Р Е Ш Е Н И Е
град София, 01.02.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7536 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - "Т.С."
ЕАД, с ЕИК********, с която се обжалва решение от 22.04.2020г., постановено по гр.д.№65561/2018г. по
описа на СРС, І Г.О., 31-ви състав, в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответницата
– А.А.Ш., с ЕГН **********, за признаване за установено, че дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД сумата от 258.48 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 16.09.2015г. до 08.11.2017г.; както и в
частта на неприсъдените в цялост разноски в полза на
"Т.С." ЕАД. Инвокирани са доводи
за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваната част, като
постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е
приел, че по делото липсват доказателства ответницата да е изпаднала в забава
относно претендираните вземания за главница и на това основание е отхвърлил
предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86,
ал.1 от ЗЗД. Сочи се, че са съставени констативни протоколи на основание чл.593
от ГПК за съответните дати, на които са били публикувани в интернет съставените
общи фактури, т.е. налице са доказателства, че ответницата е изпаднала в забава
относно претендираните вземания за главница и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД
дължи обезщетение за забава. Предвид на изложеното моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови
друго решение, с което да уважи предявения иск срещу ответницата за обезщетение
за забава върху главницата за
топлинна енергия за
исковия период, в размера, посочени в исковата
молба, по отношение на процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените
разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - А.А.Ш., чрез
адв.Л.В., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението
на СРС в обжалваната част е постановено при правилно прилагане на материалния
закон и при съобразяване със събраните по делото доказателства. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваната част като
правилно и законосъобразно.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу А.А.Ш. при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
в постъпилата въззивна жалба от ищеца съдът приема, че на въззивен контрол
подлежи постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта, в която е
отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В останалата
част постановеният съдебен акт е влязъл в сила като необжалван.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното гр.д. №81214/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 31-ви състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 16.11.2017г. и е постановена на 08.12.2017г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу А.А.Ш. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. Издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е връчена на
длъжника - А.А.Ш. при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК, предвид на което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК
на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и
допустимо – в обжалваната част. Издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е връчена на длъжника при условията на
чл.47 ал.5 от ГПК,
а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415,
ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими. За да постанови
обжалваното съдебно решение, в частта, в която е отхвърлен предявения
установителен иск за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия,
първоинстанционният съд е приел, че при доказателствена тежест за ищеца по
делото не са ангажирани доказателства, че ответницата е
изпаднала в забава за
периода, за който се претендира обезщетение за забава,
поради което този иск е
отхвърлен. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в
атакуваната част, като въззивният
съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната
възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид
разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по
следните съображения:
В разглеждания случай от
съвкупния анализ на събраните доказателства се налага извода, че обжалваното решение
в частта, в която е отхвърлен изцяло предявения иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, е постановено при правилно
приложение на материалния закон. Противно на поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че при доказателствена тежест за
ищеца по делото липсват доказателства
ответницата да е изпаднала в забава относно претендираните вземания за главница
за топлинна енергия. В случая относно процесният
период са приложими Общи условия, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет-страницата
на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на
дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от
кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за
изтеклия отчетен период, т.е. в случая да се приеме, че длъжникът е изпаднал в забава,
доставчикът на топлинна енергия следва да докаже, че е публикувал фактурите на
своята интернет страница. В тази насока по делото не са представени
доказателства, въпреки указанията на съда, дадени на основание чл.146, ал.2 ГПК
с проекта за доклад. По тези аргументи СРС правилно е приел за недоказано изпадането на
ответника в забава, а предявеният иск
за мораторна лихва е отхвърлен изцяло.
Във въззивната жалба е изрично посочено, че се
обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но
конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са
изложени. В случая съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането
на разноски в полза на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата
на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и
заповедното производство са дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК и същите са
изчислени съобразно уважената част на предявените искове.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението на
СРС в обжалваната част, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция право на
разноски има въззиваемата страна – ответник, но поради липса на заявена в този
смисъл претенция, както и доказателства за реално сторени разноски от
въззиваемата страна – ответник пред настоящата инстанция, поради което такива
не му се дължат.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.04.2020г., постановено по
гр.д.№65561/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 31-ви състав, в обжалваната
част.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./