецът е предоставил на
ответника сумата от 4000,00лв., а ответникът се е задължил да върне сумата със съответното
оскъпяване на 24 погасителни вноски. Ответникът заплатил сумата от общо 273,54лв., с
което погасил вноската на 23.03.2024г. в размер на 166,67лв. и частично следващата вноска в
размер на 106,87лв. За остатъка от дължимите плащания по договора ответникът изпаднал в
забава. Сумата по кредита била обявена за предсрочно изискуема поради неизпълнението на
задължението на ответника да заплаща в срок месечните погасителни вноски. За дължимите
суми ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано
ч.гр.дело №....г. по описа на РС-Стара Загора. Съдът е издал заповед за изпълнение, но
длъжникът е подал възражение в срок, поради което съдът е дал указания на ищеца да
предяви установителен иск. Това породило за ищеца правен интерес да предяви настоящия
установителен иск по реда на чл.422 ГПК.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му
дължи заплащане на сумата от 3726,46лв. – главница, представляваща задължение по
Договор за предоставяне на кредит от разстояние №.....г., сумата от 857,85лв. договорна
1
лихва за периода от 23.03.2024г. до 18.11.2024г., законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Претендира и
направените в настоящото производство разноски.
Ответникът, в срока за писмен отговор изразява становище, че предявените искове са
допустими, но неоснователни. Не оспорва сключването на процесния договор за кредит.
Твърди обаче, че същият е недействителен. Приложените към договора общи условия не
били подписани от ответника на всяка страница, както изисквал ЗПК. Договорът
противоречал на редица разпоредби на ЗПК и ЗЗП, както и на задължителната съдебна
практика. Договорът за кредит не бил индивидуално договорен, а бланков, на съдържанието
на който ответника не можел да влияе. Изискването на вид, форма на договора, размер на
шрифта също не било спазено. В договора не се съдържал достатъчно ясен и подробен
погасителен план. Липсвала информация за лихвения процент на ден. Клаузата за договорна
лихва противоречала на добрите нрави и била нищожна, тъй като надхвърляла трикратния
размер на законната лихва. Недействителна била клаузата за неустойка в договора. Отделно
от това посоченият в договора размер на ГПР не съответствал на действителния, тъй като в
него не бил включен размерът на начислената неустойка. Поради нищожността на тези
клаузи ответникът счита, че не дължи заплащането на сумите за неустойка и договорна
лихва, а дължи само главницата по договора, но на основание неоснователно обогатяване.
Счита целия договор за нищожен.
Моли предявените искове да бъдат отхвърлени и да му бъдат присъдени направените
разноски по делото.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установена следната фактическа и правна обстановка:
От приложеното към настоящото производство ч.гр.дело №....г. по описа на РС-Стара
Загора, е видно, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за сумата
от 3726,46лв. – главница, представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит
от разстояние №.....г., сумата от 857,85лв. договорна лихва за периода от 23.03.2024г. до
18.11.2024г., както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
в съда до окончателното изплащане на сумата. Със заявлението се претендират и
направените разноски по делото. Съдът е уважил заявлението и е издал Заповед за
изпълнение №....г. Срещу издадената заповед за изпълнение е подадено възражение в срок,
поради което съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск за установяване на
вземането си. Това обуславя за ищеца правния му интерес от предявяване на настоящите
искове.
От представените и приети като писмени доказателства копия на Договор за
предоставяне на кредит №......г., Общи условия, извлечение от кореспонденция по e-mail,
Справка за валидност на български лични документи, Справка за кредити, Платежно
нареждане от ...г., Известие за предсрочна изискуемост по e-mail, се установява, че на ......
страните са сключили Договор за предоставяне на кредит от разстояние за сумата от
4000,00лв. С подписването на договора ответникът се е задължил да върне предоставения му
2
кредит със съответното оскъпяване чрез 24 месечни вноски.
В случая между страните е сключен договор за паричен заем от разстояние по реда на
ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от
разстояние. Според чл.18, ал.2 ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие между страните,
чрез договаряне, осъществено посредством средства за комуникация от разстояние.
Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на
кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем.
Според съдебната практика (Решение №70/19.02.2014г. на ВКС по гр. дело
№868/2012г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК), електронното изявление се
счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита
всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление
за установяване на неговото авторство. Когато е създаден подписан електронен документ,
неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен
документ, а ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството
на изявлението (чл.180 ГПК). Ищецът се е съгласил да получи изявлението в електронна
форма и е направил такова като страна по представения договор. В достатъчна степен
представените по делото хартиени копия на електронни документи съдържат
индивидуализиращи белези и данни, установяващи по категоричен начин кой е техният
автор, какво е тяхното съдържание и каква е била целта да бъдат отправени. За да е налице
валиден договор сключен от разстояние, е необходимо електронните документи да съдържат
електронни изявления на двете страни, отправени една до друга, изразяващи волята си за
сключване на договора, който да е представен на хартиен носител. Възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му, нито пък
сочи до липсата на такъв. Съгласно чл.184, ал.1, изречение първо от ГПК, той се представя
по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната.
