Решение по дело №7536/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260220
Дата: 1 февруари 2023 г. (в сила от 1 февруари 2023 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20201100507536
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 27 юли 2020 г.

Съдържание на акта

Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

 град София, 01.02.2023г.

           В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                      мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7536 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - "Т.С." ЕАД, с ЕИК********, с която се обжалва решение от 22.04.2020г., постановено по гр.д.№65561/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 31-ви състав, в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответницата – А.А.Ш., с ЕГН **********, за признаване за установено, че дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД сумата от 258.48 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2015г. до 08.11.2017г.; както и в частта на неприсъдените в цялост разноски в полза на "Т.С." ЕАД. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваната част, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е приел, че по делото липсват доказателства ответницата да е изпаднала в забава относно претендираните вземания за главница и на това основание е отхвърлил предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Сочи се, че са съставени констативни протоколи на основание чл.593 от ГПК за съответните дати, на които са били публикувани в интернет съставените общи фактури, т.е. налице са доказателства, че ответницата е изпаднала в забава относно претендираните вземания за главница и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД дължи обезщетение за забава. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да уважи предявения иск срещу ответницата за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за исковия период, в размера, посочени в исковата молба, по отношение на процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.    

Въззиваемата страна - А.А.Ш., чрез адв.Л.В., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението на СРС в обжалваната част е постановено при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване със събраните по делото доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваната част като правилно и законосъобразно.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу А.А.Ш. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум в постъпилата въззивна жалба от ищеца съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В останалата част постановеният съдебен акт е влязъл в сила като необжалван.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното гр.д. №81214/2017г. по описа на СРС,  І Г.О., 31-ви състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 16.11.2017г. и е постановена на 08.12.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу А.А.Ш. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника - А.А.Ш. при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, предвид на което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваната част. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, първоинстанционният съд е приел, че при доказателствена тежест за ищеца по делото не са ангажирани доказателства, че ответницата е изпаднала в забава за периода, за който се претендира обезщетение за забава, поради което този иск е отхвърлен. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваната част, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

В разглеждания случай от съвкупния анализ на събраните доказателства се налага извода, че обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен изцяло предявения иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, е постановено при правилно приложение на материалния  закон. Противно на поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че при доказателствена тежест за ищеца по делото липсват доказателства ответницата да е изпаднала в забава относно претендираните вземания за главница за топлинна енергия. В случая относно процесният период са приложими Общи условия, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет-страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая да се приеме, че длъжникът е изпаднал в забава, доставчикът на топлинна енергия следва да докаже, че е публикувал фактурите на своята интернет страница. В тази насока по делото не са представени доказателства, въпреки указанията на съда, дадени на основание чл.146, ал.2 ГПК с проекта за доклад. По тези аргументи СРС правилно е приел за недоказано изпадането на ответника в забава, а предявеният иск за мораторна лихва е отхвърлен изцяло.

Във въззивната жалба е изрично посочено, че се обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са изложени. В случая съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски в полза на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. Присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и заповедното производство са дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК и същите са изчислени съобразно уважената част на предявените искове.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението на СРС в обжалваната част, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна – ответник, но поради липса на заявена в този смисъл претенция, както и доказателства за реално сторени разноски от въззиваемата страна – ответник пред настоящата инстанция, поради което такива не му се дължат.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.04.2020г., постановено по гр.д.№65561/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 31-ви състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ :               

 

                                                ЧЛЕНОВЕ : 1./                

 

                                                                        2./