Горните съображения са достатъчни, за да се приеме, че договорът за кредит е сключен
във валидна електронна форма, съгласно изискванията на специалния закон. Доколкото се
касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително
съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. С представеното
към исковата молба копие на Платежно нареждане от .....г. се установява, че в полза на
ответника на .......г. е преведена сумата от 4000,00лв. Ответникът в отговора на исковата
молба не оспори получаването на сумата, което обстоятелство съдът е приел, че не е спорно.
В документа заемателят е индивидуализиран с три имена, а като основание за превода е
посочен номерът на договора за кредит. Преводното нареждане удостоверява изпълнението
на задълженията на кредитодателя.
Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда
3
своите правни последици, като с подписване на договора ответницата се е съгласила с
всички негови клаузи. Съглашението е било предмет на индивидуално договаряне, т. е. то е
израз на общата воля на страните, които именно по този начин те са уредили отношенията
си. Заемателят се е съгласил с тези условия, включително и с общите условия към кредита,
приел ги е подписвайки договора, а и предварително още към момента на сключването е бил
наясно с крайната сума, която ще дължи по отпуснатия му кредит.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит, какъвто се явява
процесният, е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК,
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК, и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
Ответникът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на
ЗПК, регламентираща формата на договора. Съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните
по договора. Предвид спецификата на договора в случая, а именно, че същият е сключен от
разстояние, в електронна форма, съдът намира, че изискванията за форма са спазени. Съдът
намира, че информацията по договора е предоставена на потребителя по ясен и разбираем
начин до степен да бъде попълнено неговото съдържание с необходимите и посочени в
чл.11, т.11 и т.12 ЗПК реквизити, съгласие за които е било дадено по несъмнен начин от
страните.
В договорът е инкорпориран погасителен план, който според настоящия състав
отговаря на изискванията на чл.11, т.11 от ЗПК. Същият съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съдържанието на всяка
погасителна вноска – главница и възнаградителна лихва. Предвиден е втори вариант на
погасителен план, който включва и неустойка. Не е посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването, тъй като не е предвиден различен лихвен
процент за периода на погасяване на кредита.
В чл.3, ал.1 от договора е посочено, че потребителят се задължава в срок до пет дни,
считано от датата на сключване на същия договор, да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1. Банкова гаранция в полза на кредитора за дължимата сума по
кредита със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора или 2. Две физически лица поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение , като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по
трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за
паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции
или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да се със статус не
по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство. Според чл.3, ал.2 от
4
договора, страните се съгласяват, че неизпълнение на задължението по предходната алинея
ще причини на кредитора вреди, за чието обезщетяване се дължи неустойка в размер на
1676,76лв. Неустойката се начислява в деня, следващ неизпълнението по предходната
алинея и се заплаща с погасителната вноска.
Действително ищецът представя доказателства за кореспонденция между него и
Комисията за защита на потребителите, според която ищецът признава клаузата за неустойка
за нищожна. Няма доказателства обаче ищецът да е уведомил ответника, че счита тази клауза
за нищожна, и че не се дължат плащания за неустойка. Към исковата молба е приложена
кореспонденция по електронна поща между страните, от която се установява, че на
ответника е изпратена ограничена информация, като същият не е уведомен за реалния
размер на дълга му. Макар в уведомлението за предсрочна изискуемост и в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение да се претендират само сумите за главница и договорна
лихва, съдът намира, че за потребителя е налице неяснота относно дължимостта на сумата за
неустойка, предвидена в договора. Няма спор между страните, че уговорената неустойка
противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително
уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за
обезпечаване изпълнението на задължението, поради което е нищожна. Същевременно обаче
процесния договор трябва да отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Според тази
разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният
процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В случая при
определяне на размера на ГПР очевидно не е включена неустойката по чл.3, ал.2 от
договора, тъй като размерът на неустойката съгласно погасителния план е 1676,76лв. и
представлява повече от 1/3 от главното задължение на кредитополучателя. С това
допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за потребителски
кредит и които са били предварително известни на заемодателя, доколкото заплащането на
неустойка при непредставяне на поръчителство е предвидено в самия договор за
потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е следвало да бъде включен в
ГПР по кредита съгласно чл.11, ал.1, т.10, във връзка с чл.19, ал.1 ЗПК. Като се има предвид,
че неустойката надвишава значително по размер договорната лихва, то включването й при
определяне размера на ГПР би довело до превишаване на законовия мининимум. Така на
практика се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за
максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая ще надхвърли
допустимия петкратен размер на годишния процент на разходите.
Отделно от това, съгласно чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, договорът за
5
потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. Липсва разпоредба за условията за прилагането на лихвеният
процент. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали
върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница, т.е не става ясно как е
разпределян лихвеният процент във времето - за какъв период, върху цялата дължима
главница или съобразно поетапното й намаляване. Без значение дали лихвеният процент е
фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/
за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено
размерът на лихвения процент, както и че същият е фиксиран. В този смисъл съдът намира,
че е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, която е императивна. Според
чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7 - 12, договорът е
недействителен. Касае се за изначална недействителност, тъй като посочените в
разпоредбите императивни изисквания са изискуеми при самото сключване. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи
служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл.23 ЗПК,
потребителят - ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по
кредита, но не и лихви или други разходи.
Разпоредбата на чл.23 от ЗПК гласи: „Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.“. Предвид изложеното настоящият състав
намира, че предявеният установителен иск следва да се уважи в частта за 3726,46лв. -
главница, представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит от разстояние
№........г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в
съда - 12.12.2024г. до окончателното изплащане на вземането, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №.....г. по ч.гр.дело №.....г. по описа на РС гр.Стара
Загора. Искът следва да се отхвърли като неоснователен в частта за сумата от 857,85лв.
договорна лихва за периода от 23.03.2024г. до 18.11.2024г. Ответникът не е ангажирал
доказателства за извършени плащания в по-голям размер, поради което съдът намира цялата
претенция за главница за основателна.
По отношение на претенцията за съдебните и деловодните разноски, съдът намира, че в
тежест на ответника следва да се възложат разноските съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 102,87лв., като съдът следва да
му определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 250,00лв. Ответникът следва да
заплати разноски съразмерно с уважената част от исковете в общ размер на 287,00лв.
Съгласно т.12 от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.№
4/2013г., ОСГТК “Съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. Чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както
в исковото, така и в заповедното производство.“ Поради тази причина съдът следва да осъди
6
ответника да заплати и направените в заповедното производство разноски, присъдени със
Заповед за изпълнение №....г., съразмерно с уважената част от исковете в общ размер на
126,00лв. за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
На процесуалния представител на ответника се дължи адвокатско възнаграждение,
което следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА.
Въведеното с посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба №1 от 9.07.2004г. за
възнаграждения за адвокатска работа, не може да бъде приложено предвид даденото
тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Предвид актуалната съдебна практика по
този въпрос, следва да се приеме, че при определянето на възнаграждение по реда на чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна правна защита и съдействие по
гражданско дело по отношение на размерът му, не следва да се прилага Наредбата за
възнагражденията за адвокатска работа /НВАР/, а съображенията за това са следните:
Нормата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ограничава съда в преценката му относно
размерът на справедливото на положения от адвоката труд възнаграждение по начин, че то
да не може да е по-ниско от предвидения в Наредбата размер, а чл.2, ал.2 от НВАР
предвижда, при определяне на възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата съдът да съобразява неговия размер с критериите, предвидени в тази наредба.
Съдът намира, че решението на Съда на Европейския съюз по дело с № С-438/22 намира
приложение и към настоящата редакция на наредбата - Наредба за възнагражденията за
адвокатска работа /НВАР/, тъй като въпреки направеното след постановяването му
изменение на подзаконовия нормативен акт, той продължава да не е съобразен с правото на
ЕС, съобразно даденото от СЕС тълкуване на общностното право. Това е така, т.к. начинът
на приемане на НВАР, въвеждаща тарифа за адвокатските възнаграждения, все още
представлява съгласуване на цените на адвокатските услуги от всички участници на пазара
на принципа на хоризонталното ценообразуване. В решение на СЕС по съединените дела с
№ C-427/16 и № C-428/16 е прието, че определянето на минимални размери на адвокатските
възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от
член 101, параграф 1 ДФЕС. По идентичните съображения следва да се приеме, че макар
регламентираните с НВАР размери на възнагражденията за адвокатска работа вече да не са
предвидени като минимални, то установяването им като задължителни за съда при
определяне на възнаграждението по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на
практика ги приравнява на минимални, а това от своя страна се явява в разрез с правото на
ЕС, съгласно даденото в решението на СЕС по дело С-438/22 тълкуване на правото на
Съюза. Според въззивният съд определените с Наредбата за заплащането на правната помощ
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир за възприетите от
законодателя за справедливи размери на възнаграждението на адвоката, осъществяващ
процесуално представителство в производство по граждански дела, определено на база
предмет на спора и цена на иска. Този извод се налага от принципа за равно третиране, т.к.
правната помощ, предоставяна както по реда на Закона за правната помощ, така и по реда на
7
чл.38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата има социална функция и се отнася до защита на
обществения интерес чрез гарантиране на достъпа на гражданите до правосъдие. И в двата
случая предоставянето безплатно на адвокатски услуги произтича от необходимостта за
осигуряване на възможността на материално затруднено лице да бъде представлявано от
адвокат в производство по гражданско дело, респ. остойностяването и заплащането на
адвокатският труд и в двете хипотези следва да бъде подчинено на едни и същи принципи.
Обстоятелствата, че предоставената по реда на Закона за правната помощ адвокатска услуга
се заплаща от държавния бюджет, а заплащането на предоставената по реда на чл.38, ал.1 от
Закона за адвокатурата адвокатска услуга следва да бъде възложено насрещната страна по
делото не предпоставят възможност за прилагане на различни принципи при
остойностяването на положения от адвоката труд. Законът за адвокатурата единствено
предоставя възможността на всеки адвокат, без значение дали е вписан в Националния
регистър за правна помощ или не, да може автономно да вземе решение дали да предостави
безплатна защита на материално затруднено лице и в какъв обем да е тя, но не следва да
създава привилегия положеният от адвоката безплатен за представляваното лице труд да
бъде възмезден чрез прилагане на икономическите принципи, регулиращи свободния пазар
на адвокатските услуги. При определянето на адвокатското възнаграждение за оказаната
безплатна адвокатска помощ следва да изходи единствено от действителната фактическа и
правна сложност на делото и положеният от адвоката труд, който следва да се положи за
защита на съответното право. Цената на труда се определя в случая от предмета на спора,
касаещ защита на ответник - потребител, и фактически извършената от адвоката работа по
делото. В конкретният казус е налице ниска фактическа и правна сложност на делото, тъй
като спорът между страните се свежда единствено до прилагането на правото,
разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание, в което
представители на страните не са участвали, не са събирани доказателства и не са
разрешавани процесуални въпроси, а предметът на делото касае правен спор, по който има
обилна задължителна за националните юрисдикции съдебна практика на Съда на
европейския съюз и на Върховния касационен съд. С оглед на това настоящият съдебен
състав намира, че справедливото възнаграждение за осъществената от адв.С. С. правна
защита и съдействие на ответника следва да бъде определено в рамките на предвидените в
чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ размери на адвокатско
възнаграждение в размер на 250,00лв. Ищецът следва да заплати разноски за адвокатско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете, поради което следва да бъде
осъден да заплати на адв.С. С. сумата от 47,00лв.
По отношение на претенцията на адв.М. Л. за разноски в заповедното производство,
отправена с подаденото възражение, съдът намира, че следва да определи възнаграждение,
аналогично на представителя на заявителя, а именно 75,00лв., от които на адв.М. Л. следва
да бъдат присъдени 14,00лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Воден от горните съображения, съдът
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. П. С., с настоящ адрес: гр............, ЕГН
********** дължи на “ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София 1408, район Триадица, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1,
представлявано от Борислав Иванов Николчев, изпълнение на парично задължение в размер
на 3726,46лв. (три хиляди седемстотин двадесет и шест лева и 46 стотинки) – главница,
представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №......г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
12.12.2024г. до окончателното изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК ......г. по ч.гр.дело №......г. по описа на РС гр.Стара Загора,
като отхвърля предявения иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 857,85лв. договорна лихва за периода от 23.03.2024г. до 18.11.2024г.
ОСЪЖДА С. П. С., с настоящ адрес: гр........, ЕГН ********** да заплати на “ИЗИ
ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София 1408,
район Триадица, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1, представлявано от Борислав
Иванов Николчев, направените разноски по делото в размер на общо 287,00лв. (двеста
осемдесет и седем лева), представляващи платената от ищеца държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА С. П. С., с настоящ адрес: гр.........., ЕГН ********** да заплати на “ИЗИ
ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София 1408,
район Триадица, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1, представлявано от Борислав
Иванов Николчев, направените разноски по заповедното производство в размер на общо
126,00лв. (сто двадесет и шест лева), представляващи платената от ищеца държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, които суми са
присъдени и включени в Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №.....г. по ч.гр.дело №......г.
по описа на РС гр.Стара Загора.
ОСЪЖДА “ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София 1408, район Триадица, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1,
представлявано от Борислав Иванов Николчев да заплати на адв.С. С. С., ЕГН **********,
адрес: ........сумата от 47,00лв. (четиридесет и седем лева), представляваща адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата, съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА “ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София 1408, район Триадица, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1,
представлявано от Борислав Иванов Николчев да заплати на адв.М. Л. Л., ЕГН **********,
адрес: ......., сумата от 14,00лв. (четиринадесет лева), представляваща адвокатско
възнаграждение за заповедното производство, определено по реда на чл.38 от Закона за
адвокатурата, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
9
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
10